Между две бири с… Теодора Духовникова

Скоро в едно предаване направиха сравнение между теб и Мишел Пфайфър. Имате известна прилика, но мисля, че натюрелът ти е по-близък до този на Роми Шнайдер?!

Георги Тошев също ми е казвал, че приличам на Роми Шнайдер.

Изпреварил ме е.

Преди години бях руса, имах по-детско излъчване и вероятно тогава съм имало нещо общо с Мишел Пфайфър. Това, за приликата с нея тръгна от Чочо Попйорданов (Светла му памет!). В Народния театър той постоянно ме наричаше „Мишел“. Аз много я харесвам, но предпочитам да ме сравняват по актьорски признак, отколкото само по външен. Сравнението с Роми Шнайдер ми е по-приятно.

А днес, имаш ли любимци?

Много харесвам Марион Котияр. Обичам френското кино и неговите актьори. Играят толкова чувствено и несресано. При американските актьори се забелязва дисциплинираност – винаги всичко е издържано в добра форма. Вероятно – друга школа. В играта на една френска актриса, в нейната реплика или поглед има хиляди трептения, докато щатските са машини. 

Като започнахме с известни актьори от киното, нека те попитам – дали като дете или като по-голяма си имала някакви образци за подражание, или обожание?

Не мога да си спомня да съм имала идол. На стената в детската стая нямах плакати на любими групи или актьори. Исках да стана актриса по най-баналната причина – като малка си създавах интимно пространство под масата с едно одеяло. Правех си театър с герои от хартия – според сюжета и по цял ден стоях под масата. Майка ми и баща ми явно са видели, че тази игра няма да отмине като настинка и ме записаха в детската театрална школа към театър „Сълза и смях“ при Бойчо Урумов. Така че никой известен актьор не ми е повлиял, просто исках да играя други хора. Пожелах си да стана актриса и нямам нито един ден, в който да съм работила друго. Когато бях на девет годинки, играех в много детски филми. Сигурно трябва да отида в БНТ и да ги помоля да ми ги запишат. Като завърших НГДЕК, имах възможност директно да вляза в СУ „Св. Климент Охридски“, но аз не си подадох документите, а кандидатствах в НАТФИЗ и ме приеха. Нямаше други алтернативи, а не съм и търсила. След това веднага ме взеха в театър „София“, по-късно за кратко бях в Канада и след това се върнах тук в Народния театър „Иван Вазов“. Моят път си беше съвсем съсредоточен, постъпателен и без никакви колебания.

Има ли моменти, в които ти е било трудно или поводи да съжаляваш за нещо?

Много пъти съм била дълбоко нещастна. Не можеш да бъдеш щастлив, само заради факта, че си сбъднал мечтата си да станеш актьор, да работиш в театъра или в голямото кино. Самият процес, дните на репетиции, страхът, всеки нов проект, колкото и да имаш опит, те хвърлят в един студен океан. Имаш чувството, че все едно никога не си знаел как да плуваш. Даже сега, като снимахме сериала „Дяволското гърло“, моят партньор Владо Карамазов ми каза: „Хайде, не ти ли омръзна! Толкова години си играла, не може ли вече по-спокойно да приемаш новите роли!” Аз нямам застраховка. Никога не съм сигурна. Сякаш влизам в тъмна стая и постепенно се опитвам да напипам предметите, образите, усещанията – за характер, за конфликт, за ситуация…

Това не е ли естествено за работата на всеки актьор?

Така е, но тези неща не винаги носят радост. Често процесът е мъчителен и труден. Нашата професия е много тежка – противно на представите на мнозина. Знаеш ли колко пъти съм се прибирала вкъщи след репетиция, или представление и не спирам да плача?! Напълно обезверена, отчаяна, че не мога да се справя с конкретна роля или сцена. Усещам, че изпускам образа, че не мога да го направя и не стигам до разбирането на режисьора. В такива моменти губя мотивация и вдъхновение. Затова е нужен не само талант, но и характер. Колко прекрасни и талантливи актьори познаваме, които не издържаха на напрежението – някои се отказаха от професията, а други не са сред нас! Талантът е много уязвимо нещо и ако нямаш характер, който да го защити и укрепи, да бъдещ стабилен в такива тежки психически ситуации, за които ти говоря, го губиш, разпадаш се. Освен това трябва да оцелееш в една враждебна среда сред хората на изкуството – твърде много суета, себичност, реваншизъм, обиди и дори удари под кръста. Тъкмо затова трябва да имаш характер, да съумееш да се сработиш и с егото на своите партньори. Нашата професия е хищническа, трябва да оцеляваш всеки ден.

Ти как се справяш?

Годините и опитът ми помогнаха. Сега съм по-зряла и това ми помага. Не разбирам, защо хората се оплакват от възрастта и тъгуват за 20-те си години?! За онези години съжалявам само за купоните, за друго – не. Тогава, каквото и да правиш, беше все едно да строиш къща на подвижни пясъци – тъкмо си решил, че нещо си стабилизирал – работа и любовна връзка, а в един момент се разклаща и трябва да започваш отначало. После с годините основата става по-стабилна и започваш да градиш по-успешно.

Как се подготвяш за своите роли? Гледах те във „Вездесъщият“ и „Дъвка за балончета“ – снимани в кратък промеждутък от време. Едновременно с това, играеш в представления в театъра и репетираш нови пиеси. Как се справяш?

По този въпрос имах много интересен разговор с Юлиан Вергов. В неговия типично ироничен стил, той ми каза: „Хайде, сега да ги видя холивудските актьори, как биха се справили, ако бяха на наше място?! Как искам и аз като Брад Пит да имам възможност за три месеца подготовка да отслабна с 40 кг, да мисля само за една роля, да се приведа във външен и вътрешен свят само за един филм или театрален проект, да не мисля за нищо друго и само да ме помолят да играя добре!” На запад от нас и в Америка се работи на проектен принцип – започваш един проект, работиш върху него, приключваш го и след това минаваш към следващия. Докато тук – сутрин трябва да заведеш детето си на училище, да мислиш за сметките за ток и парно, докато стигнеш до театъра, където да репетираш комедия дел арте, следобед да отидеш на снимките на сериал, в който трябва да играеш тотално различен човек, вечерта се връщаш в театъра да играеш представление, влизайки в трети образ в рамките на същия ден. И това е ежедневно. Как би се справил един американски актьор като Брад Пит на мястото на Юлиан Вергов?! Разбира се, Юлиян не казва, че те не са добри актьори, нито че ние сме много велики, но това са различни светове и различни правила, спрямо които трябва да се приспособиш, ако искаш да бъдеш актьор. Това са нашите, български условия и ние сме свикнали с тях. Трябва много бързо да излезеш от образ, защото така е по-безопасно.

Вероятно Брад Пит не би оцелял тук?!

Много ще му е трудно. Сигурна съм, че който и да е щатски или европейски актьор, би се затруднил на наше място. Нашето си е истинска шизофрения. Затова в края на сезона, поне аз със сигурност по-често започвам да се разплаквам от неща, от които не би трябвало, смея се малко по-шумно от необходимото, защото цялата ми емоционална среда е разтроена.

Във „Вездесъщият“ и „Дъвка за балончета“ правиш коренно различни роли. В едната си студена, интровертна и монолитна, а в същото време отвътре си смазана, докато в „Дъвка за балончета” си градска хулиганка… Да не говорим за „Събирачът на трупове“!

Където съм такава гад! Това ми беше много трудна роля и все се чудя как мнозина  пропуснаха да я видят?! Една жена на ръба на абсурда, парадокса и трагикомедията, която си вярва. Все едно да сложиш Графиня дьо Шарни в едно село. Сложен образ, който беше труден за изграждане, а освен това трябваше да си преправям гласа. В „Дяволското гърло“ пък, героинята ми е голяма мъжкарана. Благодарна съм за всичко това, което ми се случи с тези роли, защото не ме вкараха в клишето или поне аз не позволих това да стане. Не харесвам актьорите, които играят навсякъде по един и същ начин. Ако направиш колаж от различни филми, ще се получи една роля. Говорят и изглежда еднакво. Това не ми е интересно. Нали смисълът на актьорската професия е да бъдеш всеки път различен! Едновременно с това, съвременното виждане е, че актьорът трябва да изразява собствената си личност, да изхожда от себе си – „Аз“ в дадена ситуация. В момента изглежда старомодно да се преобразяваш до неузнаваемост. Но, за да играеш по съвременен начин, е нужно да имаш голям диапазон от личности, които да вадиш, според ситуацията.     

Ти как го правиш?

Знаеш, че в нашата професия е нужно да си наблюдателен. Все пак работният ни ден няма фиксирани начало и край. Ние непрекъснато сме на работа. Запомняш реакции, ситуации, харесваш ги и си трупаш багаж, който може да извадиш като реквизит, когато ти потрябва. Иначе, аз преди всяка роля, при нейната подготовка, дълго време чета текста (независимо дали е сценарий или пиеса). Чета, докато спра да виждам реплики и думи, а започнат да се появяват картини и образи, да чувам гласове. Всичко оживява. Когато извадя пет-шест образа, си избирам един и го споделям на режисьора. Стискаме си ръцете. Не ходя в болница, за да създам образа на лекар.

Дъстин Хофман беше събрал цел факултет от психиатри, за да се подготви за ролята си в „Рейнман“!

Ние нямаме тази възможност и време. Никой не ти дава толкова време за подготовка. За „Вездесъщият“ направих един сеанс при моя приятелка – психоаналитик. Тя ми обясни някои аспекти на работата, но за ролята повече ме интересуваше типа жена и женственост, професията не беше толкова на преден план. Докато си мислех за образа на Ана, вече бях разбрала от Илиян Джевелеков (режисьорът на „Вездесъщият“, б. р.), че играя ролята. Чета си сценария и през цялото време имам някакво усещане, че тази жена е изключително елегантна, че никога – и един косъм от прическата й не е случаен, дори когато спортува. Виждах я – опъната като струна, статуя – сложена на ръба на шкаф, която всеки момент може да падне. Започнах да се ровя в интернет, за да му покажа моите идеи на Илиян, да визуализирам това, което си представям за героинята. Открих филма „Летни страсти“ (10:30 P.M. Summer, 1966) с Мелина Меркурий и Роми Шнайдер. Там има една сцена, в която жена с разкошна рокля, стои непривично за нейното положение на едни стълби с чаша и цигара в ръка. Изпратих този кадър на Илиян и му казах, че това е усещането ми за героинята от „Вездесъщият“. Той нищо не ми отговори, по-късно ми каза, че е вкарал в сценария точна тази сцена, заради мен и ние я заснехме едно към едно, спрямо оригинала.

Много харесвам тази сцена във филма! Запомня се.

Тя се получи фантастично. Жесток край за героинята. Всичко се разпада, а тя стои на стълбите. Ето така се подготвям за ролите.

А как ти се поучи „Дъвка за балончета“? Научи ли се да правиш балончета?

Много лесно при това, защото днешните дъвки са модерни. Първо, това беше ужасен кастинг, така и не разбрах защо Роги (Станислав Тодоров-Роги, режисьорът на „Дъвка за балончета“, б.р.) толкова ни измъчи?! Два-три месеца, кой ли не мина – всички актьори, които познаваш на 30-те. Една и съща сцена я пробвах с различни партньори. Той пробва и други актриси. Накрая му казах: „Кажи, че просто не ме харесваш за тази роля, не ме измъчвай!”  Роги има изключителен усет към ситуация. Всяка сцена я прави завършена, нито повече, нито по-малко. Страхотен е и бих искала да продължава да снима. Ужасен е фактът, че едни от най-добрите ни филми тези години са дебюти на 40-годишни режисьори. Да се върнем към кастинга! На един купон срещнах Роги и му казах: „Виж какво, тази роля е за мен, но ти все още не го знаеш!“. Бях много щастлива, като разбрах, че са ме избрали, защото това е роля, която страшно исках да изиграя. Без тегоби и тежко бреме, има лекота, игра… виталност. Чисто щастие. 

Препокрива ли се с твоя характер?

От всички роли, за които говорихме, аз съм Биляна от „Дъвка за балончета“. Всичките ми приятели се впечатляват много, когато ме видят в други нетипични за мен образи. Сега, като видят „Дъвката..” ще кажат „Ами, това е Теодорчето!” Всъщност, да играеш себе си е трудно, защото започваш твърде много да се наблюдаваш и цензурираш. Изтипосваш се като риба на витрина – купуваш или не. Сигурна съм , че този филм ще има много хубава, емоционална среща със зрителите.

Споделих с Роги, че е направил една съвременна градска приказка – вариация на тема „Големите надежди“.

В лекотата, с която върви историята – двама души се срещат и изведнъж изплуват спомени, от които започва да боли. Това са мечтите, които се опитваме да забравим, надеждите, които се опитваме да заровим. Разделят се и всичко сякаш е наред, но остава една – непосилна тъга и мълчание, особено в края на филма. Това, за което Роги настояваше, а на мен ми беше много трудно, е тази физическа дистанция между двамата – не се целунаха, нямаше нито една любовна сцена. Но режисьорът държеше да представя копнежа. Роги е много чувствителен градски мъж. И това си личи във филма. Мисля си, че това, което направихме през последните години в българското киното е по някакъв начин да отблъснем модерния градски човек от него. Защо не разказваме истории от неговия живот? Не може всички теми да са свързани с травмите от посткомунистическия ни живот и маргиналност.

Травмата я има и в „Дъвка за балончета“.

Да, има я и във „Вездесъщият“, но историите са разказани съвсем различно. Нима Ана не е жертва на този преход?!

Ако добавим и героинята ти от „Събирачът на трупове“, ти играеш жертви на прехода!

Защото сме истински жертви на този преход. Но, нека аз накрая да те попитам, защо се просълзи в края на „Дъвка за балончета“?

Ще ти отговоря с една мисъл на Албер Камю, казал го е много красиво: „Единствено любовта ни прави такива, каквито сме в действителност“!