Има ли конкретен житейски повод за сюжета на „Кораб в стая”?
Има, но не е един, филмът е дестилат от впечатления, от неща, които по един или друг повод са заседнали в съзнанието ми и които съм опитал да подредя в разказ. В „Кораб в стая” могат да се разпознаят идеи от предишните ми филми, исках да опитам тук да им дам по-точен израз и веднъж за винаги да приключа с тях.
Трудно или лесно се работи върху собствен сценарий. Как намираш коректив в работата си?
Пиша сам, защото това ми се струва единствения възможен вариант. Може и да е неправилен, но за момента държа колкото мога по-самостоятелно да открия някакви неща, на риск. Коректив е нужен винаги, показвам сценария на няколко души, на които вярвам. Напоследък стана модерно да се работи със скрипт-доктори, тази схема най-често стандартизира един текст, заобля го и това, според мен, не е добре. Намесата на експерт може да е много ценна, но не е гаранция за нищо. Да, ясно е, че големите пари, с които се прави кино, поне в някаква степен трябва да бъдат обезпечени, някаква сигурност да има, че не отиват на вятъра. Но това може да има и обратен ефект, режисьорът се втурва да екранизира перфектния сценарий. Добрият филм не е екранизиране на текст, а автономна творба със своя собствена логика, поетика, образност, повествование, синтаксис, чужди на всяко друго изкуство. Никой не би трябвало да знае по-добре от режисьора посоката, в която този конкретен образ може да бъде намерен. Не за да изпъкне този режисьор, не от някакъв нарцисизъм, а защото това е в услуга на филма. Тоест, аз се отнасям към тази лидерска роля като към задължение. Всичко останало в изработката на един филм, е колективен творчески процес, разбира се, и подходящите хора в екипа са от голямо значение. Боб Дилън, да речем, пише сам текстовете си, те като поезия не са съвършени и няма нужда да са, те са мислени през музиката, през акордите на една конкретна китара и през звученето на един конкретен глас, ако щеш. Искам да кажа, важна е симбиозата, а тя не е сбор от сами по себе си съвършени елементи, иначе не би я имало.
Как избра актьорите и въвлече в тази история?
За главния герой, Филип, първоначално имах друга представа, някакъв ангелически тип търсех. Рус и добър. Което, после си дадох сметка, щеше да е плоско. Цветан го имах в ума си от самото начало като план Б. Чарът на Цветан е в това, че е съвсем автентичен и мисля, донякъде умишлено, човек от периферията. Ценя такива хора сред актьорите. Понеже не намерих това, което търсех, взех Цветан и никак не съжалявам. Неговият Филип е по-парадоксален. Ако ми е позволено да се изфукам, в Токио Жан-Марк Бар похвали актьорите, стисна ръка на Цецо и му каза “great acting”. А Елена, според мен, е изключителна, много трудна за работа актриса. Изключителна е, защото просто е изключителна, има такива хора. Трудна е, защото нищо готово няма при нея, непредсказуема е, не работи на ишлеме. Това е опасно, но от друга страна отваря безкрайни възможности, аз още нямам чувстото, че съм се научил да ги използвам пълноценно.
Защо се спря върху непрофесионален актьор, какъвто е писателят Иван Димитров?
Не знам защо, той просто изникна пред мен точно когато се оглеждах за варианти. Имаше нещо неподражаемо тъжно в Иван, някакъв потрес в очите му, после разбрах, че тогава е бил в много тежък момент. Направихме проби и го харесах. С Иван дори не мога да кажа, че сме работили, той стоеше в кадър такъв, какъвто. Мисля, че беше важен човек в отбора, всички, струва ми се и Цветан и Елена, се съобразявахме с присъствието му, нещо загребвахме оттам, нужно за филма.
Операторът Диан Загорчинов отдавна не е работил в българското кино. Как го подмами да работи върху новия ти филм?
Не съм го мамил, бях съвсем искрен, трябваше да спасява филма. Щях да работя с руски оператор, но работата се разпадна точно две седмици преди снимките. Колеги ми подсказаха, че Диан, който живее в Берлин и не снима кино регулярно, вероятно би се зарадвал. Бях гледал предишни негови филми и съм запомнил работата му. Пратих му сценарий, той го хареса и успяхме доста бързо да изградим отношения, които рядко се случват. Просто имах късмет.
Филмът беше селектиран на фестивала в Токио. Разкажи какво бяха отзивите за него, как реагира японската публика?
За пръв път ми се случи да седя на една маса, пред която има опашка и да раздавам автограф след автограф. Това не беше специално отношение към нашия филм, те правят това след всяка прожекция. Невероятно е, че се чувстват като хора от далечна провинция, радват се, че си им дошъл на крака. В същото време са на светлинни години пред нас, най-вече в социален план. Иначе на мен много ми се искаше филмът да отиде там, защото стилистически е доста медитативен, предполагах, че това ще допадне на японската публиката. Струва ми се, че се получи, от разговорите след прожекциите разбрах, че има впечатлени хора.
В анотацията пише: „Филм-утопия”. Това означава ли, че наистина не можем да преоткрием себе си чрез другия?
“Утопия” не означава непременно нещо непостижимо, жаждата по друга възможност, друг свят, не е халюцинация. Другата възможност, мисля, е именно в това – да влезеш във връзка. Тази абсолютно насъщна потребност да си в отношение – със света, с други хора – е фундаментална част от реалността. “Да преоткриеш себе си чрез другия” е малко засукан израз, който би трябвало да означава да кажеш на това срещу тебе “ти”, да сложиш знак на равенство. Това отваряне винаги те променя и вероятно затова много рядко се случва, рисковано е. Когато влезеш в отношение, няма гаранции, че ще останеш същия човек. Затова е филм-утопия, защото отварянето на трима души един към друг се случва с един синхрон, който е на границата на “житейската правда”.
Самото кино като природа е фикция. В него ли намираш своето собствено бягство като човек и творец?
Да, случва се да намирам бягство, ако това е бягство от хаоса, ако нещо опитваш да пребориш, а не е начин да се отцепиш в свой частен уют. Тази фикция, за която говориш, има за цел да произведе тъкмо обратното на фикция – да те върне в реалността с по-голяма сила, да те интегрира, в това е парадокса на цялото занимание с кино, то само ако е способно на това, е оправдано.
