Разговорът с… оператора Мартин Балкански

Откъде тръгна това увлечение да станеш оператор?

Всичко тръгна от един филм на Иван Черкелов през вече далечната 1995 година. Баща ми (Георги Балкански, б. р.) и Владко Андреев бяха продуценти на „Търкалящи се камъни“ и имаха една сцена с купон. Те си бяха решили да го направят истински купон между приятели. Аз тогава бях на 13 години и отидохме цялото семейство като масовка. В детските ми спомени е останало единствено как всички купонясват и само един човек работи – този един човек беше операторът Рали Ралчев. Разбира се, впоследствие като станах и аз оператор осъзнах, че въобще не е бил само той човекът, който работи, но тогава само него видях и ми направи голямо впечатление как върши нещо, освен да се забавлява и си казах, че това е за мен.

Всеки тринайсетгодишен младеж би поискал да бъде част от купона, а не част от работата!

Купонът в крайна сметка беше предимно за възрастни. А децата на приятелите, които бяхме една огромна шайка, дълги години купонясвахме покрай родителите си. Благодарение на Рали впоследствие така ми се разви животът, че той едва ли не ме взе под крилото си. И всеки път, когато ме попитат къде съм учил, аз казвам, че съм учил при Рали, защото той ми е дал най-много.

Значи с връзки си влязъл в киното?

Абсолютно с връзки.

Баща ти е бил продуцент, ти си станал оператор. Той те е вкарал в киното.

Да. И първият филм, в който работих, пак той беше продуцент. Само че там Емил Христов беше оператор. Тогава бях на шестнадесет години в десети срещу единадесети клас. Отне ми цялото лято. Почнахме на 15 юни, когато свърши училището и приключихме на 15 септември, когато то започва – 72 снимачни дни. Помня ги, сякаш се е случило вчера. Става дума за „Тувалу“ на Файт Хелмер. Един изключителен филм. Човек, ако го изживее, няма как да не се влюби в тази професия.

Миналата година, режисьорът отново беше в България на София филм фест с новия си филм.

Два пъти вече идва. Сега със „Сутиенът“. Наистина това беше любов от пръв поглед. Аз бях т.нар. „обучаващ се“.

Кое беше любов от пръв поглед – към киното, работата, Емо Христов, „Тувалу“?

Всичко накуп. Едно нещо няма, което да не обичам и до ден днешен – и киното, и работата, и Емо Христов, и Антон Наков, който беше първи асистент-оператор. Аз съм му ученик, а той в момента ми е един от най-предпочитаните асистент-оператори, с които работя. „Доза щастие“ съм го заснел с него.

Преди това обичаше ли да ходиш на кино?

Обичах, разбира се. Баща ми имаше огромно влияние върху изграждане на моя вкус. От ранни детски години, докато моите съученици 11-12 годишни гледаха „Рамбо“, „Командо“ и всякакви екшън еднодневки, ние седяхме заедно с него и гледахме „Великата илюзия“ на Жан Реноар, филми на Вим Вендерс, Фасбиндер, Вернер Херцог.

Немското кино от 70-те.

То до ден днешен ми е любимо. Но го гледам вече с други очи.

Когато стана оператор… Всъщност – кога се разбира това?

Аз дълги години снимах някакви неща и като съм говорил с хората, винаги съм споделял, че искам да бъда оператор. Никога не съм казвал, че съм оператор. До момента, в който не заснех първия си пълнометражен филм „18“ на Атанас Христосков. Тогава се почувствах наистина оператор и казвах на хората, че съм такъв. Преди това вече бях снимал няколко сериала, имах клипове, реклами, но лично за себе си казвах, че все още не съм оператор. Всичко би могло да се случи и аз нямаше да остана в историята като оператор. Вече с един цял филм може да се каже – операторът Мартин Балкански. Въпреки че в днешно време везните много се накланят към сериалите, които почнаха да придобиват по-огромни мащаби от тези на игралното кино. В последните години сериалите имат много по-големи бюджети, много повече приходи и звезди, които привличат.

Като стана въпрос за „18“, имаше ли колебания?

Имах, разбира се, притеснения, но те не са били поради липса на възможности. Бях уверен в това, което ще правя.

Т. е., вече беше придобил самочувствие?

В крайна сметка, както се разбра, от 1998 година съм на снимачната площадка, бях швенкьор на четири филма на Рали Ралчев и много колеги ми казваха, че аз отдавна съм кинаджия. Но „18“ в крайна сметка си беше дебют.

Само да уточним за читателите, които не знаят, какво представлява швенкьорът.

Швенкьорът е операторът на камерата, а главният оператор седи зад камерата.

Много хора ги бъркат.

В крайна сметка най-голямото майсторство на оператора е творчеството, свързано с измислянето на кадрите, реденето на осветление, В швенкирането също има творчество, но то е по-скоро оперативна работа. То може да се извършва и от други хора.

За колко време заснехте „18“?

За 24 нощи.

Това е, защото действието се развива в една нощ. Предполагам, че не е валяло през цялото време?

Въобще не валя. Може би само една вечер.

Казвам го, за тези зрители, които не са гледали филма и не знаят, че през цялото време вали дъжд.

Този филм беше изключително предизвикателство за мен. Аз много радушно приех идеята. Първоначално Наско беше написал една история за четирима абитуриенти в кола, които пътуват извън града. Събрахме се с продуцента Пламен Йорданов и казах, че с бюджета, с който разполагаме, това е абсолютно неизпълнимо. Обясних им, че средата, която ще снимаме извън колата, ще бъде абсолютна тъмнина – нищо нямаше да се вижда. В България пътищата извън града не са осветени. Това е една от основните причини Наско да промени историята и тя да се развива в София. Той си направи усилията да изчисли какво разстояние се изминава във филма. Не по време на снимки, а игрално – излезе 40 километра из София. По-наблюдателните вероятно ще забележат, че се въртим на едни и същи места. Най-много ме притесняваше дъждът, а режисьорът държеше на него. След многобройни тестове, намерихме решение как ще изглежда реално на екрана – успяхме чрез едни пръскалки, които лятно време заведенията ползват за охлаждане.

Задавам ти тези въпроси, защото искам да разбера до каква степен операторът може да повлияе и да промени, освен естетиката и самото съдържание на един филм.

Това е едно от основните задължения на оператора – той да влезе с цялата си енергия, да дава креативни предложения, а не просто да бъде един изпълнител, който да следва указанията на режисьора. Преди години имах щастието да работя с един страхотен оператор Матиаш Ердели, който за киноманите трябва да е познат от филма „Синът на Саул“ (2015), който спечели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Аз му бях асистент в един македонски филм и тогава му пуснах да гледа един мой късометражен филм. Той го изгледа, дълго време говорехме и съветът, който ми даде, беше никога да не тръгвам на сляпо в един проект, а през цялото време да си задавам въпроса защо го правя. Също така да задавам въпроси на режисьора и да го провокирам, а не да правим нещата машинално. Всичко трябва да бъде осъзнато и да има смисъл. Тези съвети гледам да ги спазвам във всеки един филм, който работя. Трябва да се задават въпроси.

Това е съвсем логично, защото не е случаен нито един кадър от даден филм. Затова е тази професия. Задаването на въпроси отличава професионалиста от аматьора. Аз дълго време се чудех какво точно ме дразни като гледам видеа от сватбите на приятели. В крайна сметка разбрах, че всъщност гледам три часа суров материал. Но там вече има роля и монтажистът.

Аз специално го отбелязвам, защото за много хора извън киносредите функцията на оператора е чисто техническа и обслужваща. А той е творческа натура и ако един филм има нужда да изглежда грозно, операторът трябва да влезе в тази кожа и да потъпка собствените си принципи на красиво заснемане. Ако това обслужва историята, така че да бъде максимално достоверна – така трябва да бъде заснет. Не трябва да бъдеш самоцелен, не трябва да правиш нещата, защото на теб така ти харесва. Трябва да се работи съобразно разказа.

С какво твоята работа промени първоначалната посока на втория ти пълнометражен филм „Доза щастие“?

Моята работа не е променила, по-скоро се надявам да е обогатила филма с предложенията, които съм давал. Човек трудно може да разбере кое идва от режисьора, кое от актьора и кое от оператора. Става въпрос за една хомогенна работа и нищо да не е самоцелно и самостоятелно. Аз мисля, че „Доза Щастие“ изглежда изключително хомогенен във всеки един аспект. Давал съм не едно или две предложения и това е големият плюс на добрата подготовка. Защото успехът на всеки един проект за мен се крепи на една добра подготовка, на добре обмислени първоначални решения, а не да отидем на терен и тепърва да се чудим какво правим. Любимата ми реплика е, че ще го „оправим“ в постпродукцията.

В сюжета нещо променихте ли, заради операторската работа?

Не. Не сме имали причина. Има една конкретна визия – онези състояния на главната героиня, когато тя се надрусва и се прехвърля в друг свят. Аз им казах, че не съм пробвал наркотици, с Яна (Титова, режисьорката на филма, б. р.), сме странични наблюдатели и решихме, че в крайна сметка това е един нов свят и ние можем свободно да го интерпретираме. Световете, в които тя се прехвърляше, бяха мое предложение. Примерно – пренася се на морето или друго място. Това си е драматургична промяна или по-скоро обогатяване на филма.

Някои актьори имат претенции към операторите, които ги снимат. Чувал съм как някои актриси флиртуват с оператора, за да може той да ги снима по-добре. На теб случвало ли ти се е?

При мен не е било нужно. Харесват се. Всичко зависи от това, каква история разказваш. Не можеш да правиш арт хаус филм и актьорите да имат претенции. Аз много внимавам за това, защото разбирам каква е отговорността. Например в „Откраднат живот“ – там жанрът е такъв и подчинен на това, актьорите да изглеждат добре. Публиката го изисква. Това е нещо подсъзнателно.

И „Дяволското гърло“ беше така.

Да. То като цяло повечето сериали са така. Винаги се съобразявам с историята.

Какви са ти предпочитанията? Намираш ли разлика като оператор между пълнометражен филм и сериалите?

Естествено, че има разлика. В „Доза щастие“, например, не съм се стремял Валя – главната героиня, да изглежда красива. Точно обратното. Тя трябваше да бъде натурална и достоверна.

Не говорим само за актьорите, а за характера на самата работа в телевизионния сериал и в игралните филми.

Предпочитам да не деля работата си – дали е телевизионен сериал, музикален клип или пълнометражен филм. Единственото важно нещо е операторът да бъде достоверен и незабележим в работата си. Не може да се опитваш да създаваш изключително красива картина, ако историята не я предполага.

Като оператор как гледаш на филмите, които гледаш на кино? Има ли професионална деформация, или се наслаждаваш на филма? Наслаждаваш ли се на филмите или постоянно ги гледаш с професионално око?

Това е най-хубавата част – да можеш да се откъснеш и да ги гледаш просто като зрител, чисто емоционално да се наслаждаваш. И тук ще направя една малка скоба, аз точно поради тази причина имам голям проблем с ходенето на театър. Защото, въпреки че актьорите са същите, познато ми е естеството на работата – аз нямам никаква идея какво се случва зад кулисите. А това ми е много интересно, защото като гледам един филм, знам почти всеки един кадър как е направен и какво е коствало. Докато като театрален зрител се чувствам в неведение и това много ме човърка. Последно ходих да гледам постановката „Бащата“ на Диана Добрева – едно изключително произведение. Удоволствие беше да го гледам, без да се замислям.

На кой филм би искал да си оператор? Има ли такъв? Благородно да си завидял на свой колега.

Няма такъв филм. Много се радвам като гледам добри филми, добре заснети, добре разказани, които ми дават мотивация да искам да творя по този начин. Правя оценка, когато виждам потенциал в даден филм, който не е реализиран както трябва. Тогава си представям как би могъл да изглежда през моите очи. Аз, освен кинаджия, съм и киноман. Изпитвам изключително удоволствие, когато видя филм, който ме вдъхновява, кара да мисля и да желая. В началото любимият ми оператор беше Роби Мюлер, с когото имах щастието да работя преди 20 години. Но нямам конкретен модел за подражание. Иначе съм взел оттук-оттам – мога да ги изброявам до утре.