Разговорът с… Адела Пеева

Какъв беше подтикът ви да се заемете с „Да живее България“?

Подтикът дойде от предишния ми филм, „В търсене на Списаревски“, където за първи път имах контакт с националисти - те отбелязваха годишнина от кончината на летеца Димитър Списаревски, ходеха на гроба му и тогава се срещах с тях, снимах ги и имах доста контакти. За първи път виждах отблизо такива момчета и дружах с тях. Започнах да се питам: какви са тези момчета, какво ги кара да изповядват една такава идеология на крайности и омраза, какво намират в нея? Повечето от тях бяха още ученици. Беше ми много любопитно да разбера повече за тях.

Джордж Оруел беше казал, че патриотизма и фашизма ги дели само една крачка. Какво поражда крайните им прояви?

Струва ми се, че днес нагледно можем да видим как безконтролното и самоцелно експлоатиране на една по същество благородна идея – преданост и любов към България – се изражда в покана към насилие, към изолация и премахване на различния. И тъй като това не е нито лесна, нито проста работа – да премахнеш различния, който ти пречи – подръжници на подобни идеи се позовават на историята или на злободневни теми, присъстващи в обществото по съвсем други причини. Тези причини нямат нищо общо с етноса или потеклото, или езика на различния. Липсата на коректив и един вид незаинтересованост от страна на цялото ни общество, тласка събитията към опасни сценарии, които нито по морални, нито по цивилизационни причини имаме право да допуснем.

Какви са общите черти между героите на вашия филм? Какъв е техния профил?

Освен това че са млади, някои от тях даже малки, може да се каже, че общата черта на героите ми в този филм е, че вярват, че начинът, по който са избрали да покажат своята преданост и любов към България, е верен и правилен. Но липсата на коректив от страна на възрастните ги лишава от възможността да направят разлика между патриотизма и екстремния национализъм. Тези момчета с постъпките и с думите си създават впечатление на объркани млади хора. Те явно не си дават сметка какво означават възгласите  и думите, които използват и до какво водят те. 

Помня как в „Чия е тази песен?“ за малко не се стигна до бой. Имахте ли подобни проблеми по време на снимки?

Визирате сцената в Сърбия, в която искаха да ме бият, защото казах, че босненци смятат, че песента е тяхна. Да, и сега имах подобни преживявания, даже заплахата бе доста по-реална. По време на снимки на мач в Стара Загора, за които естествено получих съответно разрешение, феновете на „Берое“, след като видяха камерата, започнаха да се стичат от трибуните, обкръжиха екипа и наистина бяха готови да си уредят сметките с мен, ползвайки „юмручното право“. Сцената се разиграваше пред очите на полицаи, охраняващи мача. Понечих да поискам защита, но един от полицаите чистосърдечно ме попита: „Госпожо, защо ни създавате проблеми? Просто се махнете, не ги ядосвайте!“

Дойдох на стадиона, защото исках да имам материал с феновете, за които знаем, че са най-върлите поддръжници и на националистите, и на ационализма. Но, за малко да пострадам.

Патриотизмът и национализмът през определено време се надигат като вълна в обществените настроения. На какво се дължи това?

Според мен е ясно, че в обществото ни в момента има създадени настроения и условия за подобни явления. Но, изследването на причините за периодичното явяване на такива обществени нагласи не е предмет на филма ми, а и самите проблеми свързани с тях, изискват сериозно наблюдение и анализ, които не са от моята компетентност.

Още от времето на филма „В името на спорта“ влизате в проблематични теми. Как ги намирате и не ви ли е страх?

Аз живея с широко отворени очи и уши и когато една тема ме докосне, просто не мога да не се опитам да я направя. Почвам да правя филм само тогава, когато „срещна“ тема, история или човешки съдби, които да ме развълнуват. Тогава нещо започва да ме тормози отвътре и да ме подтиква да направя филм без да се съобразявам с конюнктурата на времето. Просто започвам и правя всичко възможно, за да стане филм.

Когато започнах да правя „В името на спорта“, който впоследствие беше забранен цели 6 години (от 1983 до 1986 г.), имах намерението да бъде филм за младите спортисти. Но по време на снимки се натъкнах на невероятни факти и действия, като – отношението към спортистите като към парче месо и използването на допинг. Срещнах хора – спортисти, които искаха да ми разкажат за своята съдба. Те ми се довериха. И какво трябваше да направя? Да спра снимките?! Ако го бях направила, до ден днешен нямаше да си простя такова предателство. Не мислех за последствията, искрено вярвах, че този филм, който показва истината, ще спомогне нещата да се променят! Смятах че, ако успея да направя този филм, ще насоча вниманието на обществеността върху този проблем.Така е и с другите ми филми. И с този най-новият – „Да живее България“.

Напоследък забелязвам една лоша тенденция към некоректно интерпретиране на фактите, особено за събития, свързани с най-новата ни история. Как пристъпвате към своята работа, как проверявате истинността на фактите?

Да, има такава тенденция. Всеки борави с подбраните от него факти  по недопустимо произволен начин, както намери за добре. Това особено важи за историческите факти. В процеса на подготовка на един филм особено внимание отделям на проучването. Етапът на  проучване за мен е много важен. Не започвам, преди да съм сигурна, че познавам обектите и субектите които ще снимам, както и достоверността на информацията, която ще бъде  поднесена. Когато ползвам архивни кадри, включително и чуждестранен архивен материал, винаги проверявам информацията. Ако се налага, се свързвам отново с източника на материала. Имало е случаи, в които колегите са ме питали дали не съм ВВС, че проверявам всичко толкова обстойно.

Как стоим по отношение на патриотизма спрямо другите балкански народи, а защо не и спрямо Европа?

Мога да кажа, че от времето на филма ми „Чия е тази песен?” нищо не се е променило. Всички ние на Балканите сме си едни и същи. Никой не отстъпва нито крачка от „твърдите“ си позиции, че „що е мое, то е свое, що е ваше, то е наше“ (моето е мое, чуждото е общо – е българският еквивалент, но така си звучи по-добре според мен). Един от героите ми във филма се опита да обясни тази наша обща балканска черта с думите: „Прекалено много се занимаваме с историята си. Това ни е недостатък, голям недостатък !” Склонна съм да се съглася с него.

За съжаление, през последните години патриотизмът, който преминава в национализъм, при това често екстремен, стана нещо като модерна религия, като универсално лекарство за всички болести на обществото. Той гарантирано отвлича вниманието от проблемите на всекидневието ни, ангажира емоционално и физически своите последователи и върши чудесна работа при нужда от манипулация на хората – особено младите. Това е така в момента и на Балканите и в Европа. За съжаление, никой не обръща внимание на опасността от такава праволинейна и необоснована политика към другия, към различния до нас. А историята еднозначно ни учи колко лесно се изпуска контрол над такива процеси. Нека се сетим за изключителната сцена от култовия филм „Кабаре“, в която младо момче с ангелско лице подхваща родолюбива песен, качено на една маса в баварска кръчма. След миг (един по един) присъстващите с екзалтиран поглед и въодушевени лица също започват да пеят – еуфорията обхваща всички. А главният герой пита приятеля си, германски граф, представител на управляващата  аристокрация по онова време: „Сигурни ли сте, че ще можете да ги спрете?” Всички знаем с какво  завърши този националистически подем. Да се върнем към въпроса: не, по отношение на патриотизма не сме по-различни от другите балкански народи, нито от Европа. Но точно в този случай, това не е повод за гордост.

Следващият ви проект е за Ирина Акташева и Христо Писков. Какво не знаем за тяхната филмова и житейска съдба?

Филмът ще се казва „Мълчание с достойнство“. Той ще представи част от историята на киното ни, която е на път да бъде окончателно забравена. С уникални фотоси от семейния архив и кадри от филмите на Ирина Акташева и Христо Писков, той ще разкаже за житейския им и творчески път, за времето, в което са творили, за направените и ненаправените и за забранените от властите им филми. За участта да пазиш достойнство с мълчание.  Когато преди година се срещнах с Ирина Акташева, за да взема интервю във връзка със създаването на сайта „Жени-режиьорки в българското игрално кино“, бях изненадана от откровения и емоционален разговор, който проведохме. Бях впечатлена от излъчването, от жизнената философия, от откровения разказ за живота и съвместната работата с Христо Писков, от твърдостта, с която са посрещали и преодолявали трудностите по пътя си.  Още тогава реших, че трябва да направя филм за нея и Христо Писков, за тяхната издръжливост, упоритост и способност за творческо оцеляване, за мълчанието им заредено с достойнство. Един филм за времето и обстановката, в които са живели и творили, за филмите, които са направили, както и за онези, които са искали, но не са могли да направят. Исках да се опитам да разкажа за механизмите и критериите, по които един филм е бил оценяван и класифициран като „твърде опасен“, за да стигне до зрителите. Желанието ми да направя този филм е продиктувано преди всичко от убеждението ми, че това е последният шанс и една прекрасна възможност да се разкаже историята за живота и творчеството на двама режисьори, оставили следа и записали имената си в историята на българското кино като представители на „антикомформистката вълна“, за личната им съдба, за съдбата на филмите им.