Решихме с Павлина да разкажем обширно за филма, защото „Реквием за госпожа Й“, артистичният екип, усилията и крайният резултат го изискват. Филмът заслужава дълъг разговор. От нашия пък се породиха интересни теми за дискусия, взаимно се провокирахме. Павлина е човек с опит, киновед, продуцент, вряла и кипяла в различни ситуации около пътеките на един проект за филм до срещата му с публиката.
Кое Ви провокира да се включите в проекта на режисьора Боян Вулетич ?
Връзката с Боян има предистория. Сръбският продуцент на Боян е филмов критик, но през последните десетина година се занимава с продуцентство. Бях впечатлена от предишния му проект, в който жени режисьорки от бивша Югославия разказват в пълнометражен филм по една история – този балкански омнибус бе успешен и аз като гост на фестивал в Сараево много го харесах, взех отношение и някак си започнахме да се усещаме като партньори в друг аспект, свързан с бъдещо сътрудничество. В разни срещи разбрах от Ненад Дукич за работата си с Боян Вулетич. Проектът бе минал през сръбския филмов център и бе одобрен и финансиран. Аз пожелах да прочета сценария, защото филмът търсеше още финанси и сметнах, че може би е добре да се включим като продуценти.
Режисьорът Боян Вулетич е писал сценария специално за Миряна Каранович. С какво Ви спечели историята му?
Да това е така, „Реквием за госпожа Й“ е вторият му филм. Дебютът му представлява много истории в едно („Практически пътеводител на Белград със сълзи и смях“). Първият му филм е история за едни чужденци, които попадат в Белград и какво им се случва там, една весела история, в която има свобода и импровизации. Тук обаче сюжетът бе съвсем от друго естество. Като прочетох сценария на английски установих, че тази разказът на Боян е изключителен, без да имам представа за неговите режисьорски решения. Знаех, че Миряна е сигурна актриса за главната роля, имаше добър кастинг. След като конкретизирахме участниците, решихме да кандидатстваме за финанси. „Геополи филм“ като фирма е регистрирана през 2014 г., когато Жоро Чолаков бе директор на НФЦ и аз трябваше самостоятелно да поема работата по филма. Работата около финансирането на този филм съвпадна с този период и за мен бе изключително трудно да се справя с множество интриги около кандидатстването на проекта. За мен бе ясно, че тук става дума за важна, стойностна история, написана по изключителен начин, на сценарно ниво може би нищо не се случва – една жена търси нещо, постоянно се движи, но историята е с изключителен заряд . Започнаха срещите с Боян. Стана ми стана ясно, че Боян е страхотен професионалист. Днес Боян вече се е позиционирал твърдо на международната сцена и смятам, че ще му е по-лесно при третия му филм. Докато работихме по продукцията му, помолих всички съпродуценти да напишат защо този проект е важен, с какво е важен, защо те търсят финансиране, защо се ангажират с тази проблематика и някак си по този начин тук комисията усети смисъла на проекта. За да влезеш в тъканта на филма се изисква дълбока сетивност.
Филмът те грабва, държи те и особено финалът му те взривява, учудвам се, че се е налагало да се пишат подобни експозета.
Така е, но когато е на хартия един проект, за да го възприемеш и одобриш, се налага да притежаваш определена сетивност. Ако имаш достатъчно изградени рефлексии, нещата се случват. Понякога в местните критерии за оценка има пропуски.
Историята на Йелена е екзистенциална, тя ще се разбере от всеки, не е обвързана с тясна локация, защото хората са смъртни и всяка смърт предизвиква страдание, чудя се, че филмът е имал подобни проблеми при финансирането му от българска страна...
Няма никакво значение дали историята се случва в Белград, в Люлин или в квартал на Токио. Основата е по истинска история, разказана от една жена на Боян и той започва да я надгражда. Това е екзистенциална криза в среда, където няма нищо-всичко се руши, няма минало, няма бъдеще. Тази жена е загубила най-красивото нещо в живота си. Йелена е „днес“. Тя е в транс, тя няма реално усещане за живота, тя е в пълна апатия. Тази история много тънко и внимателно, без да ни се натрапва извежда линията на излизане от апатията. Финалът е оптимистичен, защото Боян показва как може да се напусне подобно състояние. Актьорски, преобръщането чрез песента на Йелена е постигнато по страхотен начин: гласът се търси, в началото вместо мелодия имаме хлипове. Всичко е постигнато по реалистичен начин.
Подобна енергия се постига с работа, с яснота какво се търси, с качествен екип. За мен работата на операторката и звуковият дизайн на Борис Траянов са също знакови за филма. Разкажете ни за тяхното участие.
Всички участници в екипа са приятели. Новото сръбско кино се прави от приятели и съмишленици. Всичко става с хора със сродни души, от една и съща кръвна група. Те си помагат един на друг. Преди всичко искам да подчертая,че актрисата Миряна Каранович е уникална. Боян приобщава чрез сценария си Миряна към тази нова група кинаджии. Миряна не е част от тази група, но чрез таланта й, тези творци се опитват да покажат своите идеи. Миряна е много прецизна в изборите си. Тя не се хвърля на всяко предложение. Тя самата работи като режисьор и за нея е важно в какво участва. След като се е съгласила да участва, на практика филмът има бъдеще. Предварителната сръбска субсидия не е достатъчна и затова сръбската страна започва да търси партньори. Целият бюджет на филма е около 700 000 евро. Когато нямаш разточителна субсидия, се принуждаваш да търсиш съучастници. България като партньор има своя значителен дял, реално без нашето съучастие, филмът щеше да има друга съдба. Ние предложихме да участва като актьор Вълчо Камарашев, предложихме в екипа да се включи Борис Траянов. Най-тежките и най-впечатляващите снимки са в България. Предложихме терен, който да пресътвори работното място на Йелена-фабрика„Напредък“ е български обект – операторката като видя това място възкликна с думите, че е магическо в своята разпадналост и грозота. Финалният кадър на филма е много важен – за сърбите загубата на излаз на море е болезнено обстоятелство и ето във филма имаме бряг, морско синьо, море – тази линия въздейства по един начин на сърбите, на друг тип публика въздейства по друг начин. Звукът е правен на запис по време на снимки, но звуковият дизайнер, с когото сме работили от 1995 г. насам , започна да работи върху звука след монтажа. Монтажистът е македонец, след приключване на монтажа, Борис се отдаде със сърце и душа. „Ех, дадохте ми толкова сложен филм, в който няма музика!“ – възкликна той. Боян Вулетич изпрати на Борис текст от 12-13 страници с обяснения какво иска по звука. Звуковата среда е точно толкова важна, колкото и картината. Всичко е минималистично във филма – звук, игра на актрисата. Според мен това е най-трудната роля на Миряна. При Емир Кустурица тя играе по един начин, а тук е толкова различна! Миряна е страшно взискателна. В България й осигурихме пълно спокойствие-дадохме й каравана, където бе сама, тя бе елиминирала всякакви странични контакти. Роля, звук, среда са зададени с един определен ключ от режисьора. Боян бе добре подготвен, защото знае всичко, има опит, бил е асистент – режисьор преди своите проекти и със знанията си, плюс лъчезарността си ни озаряваше. Снимките преминаха в невероятна приятелска атмосфера. Боян обръщаше внимание на всеки, той не дели актьорите на звезди и на епизодици. Боян хареса като типаж Вълчо Камарашев, който научи сръбски текст и режисьорът след направен дубъл отиваше при него, за да го похвали. Същият подход имаше и с Миряна. Боян живее с актьорите. Нямахме езикова бариера, екипите се сработиха все едно се познават от сто години. Ние помогнахме да се случи прекрасен проект. Връзката между режисьор и операторка по-късно се случи по невероятен начин и между режисьор и звуков дизайнер – достигна се до тотално сливане и взаимно разбиране.
Получихте много награди, но коя е вашата крайна цел?
В Сърбия получихме 4 награди: най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър сценарий и най-добра актриса. Филмът бе селектиран в Кан за показ в специална мрежа от киносалони, там направиха и фокус на новото сръбско кино. Беше участник на фестивал в Армения, предстои му гостуване в Монреал. Най-тежко обаче ни бе кандидатстването в България. Трябаше да положим усилия, да намерим допълнителни аргументи, за да убедим комисията, че проектът е важен, смислен. В Македония много бързо получихме подкрепа. В Карлови Вари участвахме във формат, в който 64 проекта кандидатстваха за постпродукционна подкрепа, където има много сериозно жури, селектиращо предложенията. Част от постпродукцията е правена в Прага. Проектът кандидатства в Евроимаж и получихме висока оценка. В Карлови Вари по регламент се показват 20 минути готов, заснет материал – едната част е актьорска, а другата е свързана със средата. Показахме именно фабриката „Напредък“, т.е. заснетото в България получи висока оценка от Карлови Вари. Искам да стане ясно, че когато се участва в подобни продукции, България не е просто някакъв обикновен технически изпълнител, а пълнокръвен участник. Ние имахме екип над 60 човека, които работят на една основа с партньорите от другите държави. Боян разбра, че има страхотна подкрепа. Ние стояхме до него във всяка една секунда. Застанахме като бодигард, който обгрижва крехкостта на младия творец. Ти знаеш от работата ни с „Prima, primavera“, че ние дадохме шанс на талантливата актриса Весела Казакова да покаже качествата си извън България, да излезе навън. Един филм, докато не се покаже навън-той не съществува – дискусията, че българският филм няма зрители, според мен е смешна – българските филми имат публика и тя не е само българска. „Слава“ е продаден в 30 страни, ако в България има проблем с публиката, това е локален проблем, но не е проблем на филма. За нас като съпродуценти е важно: филмът да се види на много места, за да се отвори хоризонт за авторите му. „Реквием за Госпожа Й“ е един от важните филми за историята на новите ни копродукции, друг пример за успешна копродукция е филмът „Уестърн“, заснет изцяло в България и се надявам да го видите на „Златна роза“. Нашите филми трябва да се разделят с локалното си мислене. Струва ми се, че родната система на финансиране трябва да се раздели с обезкуражаването на подобни продукции. Миноритарните копродукции имат значение, защото позиционират и копродуцентите и талантите. Трябва да се разделим с провинциалния ни контекст и манталитет на мислене. 2014 г. бе въведен форматът на нискобюджетното кино. Благодарение на тази възможност се случиха „Докато Ая спеше“, „Слава“, „Посоки“ и други успешни филми. Трябва да се вдигне броят на копродукциите, 2014 г. бе една революционна година в това отношение, увеличи се участието на младите, бе подадена една добра рамка. Трябва да има достатъчна подкрепа за късометражно кино, което да е добра основа за качествен пълнометражен дебют. Късометражният формат се подпомага навсякъде в Европа. Нека отделно да се подпомага вторият филм, защото освен дебютите са важни и тези проекти. Така всеки ще се конкурира по между си и няма да има конфликт между поколенията. Правенето на кино е процес и на всяко поколение трябва да се обръща по съответстващ начин внимание. 2014 г. бе предложен модерен подход в тази посока, съобразен с реалностите и нуждите на творците.
