Кога беше повратният момент, в който реши да ставаш актриса?
Май бях на 14 тогава. Ходих да гледам едно детско представление, в което участваше един мой съученик Стойчо. Представлението беше „Огнивото“ на „Детски театър за възрастни“ Пловдив. В такъв магичен свят аз не бях попадала. Бях толкова запленена и си казах, че щом Стойчо е там, значи и аз мога да бъда. Тогава за първи път ми хрумна, че аз мога да се изразявам на сцената по друг начин, а не само чрез музиката. Аз съм завършила музикално училище. Това би бил един страхотен начин да изразявам своите емоции. И без това моите родители ми казваха, че съм drama queen в ежедневието си, защото всичко драматизирах. Истината е, че аз истински ги изживявах моите проблеми, които не бяха просто „драмички“, а аз дълбоко си ги преживявах. И отидох да ги преживявам в театъра. Страшно много ми хареса. Остана си и задължението към музиката, защото от тригодишна свиря на пиано, после се прехвърлих класическо пеене, с което мислех да кандидатствам. Тогава ми се появиха възли и си казах идеално – няма вече дилема, а си отивам в НАТФИЗ. Иначе щях да кандидатствам в Италия – оперно пеене.
Т.е., изпуснахме една бъдеща оперна звезда, за сметка на киното?
Да. Карай, да върви!
Не съм те чувал да пееш?
Не пея много.
Е, докато переш или готвиш, не пееш ли?
О, не. Постоянно ме карат да пея вкъщи, а аз не искам. Някаква травма ми остана с това пеене и с пианото въобще. Макар, че се опитвам да свиря от време на време за удоволствие. Но имаше нещо, което ме дистанцира и аз дълго време не бях сядала зад пианото. В НАТФИЗ в едно от дипломните ми представления трябваше да свиря. Ако през образ свиря и правя грешки – всичко е наред. Но, ако се налага сама да изнасям концерт, много се притеснявам.
Когато си кандидатствала в НАТФИЗ, нали си имала изпит по пеене?
Да. Аз пях тогава. На Уитни Хюстън една песен – много висока топка. Добре се представих с пеенето. Танците не бяха много добре, но те, така или иначе, ме скъсаха. Бях първа под чертата. Чаках някой да не се запише. Но всички се записаха. След това кандидатствах в Пловдив в класа на Атанас Атанасов – първият клас по актьорско майсторство.
Т.е., първата година не те приеха в НАТФИЗ?
Да. И аз отидох в НАТФИЗ директно втори курс. Късмет е да вярваш, че нещата ще се получат. След като освободиха проф. Баева, Атанас Атанасов можеше да поеме още един клас в НАТФИЗ. В края на първи курс ме попита дали искам да се явя на приравнителен изпит и да се запиша в неговия клас в НАТФИЗ. Тогава ми се отвори цяла нова Вселена и се реших. Кандидатствах директно втори курс и ме приеха. Интересно нали! Не е обичайното кандидатстване. Преди това една година премислях и страдах… Макар, че в Пловдив бяхме много заети и не оставаше време за страдане. Но то си стоеше някъде в мен, че не трябва да си прекалено сигурен, защото в школата ми бяха вдигнали много очакванията. Разбрах, че нещата няма да станат изведнъж и тази година в Пловдив леко ме приземи. Това много ми помогна, защото след това бях супер фокусирана в работата, а не да се изживявам като голяма актриса, влязла в НАТФИЗ.
Ще те върна към това, което каза, че всъщност чрез театъра и впоследствие чрез киното онези драми, които се преживяла, си прехвърлила на сцената?
Да. Аз започнах да си страдам на сцената. Това ме дразнеше при операта, че всичко е много преекспонирано. Един минус в оперното изкуство. Въпреки, че в съвремието има примери, при които то е много по-комуникативно. Но масово оперните певци много преиграват. Това ме дразнеше и си казах, че някой ден ще поставя опера и ще им видя сметката не тези певци. Ще ги накарам да играят добре. Да докажат на себе си и на публиката, че това може да се случи.
Има добри примери – като Франко Дзефирели.
Да. Виж, Анна Нетребко какви неща прави! А също и Соня Йончева, която беше в моето училище. Аз много я харесвам. Тя тръгна преди мен. Добре, че не я последвах. Светът нямаше да ни побере и двете.
Е, виждам, че не ти липсва самочувствие! Защо каза, че Пловдив те е накарал да се обереш малко?
По-скоро онази самоувереност, че аз съм добра актриса. Трябваше да се върна малко назад. Далеч бях от мисълта, че съм добра актриса. Бачкането беше много здраво. За да бъда добра актриса, трябваше много да работя по въпроса, а не просто да си го мисля. То беше ясно, че ми се отдава по някакъв начин, но това не е всичко. За добрия актьор, най-важното е, какъв човек е той. Аз имах съвсем различен вкус като бях в училище, но почнах да се възпитавам. По-скоро нямах изграден вкус към изкуство, към нищо. Имах някакви усещания и интуиция, които и сега ме водят. Вече, влизайки в НАТФИЗ и след като се запознах с нови хора и т. н., започнах да формирам вкуса си към театъра и киното.
Наскоро Димитър Маринов в едно интервю за сайта каза, че, за да си добър актьор, трябва да си добър човек. Ти как мислиш?
Иначе си фалшив. Не си честен човек. Аз се учих на това. Може би срещата с Коко Азарян беше тази, която най-много ми повлия. Много практически са ориентирани нещата при него. Той ме научи, че не трябва да играя, а трябва да бъда. Това много бързо ми влезе като информация. Истината е, че към това ни е насочвал винаги и Атанас Атанасов. На мен ми трябваше време, за да узрее това в мен.
Съвсем нормално предвид, че сте били още малки.
Бяхме малки и като че ли не толкова отракани, както съвременните млади хора, на които това поведение всъщност им играе лоша шега. Сега те имат и много информация. Същата тази информация ние я събирахме по по-бавен начин. Примерно, аз си купих първия компютър няколко години, след като завърших.
И новите социални мрежи. Сещам се за моя син, който ми разясняваше новите правила в You Τube и аз се обърнах към него, като възразих, че не мога да си представя как на неговите години съм живял без това!?
Ние тогава бяхме запленени от MTV. Времето си върви…
Добре, какво не ти хареса в актьорското майсторство, че реши да станеш режисьор?
Всичко си ми беше наред.
Така, първо можеше да бъдеш пианистка, след това оперна певица, стана актриса, имаш и „Златна роза“.
Имам награда и на Филмовата академия, Аскеер и т.н. натрупала съм си наградите.
Натрупала си ги и реши, че не са достатъчни, затова пристъпи към режисурата?
Така като го казваш, май вярно излиза. Пропускаш един момент, че аз имам и един опит като сценарист. Оттам тръгна идеята за режисурата, а не през актьорството. Станах сценарист, защото много ми се играеше в романтичен филм, а липсваше такъв. И реших аз да си го напиша, за да мога да изиграя главната роля. Но понеже винаги съм си мислела, че съм посредствена в писането и когато се появи тази потребност, реших да дерзая. Пописах, то излезе 120 страници като за пълнометражен филм. Аз не почвам на дребно, директно се бухам в дълбокото. Доста симпатичен сценарий излезе. Още си стои в шкафа. Покрай него почнах да си записвам различни истории. Записах една история, която ми беше казал мой познат за това, как чакал своя приятелка на един мост, появила се някаква луда жена и почнала да го напада с въпроси защо я преследва. За него това бил някакъв сюрреалистичен момент, а на мен случката ми се запечата в главата. Реших да си я напиша по мой начин и я дадох на познат режисьор да я направи. Докато му я предлагах осъзнах, че имам много точна идея как да я реализирам, как искам да изглежда. И си казах, защо пък да не си го режисирам аз, а Павел Веснаков да ми бъде оператор в Лондон? Предложих му на Павката, с идея да платим билетите и престоя. Интересното е, че Павел не е оператор, той е режисьор. Но се съгласи.
Той не се ли разсърди?
Не. Напротив, много се накефи. А и аз исках филма да го направим с приятели. Едуард Хог играе в главната мъжка роля. Той е много добре познат в Англия. Много му хареса сценария, защото той обича леко странни неща. Баща ми отиде да го вземе. Сестра ми има малка роля също. Жената на чичо ми ми беше асистент. Майка ми направи кетъринга и той беше много впечатлен, че цялото ми семейство работи в киното. Шегувахме се, че сме си направили „Титоливуд“.
И реши, че след като няма кой, по-добре ти да поемеш всички роли?
Да. Реших аз да си направя нещата.
При кого учи режисура?
Завърших магистратура при проф. Георги Дюлгеров.
С какво ти помогна магистратурата? Можеше ли и без нея да правиш кино?
Аз вече бях направила два късометражни филма. Честно казано мисля, че Жоро Дюлгеров успя да формира у нас много добър вкус към киното. Да се докосна до история на киното, където аз не съм задълбавала. Да гледала съм много филми, но чисто теоретичната част ми е липсвала. Също и някои практически съвети, които бяха незаменими. Говореше за филми, които може би никога нямаше да гледам. Така се обогатих по някакъв начин. Опората, която той ми даде беше много важна. Имахме дискусия и той отключи размисли по сценария, който иначе отиваше в малко по-различна посока. Това е един вид силна менторска подкрепа.
Значи и ти си „Дюлгеровче“?
Да. Въпреки, че (и той го знае) аз невинаги приемам неговите съвети.
Той се сърди. Знам, защото в живота ми постоянно имам срещи с Дюлгеровчета.
Може и да се сърди, но един режисьор трябва да знае какво иска, дори понякога да влезе в контра, важното е да отстоява себе си.
Съвсем нормално е да се еманципираш в един момент от ментора си.
Той ми каза, че уважава това мое решение. В дипломния ми филм, когато го представях, той имаше забележки и свои предложения, но аз реших да не се съглася с тях. Аз харесвам филма такъв, какъвто е. Така съм си го представяла и така си го оставих. С „Доза щастие“ също имаше забележи, които той ми каза, но бяха в съвсем друга посока.
Той гледа ли филма?
Да. Гледа го. Каза, че има потенциал това да бъде един изключителен филм и за да бъде съвсем изключителен, трябва да направя едно-две неща. Но аз не ги припознах. Не ги направих.
Ето, пак не слушаш!
Не.
Най-лошата ученичка на Георги Дюлгеров!
Може така да се окаже.
Това сигурно е нещо от характера ти на актриса?
Характерът ми на актриса хич не беше много категоричен. Аз трудно се научих да казвам – „не“ например. Ако се бях научила по-рано, щеше да ми спести някои спектакли. Не, че като си на щат имаш право да казваш „не“. Участвала съм в ужасни неща.
Не си влизала в спор с режисьора?
Влизала съм. Не един път съм защитавала мнението си и ако наистина мисля нещо, много трудно се пречупвам. Това беше проблемът, заради който напуснах първия път „Младежкия театър“. Беше в много голяма контра това, което си представях, че трябва да бъде и това, което ми се наложи да правя в последните няколко представления. Спорехме с режисьори, заради някакви несправедливости. Мен това ме дразни по принцип – несправедливостта, особено в професията. В един момент си казах, че мога и без това. Не е казано, че трябва на всяка цена да съм актриса. Не е на живот и смърт. Предпочитам да се чувствам добре, отколкото да усещам, че потъпквам собствените си принципи.
Аз виждам, че в България е много трудно да бъдеш актьор, без да играеш в компромисни спектакли.
Най-вероятно е така, но преди няколко години беше много важно да си на щат. Сега не е чак толкова. Вече имаш много алтернативи. Ние сме на отворени сцени, което е страхотно. Има много млади хора, които си оцеляват, без да се заравят в щата, който може да бъде наистина заробващ.
Аз не говоря само за щата, а за спектаклите, в които има твърде много халтура. Евтини комедии.
Да, две такива ме отказаха.
Но много актьори без тях не могат да преживяват.
Така е. За съжаление, но те са си намерили някаква друга философия да го правят.
Това рефлектира върху вкуса на публиката.
То навсякъде е така. Аз в Лондон ходя много на представления. Включително в „National Theatre“ съм влизала на представление и съм си излизала. Присъствала съм на спектакли, които спокойно можеш да кажеш, че са на читалищно самодейно ниво – и в хумора и в играта. Изглеждащи евтини и скалъпени. Не им прави чест. Естествено съм гледала и невероятни представления.
Въпреки, че стана режисьор, не пропускаш възможността да играеш и във филми. Примерно в „Радиограмофон“ играеш главната роля. Страхотна роля направи.
На мен много ми хареса това предизвикателство. Беше точно това, което си представям за кино.
Теб и Сашо много ви харесах. Много добра роля правиш като помакиня. Даже очаквах да получиш „Златна роза“ за ролята.
Много се радвам, че го казваш. Те всички говореха за награда и имаха очаквания, а аз много мразя така.
Аз бях гледал всички филми и по лична преценка ти заслужаваше.
Разбирам те. Може би, защото по-рано и бързо спечелих всичките награди, спрях да се впечатлявам, слава Богу!
Само за режисура нямаш.
Имам. С късометражните ми филми имам много награди.
За пълнометражен говоря. Но, има време.
Е, то сега тепърва тръгва, живот и здраве.
Тъй като сега е актуален „Доза щастие“, как те привлече историята на тази книга?
Аз прочетох романа, който е една мъничка книжка от 120 страници. Бях абсолютно потресена. Ние с Валя сме живели заедно в Лондон. Аз, Валя, нейният съпруг Александър и моят Александър – те двамата са съученици. Когато ние се преместихме в Лондон, веднъж се видяхме с него и той предложи да живеем заедно. Наехме си заедно апартамент – с общ хол, две големи спални. Аз с нея се запознах, както с теб, на едно кафе. Исках да разбера с кого ще живея, защото тя е с девет години по-малка. Тя искаше да става актриса. За да разбера какъв й е вкуса, я попитах какви роли харесва. Тя сподели, че иска да изиграе майка си, която е имала нелека съдба. На мен нищо не ми говореше случая. Когато живеехме заедно ми е разказвала, че майка й е имала проблеми с наркотиците, които за мен на онзи етап звучаха като нещо абстрактно, винаги са ми били далече.
Ти никога ли не си пробвала?
Не, никога. В музикалното училище само си свирехме. Цигари в един момент пушех и бях стигнала до голямо количество – сутрин със ставането си търсих цигарите. Рязко ги спрях. С пиенето не ми се получи. Наркотиците ми бяха далечна тема. Гледала съм филми и т. н. Валя никога не е разказвала с някакъв жесток драматизъм тази история. Като излезе книгата, ни подари една бройка. Алек пътуваше към България и я взе да си я чете в самолета. Обади ми се и ми каза, че непременно трябва да я прочета. След два дни аз пътувах за България, прочетох я и просто ме размаза. Нямах търпение да кацне самолетът и да се обадя на Весела. Казах й, че това ще го направя на филм. Още докато четях, ми излизаха всякакви картинки. Това е една много силна история, която е важно да бъде разказана. Също така беше важна и лекотата, с която авторката пише, да можем да я пренесем. Весела ми сподели, че същия ден е имала разговор, не с някой друг филмов деец, просто някой й беше подметнал идеята за филм. Казахме си, че го направим. Така се почна и аз веднага седнах да пиша. Февруари започнах да пиша първи драфт, октомври започнаха снимките. Обадих се на оператора Мартин Балкански, още докато пишех.
С него си снимала и преди това.
Да. И ще продължавам да снимам. Следващия пълнометражен филм също съм си мислела да бъде с него и сме го обсъждали. Винаги съм знаела, че с него ще си работя. Той чакаше сценария, прочете и книгата.
Да. След това ми се обади на мен да ми каже, че историята е страхотна. Още март месец. Беше много впечатлен. Тъй като филмът не е финансиран от НФЦ, имаше ли проблеми с бюджета?
Ние не сме и кандидатствали.
При Ники Илиев е ясно. Там има продуктово позициониране. При вас е много трудно. Освен да ви финансира някоя метадонова програма, не виждам възможности за друга реклама. Тя самата тема може да отблъсква хора, които имат финансови възможности.
Всъщност ни финансираха много хора, които повярваха в каузата на филма, слава Богу! Той би могъл да помогне, да се използва като превенция. Има много нива, на които човек може да реши да помогне. Ние намерихме такива съмишленици, това са хора, които не търсят логото върху плаката, те просто подкрепят филма. Повярваха в това, което им казахме и въобще какво целим с тази история. Слава Богу, успяваме да оправдаем очакванията. Аз никога не съм имала колебания, но се чудех дали ще успеем да отговорим на очакванията на всички тези хора. Успяхме. Даже повече от очакванията.
Аз и в „Преди обед“ споделих, че това е един много смел проект. Първо ти е дебют в пълнометражното кино, второ – темата и без да ти звучи сексистки, все пак си дама. Не са много жените режисьори в българското кино.
Да, но стават все повече. Което е хубаво. Друга гледна точка имат. От срещите с ученици, които правим, някой ме беше попитал защо няма още по-брутални сцени с наркотиците. Отвърнах, че няма, защото съм жена.
Къде ти беше най-трудно по време на снимките?
Най-трудно ми беше да режисирам дъщеря си, защото тя все пак е дете. Тя беше на 3,5 годинки като започнахме снимки. Ние снимахме доста дълго време, заради сезоните. Беше си предизвикателство. Там бях най-лабилна. Иначе се чувствах като бетон, не можеш да ме бутнеш, но тя като се появяваше на терен, имах едно наум.
Как я режисираше? Какво й казваше? Тя не знае историята.
Тя не знаеше историята, но като идваше през деня, аз й казвах какво да прави: да се преструва, че е болна, да говори по-тихо, да си казва репликите и тя просто успяваше. Сцената с рева в колата – аз й казах, че в този момент трябва да се разплаче и не й беше трудно, защото го прави с лекота вкъщи. Тъй като искаше да й боядисам косата лилава, това беше моят коз, казах й, че, ако си изиграе ролята добре, аз ще го направя. С това я държах.
Манипулирала си я.
Естествено, но си изпълних обещанието.
А с професионалните актьори? При Светльо Иванов в „120 минути“ по bTV Валя каза, че си й била забранила да разговаря със своята майка. Да се съветват взаимно.
Да. Забраних да се виждат, да прекарват време заедно, докато снимахме.
Защо?
Защото беше важно да не го прави. За мен беше важно ние с нея да изградим един образ на нашата Весела, а не да се опитва да копира някои неща, които е виждала през годините и т. н. За да може да бъде максимално вярна на това, което прави и да не мисли, да няма в главата си образа, че нещо трябва да изкопира, да го направи същото. Не. Трябваше да го направи по нейния си начин, който е истинският.
Т.е., ти си се притеснявала, че майка й може да повлияе на образа?
Не само майка й. Аз бях забранила да се вижда с всичките си приятели. Исках пълна концентрация, не исках да се разсейва с нищо друго. Това беше причината. Забраната важеше и за баща й. Даже със Сашо едва-едва говореха. Той беше в Англия, тя му липсваше и нямах нужда от това да й казва колко му липсва и колко я обича.
Ти си я тероризирала направо! Такава ли си на терен?
Няма проблем. Аз я бях подготвила. На терен съм супер. Всички останали много добре си изкараха с мен, освен Валя. Но за сметка на това, виж какъв образ прави!
Митко Николов ми разказа, че от време на време, когато Валя не е слушала или не е влизала добре в образ, си я привиквала насаме и си я строявала.
Аз просто й казвах нещата, които сме си говорили преди това. Ние всяка вечер си минавахме сцените за следващия ден. Живеехме си само двете заедно тогава. Снимахме и всяка вечер за следващия ден гледахме акцентите в сцената – кое е важно, на какво трябва да се наблегне, какво трябва да излезе.
Това първата ли роля й е?
Да. Има два-три късометражни филма, но за голямото кино това е първата й роля.
Не й ли беше трудно да си осъществи мечтата като играе ролята на своята майка?
Шизофренично беше. В един момент, в който беше бременна, тя ми казва, че е бременна със себе си. Странно е. Но сама признава, че й е подействало като терапия, наистина. Ние имахме психолози на стендбай и готови да реагират. Беше голям риск, но аз знаех, че ще стане. Въпрос на интуиция.
Имала ли си вариант друга актриса да играе?
Не. Нямаше да го направя.
Ти още в началото си знаела, че тя трябва да играе?
Да.
И тя веднага се съгласи?
Не. В началото много се зарадва, но след това много се уплаши. Имахме няколко мотивиращи разговора. Аз и казах и й обещах, че ще съм до нея. Казах й ще това е моят подход и ако нещо я засегна, да не го приема лично. Всичко е заради работата. Просто трябваше да я свършим тази работа и да стане хубав филм. Някак си мисията на Весето, затова че е минала през целия този път, докато стигне до момент да спасява някакви деца, е мисия и на Валя. За нея беше важно да направи нещата добре, за да стане филмът. Тя беше като войник. Каквото трябваше да изтърпи, го изтърпя. Нито веднъж не измрънка, студено ли е, топло ли е. Марто Балкански слагаше върху нея камери по 30 кила, тя нищо не каза. Каквото трябваше, просто го правеше.
Вижда ми се изключително травмиращ фактът, че Валя като малка е присъствала на тези сцени. Имаше ли добри спомени?
Имаше ярки спомени, които аз използвах. Всичко, което ми вършеше работа, го използвах. Тя ми разказваше, Весето ми разказваше. Просто имах нужда за себе си да знам много повече, преди снимките. Бяхме подготвени за снимките. Всичко върша преди това. Ние още лятото почнахме репетиции. Ходихме в Лондон, за да я вкарам в стилистиката на филма и на играта. Гледахме филми.
Какви референции имахте като филми?
Един от филмите, които аз много харесвам като референция, е шведският филм „Pure” – първият филм на Алисия Викандер, който я изстреля в голямото кино. Той е независим филм. Много добър. Буквално в кадър я виждаш как се изчервява. Много добре играе. Много е естествена. Оттам нататък сме изгледали всякакви филми за зависимости. Някои неща сме харесвали, други не. Валя много чете – романи и т.н всичко, свързано с усещанията. В един по-ранен етап се консултирахме с Весето, след това забранихме всякаква комуникация. Но вече бяхме взели, каквото ни трябва. След това тя трябваше да се изолира. Карах я да ходи в метрото да се блъска с различни хора и да не им се извинява, защото по принцип е изключително мила и добра. Аз й казах, че този образ трябва да го изгради, да го усеща, за което трябваше да се раздели с някои нейни навици. Трябваше отново да почне да пуши. Карах я да си прави селфита, да се записва и да се гледа. Беше се отчаяла в един момент, но след това реши да ми се довери.
Гледах филма два пъти. Може и да не съм прав, но имах усещането, че на места липсват обрати – сякаш се дълбае на едно и също място. Виждаме как героинята все повече навлиза в своята зависимост, но след това почти нищо не се случва. Липсват онези драматургични обрати, които да изплуват в един момент. Това дали е търсено?
Не е точно по начина, по който ти го описваш. Но много важно е да се проследи този процес, в който тя започва да губи всичко около себе си и как не го осъзнава достатъчно до момента, в който не вижда себе си през очите на детето. Вижда себе си като проекция в детето. За да може този момент с взимането на решението да е толкова силен, аз имах нужда да го изградя по този начин. Не като човек, който: “ох, днес ще спра, утре няма да спра…“Тя е имала такива периоди, но те са били много малко и в истинския й живот. В смисъл, че на нея й е било добре, тя реално не е искала да спира толкова пъти, колкото на нас ни се иска. Разбираш ли?
Въпреки детето?
Да. Въпреки детето. Просто в един момент – ето сцената с циганина, това си е истинска сцена. Аз толкова много си бях говорила с нея. Написах я тази сцена и реално докато пишех, не знаех накъде ще тръгне историята. Понякога някои неща ме изненадват и мен самата. Изведнъж ми хрумна тази сцена и си казах, че е прекалено. Реших да звънна да я питам какво мисли.
Т.е., ти си я измислила? Тя не е реална?
Не. Аз знаех, че е ходила при някакви такива типове…Но това, че влиза в стаичката си ги измислих. След като й се обадих, тя ми каза, че е било точна така. Че е ходила с този тип, била е с него.
Заради дозата?
Да. И всъщност се оказа, че нищо не съм измислила. По някакъв начин бях хванала тази вълна.
Това, че си актриса, помогна ли ти в режисурата на твоите колеги актьори?
Всички го казват, това са техни думи, че се радват да имат колега актьор-режисьор. Казват, че разбирам това, през което минават. През много кратък път мога да стигна до тях. Аз също така го усещам, че като актьор играеш една роля, а като режисьор – играеш всичките. Те всички отговориха на очакванията ми, а и аз си ги подбирам. Познавам ги. Знам кой за какво ще ми свърши работа. Аз кастинги, освен за децата, не правя.
Бъркам ли, Яна, че героят на Митко Николов накрая не е реален, защото за мен още от началото на филма този персонаж е фикция. Той представлява материализиране на нейната доза щастие, на нейния копнеж. През цялото време тя всъщност търси този копнеж.
Да. Той е един събирателен образ. Има реален образ, който стои зад образа на неговия герой Жоро, но истината е, че по сценария за мен беше много важно тази зависимост да има някакъв вид физическо изражение, да има лице. В първият вариант те не бяха един образ, но след това в третия, последен вариант, ги събрах. Тогава се нареди пъзелът, защото едно от изреченията, което много ме впечатли, когато тя описва своята зависимост беше, че я описва като любовта на моя живот. Тя каза, че никога не е обичала толкова силно, колкото зависимостта си. Аз не съм била зависима, но всеки е имал някаква деструктивна любов, като е знаел, че не трябва да бъде с този човек, но любовта силно го държи там и в същото време го руши. Това толкова се доближи до мен, че си казах, че трябва да присъства във филма. Идеята беше да го придърпаме колкото може по-близо до зрителя, за да не се дистанцира толкова много, ако не е попадал в подобни ситуации, с познати и т.н. Както бях аз.
Филмът вече е по кината. Някакъв катарзис премина ли, след целия този път?
Просто се почувствах на мястото си. Това, което винаги съм търсила някакъв вид изява – още през призмата на пианото, през всичко, което минах. Ето бях на един Workshop за сценаристи, където всички бяха много подготвени, а аз действах по интуиция и те бяха много впечатлени. Казаха ми, че имам суперинтуиция и ако някой ден се закучат нещата, ще знам към какво да се ориентирам. Беше много приятно да се отнасят към мен като към сценарист. Нямам никакви амбиции в тази област, просто така се случва. Не съм намерила човека, с който да работя в това поле. Ако го намеря, би било супер. Някой да реализира някакви мои идеи или заедно. Отворена съм към предложения.
Да очакваме следващия филм?
Да. Да очакваме следващия филм.
Т.е. онзи, който е първи, сега ще стане втори?
Да. Но между другото аз нямаше да съм готова за него, ако не бях минала през „Доза щастие“.
/IMG_0570.JPG)
/New-folder/DSC09051.JPG)
