/02.jpg)
По време на представянето на филма Ви, казахте пред публиката, че ще се радвате, ако филмът докосне повече хора. Струва ми се, че „Асансьор за пациенти“ ще докосне онези зрители, които са преминали през своето счупване и са се опитали да го преодолеят. Какъв е поводът, за да заснемете „Асансьор за пациенти“?
Хареса ми термина, който употребихте: „счупване“. Наистина става дума за счупване. Историята на този филм стои в мен повече от 30 години, стои далеч, като скрито зрънце – беше първият работен ден на едно момиче, с което се запознах на един купон. Тя беше завършила психология, беше минал първият й работен ден. Тя го описа като крах и провал. Бяха я назначили в „Пирогов“. Тогава бе новост да се работи с хора в криза, подпомогнати от психиатър или психолог в преодоляването на кризите. Тя ми разказа за срещата си с двама души, единият от тях отказвал да приеме неизличимата си болест, а другият бил клинично здрав, но с опит за самоубийство. И аз съвсем безотговорно й предложих: „Защо не ги събра заедно?“.
Тя ми сподели, че въобще не й е минала тази идея през ума. Давам си сметка, колко е лесно да се правят подобни предложения... Тази история ми направи силно впечатление и остана дълбоко в мен. Постепенно започнаха да се появяват героите. След разговор с приятели-психиатри и психолози, се появи идеята от тази привидно дребна случка - какъв е денят в една болница, какво се случва чрез участници с монолози. Един приятел нарече тези арии-монолози „чиста поезия“. Човек пази някои неща в душата си така, че не би ги споделил с хората. Трудно би ги извадил от себе си. Много искам да разгадая тази „чиста поезия“ с хората, с които се срещам, дори това да е само за две минути. Интересно ми е да узная какво е онова нещо, което най-много кара човек да се движи напред или пък какво е онова нещо, от което най-много го боли. Реших, че така мога да разкажа за героите си между линейния разказ на филма и чрез монолозите им да разкажа за онова, което те никога не биха казали на другите. После написах сценария, като процесът на писане не бе дълго време. Първо написах сюжетната част, след това монолозите. Излизайки от предишния ми филм, където работих с големи предизвикателства, полу на шега казах на българските си актьори: „Ако мислите, че ще ме затрудните и впечатлите, жестоко се лъжете!“. Истината е, че когато бързо преминавам от един филм в друг, аз съм във форма и така се чувствам свободна, защото много обичам работата си и актьорите. В „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ работих с изключителни актьори, но бях притисната от обстоятелството, че никой от тях не играеше на собствения си език. Ние не можехме да мърдаме от текста, докато в „Асансьор за пациенти“ си позволихме голямо мърдане, защото имах нужда да го направя. Актьорите, с които работих, могат да го правят. За младите актьори това се превърна в най-готината част от работата им и беше специално преживяване.
Композитори като Милчо Левиев и Теодосий Спасов са автори на музиката към вашите филми, а сега и Васил Гюров. Преди 20 години „Нова Генерация“ и поезията на Димитър Воев бяха част от моя живот, във Варна членувах в клуб на „Нова Генерация“, знаехме наизуст поезията на Воев. Как се случи срещата Ви с Васил Гюров?
Васко ми е много близък приятел. С него имаме много стара, здрава и хубава връзка. „Нова Генерация“ е също част от младостта ми. Той много аскетично използва музиката на групата. Преди десетина дни бяхме заедно с него на „Корал“ и си прекарахме прекрасно. С един друг приятел китарист свириха парчето от филма посред нощ на плажа и се получи невероятна атмосфера. Васил нацели във филма нещата много точно, той бе донесъл композициите и всичко се вплете чудесно.
Имаше ли кастинг за ролите на Яна и Емил (Слава Дойчева и Марк Маринов)?
Слава я познавам отдавна, още като малка от филмите на Иван Черкелов, но едва ли щях да се сетя за нея. Бяхме заедно на фестивал в Сараево, когато си мислех за младите актьори и я видях там. Тя каза едно изречение, дори не помня какво точно беше, веднага нещо светна в мен и ме озари: „Това е моята Яна!“. Тя слага своята тишина във филма, попътна ми е срещата със Слава. Марк е син на актрисата Жорета Николова. Познавам го от бебе. Страшно го харесвам. Минах през един период, в който се критикувах, че снимам децата на приятелите си. Слава Богу, че взех това решение и поканих Марк. Той ще стане много добър актьор, стига да работи усилено. Интелигентно момче, което пише поезия, а стихотворението, което казва във филма е лично негово творчество.
До каква степен актьорите бяха свободни да включат личния си свят в монолозите на своите персонажи?
При всеки беше различно. Предварително имах дълги разговори с всеки. Предложих им, че няма да стигаме до крайности. Нека това, което се случи да се заснеме в момента. Бях написала монолози с фиксирана посока, за какво става дума. Със Светлана Янчева вместо монолог, стигнахме до идеята да разкажем една известна приказка на Оскар Уайлд. Ние превърнахме историята за славея в детска приказка. Александър Бенев много хареса монолога си и каза, че иска да го направи едно към едно. Сцената между Марк и Слава с фигурките в стаята на Боян, това е тотална импровизация. Моята задача беше те да се карат, да спорят през фигурките. Те го направиха в конкретния момент, това не може да се изиграе втори път. Вътре има интересни паузи. Марк не знае какво ще му подаде като реплика Слава, със Слава е същото. Трудно е за монтиране, защото дублите не са едни и същи, но пък тази ситуация бе безкрайно красиво изживяване за мен. Страхотно се получи, защото хората така си говорят помежду си в реалния живот. Те не говорят със заготовки и заучени фрази. Съзнавам, че този епизод не е за широката публика, защото е прекалено въздушен и отворен, но на мен страшно ми харесва.
Добре е, че сте го оставили във филма, защото именно този епизод е много слънчев, публиката се смее, радва му се.
Това е импровизация. Направо ми се работи по този начин в цял един следващ филм.
Харесвам Христо Гърбов във филмите „Аритмия“ и „Тишина“ и тук усетих нещо от онази концентрираност, драматичност. Неговият герой д-р Паскалев има един монолог за актьора Парцалев и гара Левски, откъде се появи тази история?
Това е провокация на Светлана Янчева. В първия момент полудях като я чух. После си казах, това е гениално. Очевидно Христо познава град Левски добре, но подходът на д-р Паскалев се състои в това, че трябва да изтърпи унижението от провала на разговора си с Ангела (Светлана Янчева) пред своите студенти Яна и Емил. На мен ми е свиден този момент, когато д-р Паскалев говори някакви пълни импровизации за актьора Парцалев, за да изчака удобния момент и да попита своята пациентка Ангела: „Ти, как спа снощи?“ Ангела разбира, че той знае нещо повече за нея от това, че не може да спи. Способността да се поставиш в по-слаба позиция пред пациента си е интересен казус, чрез тази позиция може да предразположиш другия да се отключи, да се разтвори пред теб. Светлана и Христо направиха тази сцена чрез импровизация и съм щастлива, че не казах „Стоп камера!“, защото тяхното взаимодействие нямаше нищо общо с това, което си представях, но тази сцена бе подарък за мен!
Нека направим един експеримент: аз ще задавам въпросите на д-р Паскалев, а Вие ще ми отговаряте! Въпросите са: Как се казваш и на кого са те кръстили? Какво обичаш да ядеш? Каква музика слушаш? Кога за последно си бил щастлив?
Ах, че хубав експеримент! Ще отговарям като Иглика. Казвам се Иглика, баща ми ме е кръстил така. Не съм кръстена на баби. По времето, в което това се е случило, да не кръщаваш детето си с имената на баби и дядовци е било смелост. Баща ми е човекът, който ме е запалил по поезията. Той е лекар, така че този филм е направен и с голямо уважение към лекарите и към баща ми. Баща ми ме отключи за поезията. Страшен познавач е на Яворов. Преди да тръгна на училище знаех любовната му лирика, не съм осъзнавала какво рецитирам като дете, но това е важна част от живота ми. Обичам името си! Обичам да хапвам много неща, обичам и да готвя. Страшно харесвам отговора на героинята си Ангела(Светлана Янчева). Тя казва: „Обичам да пия вода, това много ли е интересно?!“ Музика...музиката на моята младост е хард рокът. Познавам я, обичам я, тя най-много ме изразяваше. Обичам и народни песни, защото майка ми е народна певица и..., защото баба ми, която ме е отгледала бе уникална, самородна певица. Заради Ицо открих джаза, заради него и срещите ми с Милчо Левиев... Джазът е специален момент за мене. Може би съм музикално всеядна. Най-смисленото нещо, което съм чела на тема музика е едно интервю на Фелини,който на въпроса: „Обичате ли музиката?“, отговоря отрицателно, защото музиката го вдига на едни висоти, а като свърши се чуди къде да отиде, защото тя го оставя сам. Страшни битки водя с музиката, тя трудно „лепва“ на филмите ми, не зная защо се получава това. А моментът, в който бях щастлива - това се случи наскоро, прекарахме два месеца със семейството ми, с внучката ми на морето. Беше привечер в Лозенец - много красива нощ. Имаме едно бунгало с любим навес. Обичам морето, то е свързано с младостта ми, с къмпингите, с приятелите... На морето винаги ми е широко, по-хубаво, отворено, с чист хоризонт!
