Разговорът с… Илиян Джевелеков

Познаваме се от 20 години, но никога не е ставало дума за това, как си решил да станеш режисьор?

Търках седалките на кината в Пловдив още от малък, а тогава той беше киноград, който не отстъпваше на София, защото имахме филмотечно кино с ежеседмичните гастроли на критици като Тодор Андрейков и други титани, които ни представяха цялата история на киното като на длан. Отделно имахме студийното кино „Република“, където се правеха най-различни панорами. Аз не излизах от тези кина и бях много запален, но нямах ясната идея, че искам да се занимавам с кинорежисура, вероятно защото не допусках, че е възможно да ме приемат във ВИТИЗ (НАТФИЗ). Говоря за времена преди 10 ноември 1989.  Това беше предел. Като всеки млад човек търсех себе си и не знаех какво да правя.  Малко преди тази ключова дата ме приеха за студент по психология в Софийския университет. Когато настъпиха промените, имах свободата да избирам и реших, че трябва все пак да опитам. За мое щастие ме приеха и намерих себе си.

Как стана така, че от дете, което обича да гледа филми, реши да станеш именно режисьор? Аз, например, обичах да гледам филми и исках да знам всичко за киното, но и да запазя гледаната си точка на зрител. Затова станах кинокритик. При теб как протече този процес?

Това е едно усещане, което интуицията подсказва. То те спохожда еднократно и от този момент не си същият. Някак усещаш, че трябва да го следваш и това е твоето призвание. Като някакво озарение.

Звучи много ирационално…

Точно така е.

Гледал съм студентските ти филми. Имам някои предположения, но все пак ти си кажи – помниш ли теми, които още тогава са те вълнували и днес виждаме във „Вездесъщият“?

Първите ми две филмчета във ВИТИЗ може би загатват подобна тема. Веднага, след като ме приеха студент, с колегите направихме „на мускули“ едно филмче, което се казва „Тъмно“. Снимахме го на 8 милиметрова лента. Оператор беше покойният наш приятел Пламен Бакърджиев. С Иво Палмов се хванахме и направихме този филм, който беше реплика на „Портокал с часовников механизъм“. По това време токът спираше непрекъснато и нечувано дълго време от нашия живот минаваше на тъмно и студено. Измислихме история, в която главният героя след поредното спиране на тока изпада във видения, които са свързани с агресия и насилие, провокирани от гнева – според ситуацията, в която е принуден да живее. Около този тема разиграхме различни сюжети в стил „Портокал с часовников механизъм“. Стана готин и симпатичен филм, в който играеха колеги – Вики Чучков, Шошо, Найо Тицин, някои от операторите, ние с Палмов… След това направихме друг филм, който се казва „Искам да съм свободен“. Там се разказва за мъж, който гледа любимия си телевизионен канал. Прибира се жена му, която пък иска да гледа друго.  Вследствие на енергията, която генерира скандалът им, действието от телевизора нахлува в тяхната стая. Вероятно тук може да се търси „под вола теле“ и как обсесията и зомбирането от единствената интерактивна (условно казано) технология тогава, нахлува в живота на героите. В стаята на семейството влизат „герои“ от телевизионните новини и репортажи – войници, участващи във войната в Сърбия. Накрая влиза и самият Фреди Меркюри, както е в клипа на песента I Want To Break Free...

Искаш да кажеш, че нахлуването на технологиите в личното пространство на хората, отдавна е обект на твоя интерес? Как с твоя приятел и съсценарист Матей Константинов стигнахте до идеята за „Вездесъщият“ днес?

Идеята ми хрумна още преди филма „LOVE.NET“. Но тогава не беше достатъчно узряла. Само бях измислил човек, който слага скрити камери и наблюдава околните. Идеята стоеше и отлежаваше, без да бъде категорична. Усещах енергията й и прецених, че не е добре да прекарвам часове над белия лист или отворения лаптоп, а тя ще си дойде по естествен път. И наистина, когато една сутрин се събудих, грубата история вече ми беше ясна. Нахвърлих я на 5-6 страници насред една августовска жега. Не станах от компютъра, докато не я написах. Изпратих я на приятели и колеги – Жоро Димитров, Матей Константинов, Мила Войникова и Александра Фучанска. На тях идеята им хареса и започнахме работа.  Влязохме в работен процес, в който първо си разказвахме какво точно се случва в историята, после започна работа и върху самия сценарий.

Това е самото начало, но колко беше дълъг процесът от създаването на сценария до снимките и постпродукцията?

Може би целият период беше три години. Със снимките се справихме бързо. Почнахме на 7 август миналата година, а на 10 октомври тази година представихме филма на фестивала „Златна роза“ във Варна, като през последните три месеца работихме само върху маркетинга и разпространението на филма. Друго нещо е работата върху монтажа – тя продължи шест месеца. Беше много интензивна, на практика – всеки ден по 12 часа. В този процес на работа върху монтажа се случи нещо любопитно – продължихме работата върху сценария и променихме някои неща. Първата версия я монтирахме по сценария и се получи филм с дължина три часа и 20 минути. Свършихме много работа. Накрая близки приятели, които бяха гледали преди шест месеца филма от два часа и пет минути, сега на премиерата вече видяха коренно различна лента.

При монтажа имаше ли коренни промени спрямо сценария?

Няма механизми, които да позволят голяма промяна в сценария, защото филмовият материал вече е заснет. Предвид фактът, че историята не е конструирана линейно и има наличие на скрити камери и съответно записи, се отваряше вратата за импровизации. Освен това има и глас зад кадър на главния герой. Всичко това ни даде възможност да надграждаме, така че да дадем жокери, както на зрителите, така и на героите в контекста на тяхната история, различна от предвиденото.

В целия процес на създаване на филма, откри ли нещо за себе си, което не си подозирал?

Това, което е сигурно, че категорично никога не бих изпитал изкушение да подслушвам чужд разговор, да го запиша, камо ли да сложа скрита камера. Не че съм го правил някога, но не мисля, че бих си позволил. Проблемът на героя е, че наблюдавайки тайно хората, той започва да придобива знание, което другите нямат. Това е сила, която може да се използва, както за добро, така и за зло. При всички случи се трупат знания и енергия. Периодът на това забавление и игра преминава на друго ниво, в което подобно на наркотична зависимост, искаш още и още. Няма спиране. Вдига се, както нивото на зависимост, така и нивото на крайности, за да разбереш накрая, че всичко това не е по твоите човешки сили.

Прави впечатление, че филмът е снимат в лайф-стайл естетика. Това, разбира се, е в контекста на историята и героите. Умишлено ли страняхте от тъмните и сиви тонове на българското битие?

Тези твърдения ме забавляват още от времето, когато излезе филмът „LOVE.NET“ и ни обвиниха в мистификатори. Ясно е, че филмът не е снимат във Виена, както някой беше казал. Тази София, която снимахме, съществува. Тези локации и хора съществуват. Сферата, в която се движат нашите персонажи, изглеждат, говорят и живеят, е реална. Обвинението в дефицит на олющените стени и грозните градски пейзажи ме забавлява искрено.

Следващият въпрос е банален, но пък винаги е бил интересен – как направи избора на актьори?

Външни, независещи от нас обстоятелства ни накараха да действаме по различен начин от обичайния. Вместо да правим едни безкрайни и дълги кастинги, на които викаме няколко актьори, които четат реплики от сценария, ние подходихме различно. Гледах театрални представления. Разгледахме няколко каталога, разговаряхме с Матей Константинов и Александра Фучанска, след което се спряхме на конкретни актьори, които без да знаят самите те, ние наблюдавахме (без скрити камери) в театралния салон, харесахме ги и по този начин основният екип беше избран. Разбира се, след това направихме разговор, с който да разбера актьора срещу мен как мисли. Пробвахме сцени, но само това. Не са търсени други актьори за основните персонажи.

Филмът получи едновременно наградата на публиката, критиката и журито на фестивала „Златна роза“. Когато го създавахте, мислихте ли за публиката, защото безспорно той е много комуникативен?

В никакъв случай не бих казал, че не се интересуваме от публиката. Да, имахме желание, пък и самата тема го предполага, филмът да бъде адресиран към много хора. Не бихме си позволили самодоволно и високомерно отношение към зрителите. Не гледаме на себе си като на някакви гении, които творят елитарни филми, които могат да бъдат разбрани само шепа хора с висш интелект и култура. Пази Боже!  

Как се чувстваш сега. Удовлетворен ли си?

Да, удовлетворен съм. Много рядко това може да излезе от устата ми, дори се притеснявам от хората, когато ни казват колко са доволни от филма. Но в този случай, след толкова много труд, след всичко, което се случи с тези първи стъпки на филма е много обнадеждаващо и хубаво, и това ме кара наистина да се чувствам удовлетворен.