И двамата ти родители са инженери, как стана така, че да се занимаваш с изкуство? Питам те, защото и моят баща беше инженер и не искаше аз да се занимавам с кино.
Средата беше определяща. И в двата ни рода има много артистични хора. Наскоро на един приятел разказвах два часа истории на единия и на другия род, тъй като аз започнах да ги проследявам назад във времето. На майка ми Велинградския род, от Македония, е много голям. Те са осем братя и сестри, баби, дядовци, чичовци, вуйчовци… Събира се цялата маса и се пеят македонски песни. Единият вуйчо е самодеен актьор и рецитира, другият свири на акордеон. За баба ми имам много хубава история и тя е пеела македонски песни. Велинград нали е курорт, редовно в съседната вила идвал Филип Кутев. Летовниците се събирали на нашия дувар да слушат нищо неподозиращата ми баба как пее. Един ден той отишъл при нея и й предложил да направят записи в радиото. Дядо ми казал, че я пуска при условие, че вземе и трите деца с нея, защото няма кой да ги гледа. От рода на баща ми също има много артистични хора. Наскоро записвах една от лелите ми, която е доста възрастна, но разказа невероятни неща. Не знаеше, че я записвам, все едно гледаш Маргарет Тачър – достолепна и сладкодумна. Има разказвачи и в двата рода, и аз може би това правя – разказвам, било с музика, било с чувства.
Знаеш поговорката, че трудът е песен. Много хора навремето, докато са работили на полето, се пеели. Скоро моята колежка Петя Александрова ми разказа за един филм, в който й беше направило впечатление, че едни хора докато трошат камъни, пеят. Това вече в България го няма. Поне последните години не съм видял някой да пее, докато работи.
Баба ми Цвета докато е белила бобени шушулки или тъчала на двора, си е пяла цял следобед – за себе си. От историите, които проследих, в село Добърско имало една певческа школа, улични музиканти, които така са си изкарвали прехраната като пеят и разказват дълги истории. Тази традиция е съществувала до не много отдавна. Моите песни, които правя, са много земни, въпреки че се старая да са поезия и по-възвишени. Аз много съм свързан със земята и затова песните ми са истории-монолог, в който казвам нещо.
Забележи как всички стари градски песни са истории! Въпреки че са друг тип музика.
При мен винаги има някаква тема, не просто думи, хвърлени на вятъра. Мисля, че някъде там, дълбоко от други времена нещо е пристигнало. Оставям настрана, че моите родители бяха страхотни любители на операта. Почти всяка седмица още от малък 6-7 годишен ме водеха на опера. Това много ми е повлияло. Хора, които страдат, смеят се, карат се и в същото време го правят пеейки. Красиво и цветно, заедно с един омаен оркестър. Аз съм заспивал и сънувал на опера. Имам много ранни спомени за нея. Духовното десетилетие на седемдесетте-осемдесетте години ни е повлияло на всички, на нашето поколение – да четем, да гледаме, да търсим, да откриваме, да се занимаваме с живота.
Не стана музикант? Тръгна към актьорската професия.
Хората, които се занимават с музика отделят много внимание и време на нея. Необходима е строга дисциплина по 7-8 часа на ден и концентрация. Това е постулат.
Актьорите също доста дълго време отделят за репетиции. Една генерална репетиция може да бъде завъртяна многократно, преди премиера. Не е ли същото?
Не точно. По-разнообразно е при театъра. Аз имам един праг на внимание, който е 20-30 минути и след това почвам да се разсейвам. Когато отидох в театъра, видях, че това не пречи на работата. По-обогатен си, защото са събрани накуп всички други неща – музиката и пеенето, и поезията. Всички интереси ги концентрираш лесно. След като започнах в Академията видях, че всъщност е доста отговорно, но по ми прилягаше. Музиката изискваше много репетиции и работа.
Как стигна до НАТФИЗ?
Аз играех 4-5 години в самодеен театър и въобще не е стоял въпросът за професионално отдаване на сцената. То си дойде по естествен път. Всеки кандидатстваше. А и заради казармата, която се отлагаше, ако запишеш висше. След като ме приеха във ВИТИЗ тогава, почувствах свободата.
Каква е разликата между театралния актьор и киноактьора? Тъй като ти си бил и на сцена и на снимачната площадка.
Тук нямам никакви колебания. Аз се чувствам най-добре и станах актьор, заради киното. Това беше моята връзка с актьорството. В Стара Загора нямаше добър театър. Когато в НАТФИЗ влезе Варненската група – Мариус, Галин, Денолюбов, Лили…Те говореха и наизуст цитираха представления, които са гледани по 200 пъти. Те обожаваха театъра, а аз не съм преживявал подобно нещо. Аз като гледах представления, по-скоро се питах, защо се преиграва… Но вече киното, когато гледах един филм по 15-20 пъти, това за мен беше полет. Не говоря за Гойко Митич дето заразяваше цяло село и всичко ставаха кръвни братя с кокоши пера. Това е най-ранното кино, но след това вече – „Роки“, “Междузвездни войни“, „Професионалистът“, „Индиана Джоунс“, колко ръкавици съм рязал, падал съм като главните герои, плашейки минувачите, които се чудят какво става и т. н. Всеки кадър от филмите буквално ми е запечатан. Старите филми бяха така направени, че да се запомня всеки кадър. При новите филми не е така – може би сме пораснали. Мечтата ми беше да се занимавам с кино. Аз почнах да снимам сравнително късно – на 30. Дотогава водех една линия на сдържаност в театъра. Бях неразпилян, концентриран и обран – с вътрешна сила. И си мислеха, че съм неуверен, защото се занимавам и с музика, което ме покъртваше, защото аз отдавна си провеждах тази линия. Сега вече знам, че това е моят път и хората го знаят. Въпреки тази вътрешна сдържаност, липсата на приповдигнатост и експресивност, ако си истински, то си личи, но на камера се вижда повече. Имаше момент, когато започнах да снимам по-често, когато усещах камерата като любовница. Толкова добре се разбирах с нея. В „Стъклената река“ имаше сложен епизод, в който моят герой отец Петър иска да запали апокрифа, но сърце не му дава и той се бори със себе си и своите демони. Аз съм самичък в едно стайче, кандилото, леглото и операторът Крум. Много силна сцена, която направихме. Нямаше други снимки до края на деня и аз помолих за още дубли на въпросната сцена. Във всеки един аз давах различна степен на усилия от моя страна с идеята да се видя отстрани кое е най-силното.
Кой дубъл взеха?
Първият. Аз винаги ще съм благодарен за този ден, защото виждах какви са ми възможностите, след изминатия дълъг път. Това DVD още го пазя вкъщи и си го пускам като се гледам отстрани. Има голяма разлика между театралния и киноактьора. Мислиш си, че като дадеш максимално емоции, се е получило, но не е така. Понякога е точно обратното. Пътят е на изследване и постоянно учене, от което изпитвам голяма наслада. Имам две любими мисли за киното и театъра, едната е на Ал Пачино: „Разликата между това да играеш в театъра и киното е , че в театъра ходиш по въже, което е опънато три метра над земята, а в киното въжето е по земята.“ В театъра всичко зависи от теб в дадения момент, ти си балансиращият…
Това е малко елементарно...
Елементарно, но ясно казано. Всичко е в ръцете на актьора, докато в киното могат да те спасят другите.
В театъра няма как да излъжеш.
Да. Но най-точната фраза, която ми е помагала е на един от американските актьори от 50-е: „Пред камерата просто застани твърдо на краката си, погледни партньора в очите и му кажи истината!“ По-просто от това няма. Да застанеш твърдо, без притеснения, защото камерата улавя всяко притеснение, да погледнеш и кажеш истината, твоята истина, която е написана за героя ти.
Ако беше в Холивуд само киноактьор ли щеше да бъдеш? Защото знаеш Мерил Стрийп, Робърт Де Ниро, Брат Пит, те са само киноактьори.
Но им липсва много сцената. Аз съм чел, че те нямат възможност, но съм сигурен, че биха искали.
Не им вярвам. Толкова години са на екран и да нямат възможност!?
Може да се страхуват. Нищо, че са лъвове.
Лъвове на кино. В същото време техни колеги като Ал Пачино, Дъстин Хофман, Джеръми Айрънс, Антъни Хопкинс, млади актьори като Ема Стоун също, играят на театрална сцена. Заради играта сив „Кабаре“ Ема Стоун получава главната роля в „Ла Ла Ленд“ – режисьорът много я харесал как играе на сцената.
Не знаех. Трябва тях да ги питаме.
Липсва ли ти сцената, когато си ангажиран прекалено дълго с киното?
При мен няма момент, в който да не съм на сцената. Единствено когато бях в Прага, си дадох две години пауза, но тя беше моментна.
Бил си в мастерклас на Милош Форман. Какво научи от него?
Като всеки българин бях много отворен в чужбина, за разлика от хрисимите чехи. Аз за този мастерклас научих от Ники Гундеров (Павлов). Той беше в Прага и поставяше в театралната им академия. Беше един от хората, на които разчитах в този град, защото знаеше всичко, което беше свързано в онзи момент с театър и кино. Той ми каза за Форман. Чужденците не можеха да присъстват, защото лекциите бяха на чешки. От славяноезичните бяхме само аз, едно хърватско момиче и един македонец Димитър. За една година хващах доста от езика, разбирах всичко. Сега като спомен не мога да ти кажа нещо конкретно. Като усещане пред мен стоеше много близък човек, говорещ сладкодумно и със страхотно чувство за хумор. Човек, който живее в Америка от дълги години, но е запазил по някакъв начин душевността, която ние усещаме като близка. Аз гледах неговата енергия и присъствие, другите неща сме ги чели по медиите. И нещо, което не съм споделял – става дума за човек, който усеща, че тези хора пред него започват да се занимават с кино, но с друг киноезик. Той е много умен и усеща, че неговото време е една отминала епоха със стар киноезик. Тогава беше дошъл за премиерата на „Призраците на Гоя“, който нямаше много добър прием. Аз бях на премиерата, a това беше последният му филм. В него имаше този парадокс, че той говори на хора, които владеят вече нов език. Всички по време на лекции си отваряха лаптопите и си монтираха на място, а аз бях като някакъв екземпляр от каменната ера. Хем си записваха лекцията, хем си монтираха филмчетата. Една нова генерация. И Форман с една благост, разбиране и абсолютното съзнание какво е направил за киното, но и с усещането, че пред него седят хора, които го питат за други неща. Аз бях единственият, може би защото бях и най-възрастният, който бях хванал от епохата на Форман, и вероятно затова единствен си представях нещата на неговия език.
Ти с разочарование ли говориш или с някаква надежда?
Нито едното, нито другото, по-скоро с разбиране. С едно осъзнаване и мъдрост, че нещата вървят напред и това е съвсем нормално. По това време 2007-2008 излизаха съвсем друг тип филми като разказ.
А ти как се запали по режисурата? Току-що ми подписа твоя документален дебют „Манчестър Юнайтед от Свищов“.
Тава стана благодарение на режисьора Станимир Трифонов („Стъклената река“). Той направо ме застави, защото видя, че се мотая вече две години в България. Нищо, че изглеждам много активен, аз съм ленив човек. Някой трябва с ритник да ме пришпори и в същото време ми трябва някакъв срок, за да свърша нещо. След това не получихме субсидия и финанси, всичко беше на мускули. Беше много непосилно, но аз стиснах зъби, за да го има продукта.
Искаш да кажеш, че си направил компромис?
Никакъв компромис не направих, просто много дълго време продължи и отне от енергията и времето ми. Тя режисурата е много тежък труд, все едно с голи ръце да построиш Кремиковци. Къртовски труд. Аз много се възхищавам на режисьорите, които отделят страшно много енергия и се посвещават. Първия си филм го направих, сега в този мой силен период на 40+ от моя живот искам да го отдам на нещо, което мога с лекота, вместо на друго, което тепърва ще изучавам. Един филм се прави минимум пет години. През това време аз мога да напиша поне 2-3 албума, 25 песни, да изиграя поне 10 роли в театъра. Ако се захвана с филм, трябва да се откажа от всичко това. Аз си седнах и честно си поговорих със себе си за това, кое в момента е приоритетно и на кое трябва да се отдам. Заложих на сигурното и проиграното, без да се отказвам от другото. Аз винаги следвам своята интуиция.
По-лесно ли ти е да правиш музика?
Еднаква енергия влагам във всичко. В моите представи всички интереси се изравняват – те са едно и също нещо. Аз излизам да разкажа една история и тя да развълнува. Чрез тренировки се постига някакъв баланс. Знаеш къде да се пестиш и къде да отпуснеш повече от себе си. С годините хората се научават да го правят. Времето минава в приятна работа – да се видиш с колеги, с групата.
Аз отстрани ти гледам нещата. Казваш ми, че сега си правил саунчек, довечера джемсешън, на следващия ден в Пловдив ще играеш представление, после във Варна и т.н. Изглежда като доста натоварен график. Как например си заучаваш репликите в театъра?
Те репликите са свързани с действието. Аз до последно не ги уча и съм с текст в ръката. Подходът ми е такъв, че трябва да знам много добре какво е действието, режисьорът да ми каже къде какво правя и защо го правя и вече в това действие репликата идва след това. Тя не е първична, действието е първично.
Имам ученическа театрална школа, където големият проблем са текстовете. Моите ученици постоянно са с текстове в ръка. Разбира се още са малки. Липсват рефлекси от училище – да учат наизуст, да рецитират, да четат на глас. Тези липси в училище се опитвам да компенсирам в театралната група.
И на запад актьорите идват с готови научени текстове. Но аз чакам много добре да хвана логиката, за да пристъпя към текста.
Импровизираш ли върху текстовете?
Не. Аз понеже съм човек на словото и знам авторите как премислят всяка дума, не импровизирам. Като мисля текст на песен, понякога ми отнема три месеца. Една думичка ако не е на място, няма да го пусна. Като знам какви усилия полагам, предполагам, че и при другите автори е така и се отнасям с голямо уважение.
Какво е отношението ти към българското кино?
Аз смятам, че се случват много хубави неща с българското кино. То е един процес от 8-9 години. Като обикаляме по фестивали усещам погледите на хората и интереса. През 2011 в Кан, партито на българския павилион беше най-голямо. Има интерес, който видимо се усеща. Аз на доста фестивали съм бил жури и за българското кино се говори за някаква вълна, както за румънското, което много ме радва. Отношението към киното е като към рокенрола, както аз подхождам към музиката.
Усещаш ли, че това е поколенчески проблем, че идва едно по-младо поколение, което прави по-добри филми?
Не. Въпрос на чувствителност и възприемане. Като си по-млад, имаш повече фантазия и амбиции.
Не те ли сърбят ръцете да направиш един игрален филм?
Не. Забранявам си. Ако си поставя за цел да го направя, ще го направя. Но това означава да ощетя музикалната сцена. Последните години аз наистина си промених философията, че нещата не трябва да се получават на всяка цена. Следвам си моментното желание. Някъде дълбоко си ми стои, че ще дойде време, в което ще почна да правя може би няколко филма. Чрез смяна на изразните средства да разкажа някаква история. Ученето в Прага не е било самоцелно или някаква глезотия. Всичко с времето си. В момента се наслаждавам на това, което ми се случва с музиката, което е прекрасно. За втори път в живота музиката ме завладява, хората ме разпознават и споделят моите вълнения и мисли. Съпричастни са, което е незаменимо. По време на паузата пишех театрална и филмова музика и снимах филми. Това е животът на артиста.
Къде е звездата Вълдобрев?
Имам една позната, която работеше като асистент към чуждите продукции, които снимаха в България. Тя сподели, че когато са се разхождали с големи звезди, никой не ги е притеснявал, защото те по никакъв начин не са парадирали със своето положение да се изживяват като велики. При B и C категорията на по-неспособните, но по-шумни „звезди“ ставало страшно. С това искам да ти кажа, че истинските звезди не демонстрират, че са такива, те предпочитат анонимността.
/New-folder/DSC09051.JPG)
