По повод „Дъвка за балончета“, разговорът ни с Теодора Духовникова завърши с цитат на Албер Камю: „Единствено любовта ни прави такива, каквито сме в действителност“…
Харесвам Камю. Когато изпитваш любов, винаги си различен. Хората не живеят само с битовизмите. Когато си влюбен, не си друг, а себе си. Макар че – какво означава друг?! Ти пак си същият, но си вдъхновен. Малко е двусмислено. Или по-скоро си истинският. За съжаление, хората гледат да прикриват чувствата си. Криеш това, което много силно желаеш. Трудно ти е да го изкажеш, сдържаш се. Когато искаш само секс, тогава нещата са по-семпли. Когато си влюбен, ситуацията не е същата.
Защото ще разкриеш истинската си същност?!
Просто се оголваш. Това е. Мисля че постепенно разнищихме мисълта на Камю.
Не е ли в това същността на творческия процес?
Ами, да! Да извадиш всичко от себе си, да ги измъкнеш от своите дълбини и да ги представиш, защото са твоите мисли.
Един вид ексхибиционизъм?
Да, но ако не го извадиш от сърцето, се усеща. Става фалшиво. Ако владееш занаята в изкуството и всичко, което правиш е истинско и от сърце, само тогава можеш да хванеш публиката и да я развълнуваш. Да я докоснеш. Става дълбоко и проникновено. Моят преподавател по драматургия – Веселин Бранев, навремето ни беше дал задача да напишем набързо една лична история, в която сме били лоши и отвратителни. В началото се стреснахме и за да разчупи леда, той ни разказа един свой спомен. Накрая ни разкри целта на упражнението – да се научим да вадим от себе си най-съкровените и дълбоко скрити спомени, страхове, мисли от своята душа и сърце, ако искаме да бъдем истински творци.
Ти какво извади от себе си в „Дъвка за балончета“?
Разкрих романтичната си страна. Може би външно заблуждавам, но аз съм романтичен човек. Както виждаш, заснех и такъв филм, в който има несбъдната любов и копнеж. Спомням си първия ми студентски филм. Беше по разказ на Маркес. Разказваше за това, как мъж и жена се виждат случайно. По-късно през нощта, независимо един от друг сънуват, че са заедно. На другия ден се срещат, награбват се, правят секс, но се усеща някакво разочарование. Това, което им се случва в момента, не е както в съня. Ясно е, че повече няма да се видят. В крайна сметка, кое е по-истинско – това, което сме си представяли и искали или това, което е реалност?! Не е ли по-красиво това, за което копнееш, а не това, което имаш?! Както казва героят от „Дъвка за балончета“: „Какво ще правиш после, след като осъществиш мечтата?”. Нека остане такава. Другата житейска философия я изразява неговият приятел: „Какво го мислиш толкова? Ще се объркаш.” Трябва да се живее по-просто. Въпреки всичко, мисля че човек е устроен да дълбае и да търси.
Трябваше ли да станеш на 40+, за да направиш този филм?
Може би сега е дошъл моментът, знам ли?! Понякога тези неща сами те намират. Може би трябваше по-рано?! Но такива бяха годините – 90-те бяха малко мъртви.
Но твоята интерпретация на историята щеше да бъде друга.
Да, така е. Може би като занаят нямаше да е същото, с годините човек натрупва житейски и професионален опит. Но като чувство и усещане, щеше да бъде същото. Не съм бил друг човек – същият съм си.
Както и копнежът, предполагам?
Човек е тласкан от вечния импулс към щастие. Стреми се към нещо, мечтае, търси. Не стои на едно място. Този стремеж всъщност е копнеж към нещо недостижимо. Иначе какво друго ще ни поддържа живи?! Да, може да имаш някакво щастие или хармония в семейството, но винаги нещо те човърка.
Теб, какво те човърка?
Доскоро исках да имам филм. Сега какво ще правя, след като една малка мечта се осъществи?! Край – изпадам в блокаж. Ето така хората изпадат в криза. Имам идея за втори филм – чакам. Той отлежава. Дори е с разработен сценарий. Темата е историята на легендарното заведение „Кравай“ и бунтът на генерациите. Всяко поколение си има своя бунт. Нашият филм ще бъде за бунта през 80-те години на миналия век. Сигурно ще ме обвиняват, че отново се връщам към социализма, но искам да разкажа за живота на младите хора по това време. В „Дъвка за балончета“ бяха деца, а в този филм историята ще е за по-големите – осемнайсетгодишните, застанали пред прага на живота, както се казва. Как са живеели, за какво са мислили, срещу какво са се бунтували. Мисля че когато има дистанция във времето или в пространството, може да се направи по-добър анализ.
Как ще работиш с млади актьори, вероятно студенти, които не са били още родени и нямат представа за своите връстници от този период?
Ще им разкажа. Както работих с децата от „Дъвка за балончета“ – показах им как се правят фунийки с листа от списание „Некерман“, например. Трябва да се потопят в онази епоха.
Знаеш, че има носталгия към социализма. Дали това не е всъщност носталгия към нашата младост, а не толкова към този строй, илюзорната сигурност и прочие измислени благини, които сме имали?
Да, така е. Това е добрият спомен от детството и младостта, когато си бил безгрижен. Винаги я има тази носталгия. Колкото повече напредваш с годините, толкова повече се засилва. Но не трябва да се бърка. Да, героите са поставени в исторически контекст – така е било и така сме живели. Но, детството навсякъде е еднакво. Спомняш си филма „Животът е прекрасен“ на Бенини – детство разказано в концлагер. Ад е да си го помислиш дори, а той го разказва като приказка. Детето оцелява психически от този ад. Отново е детство, но как е представено! Гениален филм.
А дали любовта е същата?
Такава е. Тя не признава граници, определения, пречки. Тя просто се случва. Трудно се контролира. Палава е. Обсебваща е. Където и да си – тя се появява. Вярно, понякога не се влюбваш в най-подходящия човек, но нищо не можеш да направиш. Помниш филма „Всичко е любов“. Какво да правят героите?! Те не са един за друг, но се събират, защото любовта е по-силна от тях.
Ползваше ли някои филми като референция, преди да започнеш снимките на „Дъвка за балончета“?
Много харесвам „Всичко е любов“, не знам дали има нещо от него в моя филм. Припомних си и гледахме „Кратък филм за любовта“ на Кешловски, „В настроение за любов“ и „2046“ на Уонг Карвай. Това са силно емоционални филми, в които наистина няма докосване, целувки, дори секс. В най-добрите филми за любовта е така. Има други усещания – желание, копнеж. На децата (или по-скоро помолих техните родители) им дадох да гледат малко български детски филми от онова време.
Като говорим за деца, как протече работата ти с тях? Защо е толкова трудно да се снимат? На последния фестивал „Златна роза“ имаше няколко филми с деца, но за съжаление, не навсякъде се е получила химията.
Понякога е чист късмет, но като цяло е нужно много търпение. Децата бързо се разсейват, липсва им концентрация. В киното се правят дубли, повторения, режисьорите се изнервят, че не се получава очакваният резултат. Искат нещата да се случат по-бързо, а децата нямат това усещане. Дори професионални актьори понякога трудно успяват да разберат режисьора, какво остава за децата. В „Дъвка за балончета“ деца играят в половината филм, трябва да изразят емоции и всичко това е сложна работа. Няма рецепта за работа с тях. Трябва да се подхожда внимателно и да не ги третираш като малки. Те са личности, които имат мнение, което трябва да бъде уважавано. Детската психика е крехка, помниш какво се случи с детето-чудо Джеки Куган. Славата го погълна и той започна да затъва. Примерите са много.
Децата разбраха ли любовната история във филма?
Аз ги извиках да направим едно четене на маса на сценария. Тогава ми казаха, че не са чели паралелната история на възрастните, защото така им било по-интересно. Затова не посмях да ги карам насила да четат целия сценарий. Не исках да се получи резултатно – да знаят какво се случва след време с героите им. Щеше да има преднамереност, а това води до фалш.
Зад гърба си имаш сериозен професионален опит. С този филмов дебют имаше ли неочаквани предизвикателства?
Бях добре подготвен – къде може да има проблеми и къде изненади. Знаех мястото на акцентите, за да стане по-добре. Нямах изненади. Опитът ми помогна да направя така че всичко, което съм снимал да влезе във филма. Няма паднала сцена, само един кадър. Не съм правил експерименти на снимачната площадка, които по-късно да отрежа при монтажа.
Придобитата професионална дисциплинираност в телевизията си я пренесъл и тук?
Да, при условие, че говорим за нискобюджетен филм. Нямах много възможности да варирам. Налагаше се да бъда дисциплиниран. Имах 20 снимачни дни, които си бяха малко. Иначе, за разлика от телевизионните филми и сериали, тук имах възможност и направих интересни гледни точки, решения в един кадър, които стояха по- кинематографично, кинаджийски. Особено в актьорската игра беше по-интересно. Тъй като филмът разчита много на втория план, държах между актьорите да има сдържаност. Това най-трудно се играе. По-лесно е да знаеш докъде ще стигне героят ти – стои по-категорично и резултатно. Има предвидимост. Докато аз търсех една несигурност, която имаха и актьорите. Иван (Юруков) и Теодора (Духовникова) постоянно се питаха какво ще излезе накрая. Това много помогна. Тъй като и самите герои не можеха да вземат решение, постоянно бяха на ръба. Исках всичко да остане недоизказано. Да се сдържа крясъкът! Това много трудно се играе. Беше процес, върху който работихме всички, аз не съм имал готови решения. Смешно ми е като чуя (особено в американските филми) как режисьорът е наясно с всичко, относно бъдещия филм. Но тук става дума за тип – профи, който набързо скалъпва филм. Това е индустрия. Докато при нас има лабораторност.
Имаше ли изненади между идеята за филма и процеса на снимки?
Работата с актьори винаги е изненадваща. Ако решат, могат сцената да я изразят по различен начин. Интерпретират текста по начин, какъвто не си очаквал. Например, сцената, в която Теди се качва в таксито. Аз държах всичко до последно да остане във въздуха – без допир, без целувка…Теди предложи поне тук да се докоснат. Стана много красиво, витално. Бях против, но се получи. Особено, съчетано с репликата „Много си гаден“. Актьорите дават нюанс на сцена, който не си отчел. Дори само с поглед или жест. Гледах едно интервю с Жулиет Бинош по повод работата й с Кешловски за „Три цвята: Синьо“. Попитала го за конкретен дубъл, защо е искал да го повторят и режисьор казал: „По различен начин дишахте.“ Точка. Когато гледаш филма, разбираш че тъкмо това дишане е важно. Само актьорите могат да го постигнат. Аз не съм привърженик на варианта, в който моделираш актьорите, според собствената си визия. Тогава се превръщат в маши. Добре е само малко да ги подготвиш, за да почувстват.
Виждаш ми се удовлетворен от първия си филм. Спокоен си.
Мисля, че се получи. Разбира се, имам и много критики, но като цяло съм удовлетворен. Понеже битката не беше лесна – все пак говорим за нискобюджетен филм и това неминуемо се отразява върху целия снимачен процес.
Като помисля, в последните двайсет години не е излизал на екран български любовен филм. Освен това виждам как много деликатно е засегната темата за това, как онова време рефлектира върху нашите съдби днес.
Още на ниво експликация исках времето да не се натрапва. Да, има рефлекция, но да не бъде ярка и обсебваща. Според мен подходът на предишните филми, които съм гледал за постсоциалистическите травми в обществото е назидателен – трябва да се направи! Получават се плакатни филми, защото авторите изхождат от темата, а не от историята на своя герой. Има твърде много дидактика, която публиката усеща и отблъсква. Понякога може историята да те подведе и режисьорът да залитне. Мисля, че когато се разказва лична история, не трябва да има реванш.
В „Животът на другите“ имаше лична, интимна история!
Помниш ли, на финала главният герой отива да си купи книгата и продавачът го пита: „За подарък ли е?“, а той отговаря: „Не, тя е за мен!“. Какъв финал! Скоро си спомних и за финала на „Ангелът унищожител“ на Луис Бунюел, където единствените, които се измъкват от „омагьосаното“ място (помещението, от което не могат да излязат героите), са двамата влюбени. Те се бяха забили в един килер, където умряха. Един вид бяха спасени от автора. Сещам се и за „Три цвята: Червено“ на Кешловски, където пак на финала, освен четиримата герои, спасени от корабокрушението, беше спасен още един – барманът. Винаги съм се чудел, защо тъкмо той?!
Вероятно, защото има ролята на душеприказчик?!
Навремето имах идея за филм, в който всички истории са обединени около барман, на когото героите изливат своите мъки и радости.
Трябва ли човек да е влюбен, за да направи филм като „Дъвка за балончета“?
Трябва да се е влюбвал!
/02.jpg)
