Между две бири с… актьорите Александър Алексиев и Стоян Дойчев

Как и защо станахте актьори?

Александър Алексиев: Аз, откакто се помня в съзнателния ми живот, винаги съм знаел, че ще стана актьор поради факта, че съм израснал в театъра и на снимачната площадка. Реално погледнато, Наум Шопов и Стефан Данаилов са ми носили гърнето и коритото по турнета на Народния театър. Още от малък се чувствам красиво и приятно сред актьорите – да наблюдавам техните вечери с разговори, подготовка, репетиции и представения. От дете знаех какво точно правят и ми беше много интересно. Единственото нещо, което ми беше странно и загадъчно, е как тези хора си научават текстовете. Затова не съм искал нищо друго, освен да стана актьор. Дълги години  лъгах родителите си, че няма да ставам актьор и те въздъхваха с облекчение. Усещах, че не желаят да го правя. Затова им казах, че ще стана режисьор или продуцент. И те като чуха „продуцент“, се успокоиха…

Има мирис на парички!

Да – парички, прагматизъм.  Да не се лъжем – много малък процент в световен мащаб са актьорите, които успяват да живеят нормално само с професията си. Това се отнася и за хората, които се занимават с изкуство. Но в мен остана желанието, а и семейната среда оказа влияние – баща ми и брат ми са актьори, майка ми също има отношение към професията, сестра ми е цигуларка, а другият ми брат е художник. То е предопределено.

А ти защо стана актьор?

Стоян Дойчев: Аз нямах семейните „проблеми“ на Алек. Моите родители бяха по-обикновени хора. Още в детската градина откриха в мен някакви артистични заложби. По-късно, вече като ученик, по молба на учителите ме пратиха в школа. Там живях много добре, защото ми харесваше средата от хора. Не залитах толкова по театъра и изкуството, а по-скоро по самата трупа и впоследствие реших, че не мога да правя друго, освен да се помъча да вляза в НАТФИЗ. Тъй като оценките ми в училище не бяха много добри, нямах шанс да стана продуцент или да придобия друга професия с висше образование. Първата година кандидатствах за драматичен актьор, но ме скъсаха. Следващата година се записах на консултации за куклено актьорско майсторство и реших, че искам да продължа с хората с куклите – Жени Пашова и Петър Пашов – царство му небесно. Допадна ми техният начин на мислене. Предразполагаха ни да работим по коренно различен начин. Сравних ги с преподаватели от драмата и реших като първо желание да пиша куклено актьорско майсторство. От този момент започнах да се занимавам професионално с театър. След като завърших, ме приеха във Варненския куклен театър, който се води един от най-добрите, но аз не успях да намеря своето място там. Това, което моите преподаватели в Академията ми дадоха като творчески търсения, изобщо не съвпадаше с концепцията на театъра във Варна. Поканиха ме в Сливенския куклен театър на хонорар и това за мен беше един прекрасен период. Там открих свободата, която търсех за себе си. След няколко представления, бях забелязан от местната професионална гилдия и ми дадоха наградата за млад куклен актьор. По-късно ме поканиха по заместване в представлението на Весела Кунчева „Вграждане“, което коренно промени моя път. Имаше нужда от едно особено отдаване и търсене на героя. Отчаянието, което носех със себе си, след работата във Варненския театър, ми помогна за героя. След това ми предложиха работа в Столичния куклен театър, а после дойде и моноспектакълът „Аз, Сизиф“, отново на Веселка Кунчева. С него играем по целия свят, даже смея да твърдя, че повече в чужбина, отколкото в България.

Като стана въпрос за учене на текста, има ли някаква специална техника или всеки актьор сам си я намира?

Алек: Мисля, че всеки изгражда своя собствена техника за учене. На мен ми е много лесно да уча текстове – прочитам нещо и вече го знам. Това вероятно се дължи на факта, че през последните години мозъкът ми се научи да помни много текстове, имам тренинг. А и важно е какво е съдържанието на текста, да вникна в неговия смисъл. Слава Богу, в България работя с хора, които ми позволяват да си коригирам диалога, което не знам дали е правилно, но нека да бъдем откровени – в българското кино няма добри диалогисти.  В крайна сметка актьорите не са просто изпълнители, а могат да се включат като съавтори за един по-добър текст. Преди, около 80 процента от текстовете, които учех наизуст бяха на английски език. От шестнайсетгодишен съм в чужбина. Там учих и завърших актьорско майсторство и всичко беше на английски език. На него беше по-лесно да уча текстовете. Той е много благодатен – и за учене, и за игра.  Има мекота и богатство, които помагат. Уинстън Чърчил го доказва категорично с неговите речи. Когато започнах да работя на български език, звучеше ми много грубо и дървено. Все едно се карам на някого. Постепенно открих неговата красота и богатство. Имам чувството, че вече няма език, на който да не мога да уча. Дори да е някой непознат. (Към Стоян): - Ти нямаш тези проблеми с текста, защото си куклен актьор.    

Стоян: Да, при нас повечето неща са свързани с действия и в момента, в който ми се наложи да уча текст става много интересно. Истината е, че и до ден днешен имам проблем с наизустяването на текстовете. Понякога има моменти на блокиране.

Добре, но как научихте текста за „Възвишение“, там няма как да импровизирате?

Алек: Това е първият ми филм в живота, където не съм добавял или отнел от текста. Нямам моралното право – това е друг език, който не владеем. Освен това сценаристите (Нели Димитрова, Виктор Божинов и Милен Русков) направиха текста много вкусен. Той се струеше от езика ми. Почнах да го уча на покрива на клиниката „Св. Кирил“, в паузите между снимките на сериала „Откраднат живот“. В началото мислех, че няма да успея да го науча и трябва да ме сменят като актьор. Когато започнах да го чета, вечерта той сам започна да изкача в мозъка ми.  Самият език влезе в клетките ми.

Стоян: Днес преди да се видим си мислех, че всъщност този език е много красив и  лесно можеш да се влюбиш в него. Тогава няма как да ти е трудно да го научиш, защото го обичаш. Задавали са ни и друг път този въпрос и вероятно сме отговаряли грешно и ето че тази сутрин намерих отговора.

Чувствам се поласкан и щастлив, че тъкмо пред мен открихте най-после тайната!

Алек:  Чиляка оформи мисъл! Впечатли ме.

След като не може да импровизирате върху текста, трябва да поработите върху героите си повече. Как стигнахте до Гичо и Асенчо?

Алек: Реално погледнато беше битка да изкараме наяве тези герои.

Стоян: Те са много натурални…

Алек: Може би помогна начинът, по който снимахме целия филм. Виктор (Божинов, режисьорът на филма, б. р.) държеше всичко да се случва на място и в дадения момент. Не искаше предварително да заучаваме и да мислим върху някои сцени. Беше процес. С всеки следващ дубъл, след всяко местене на камерата, Виктор като преценяваше нашето емоционално и физическо състояние, ни провокираше. Работехме непрекъснато в развитие. Освен това имаше и работа извън снимките – това беше нашето лично опознаване помежду ни със Стоян. Опит да изживяваме моменти, които ги няма на екрана. Когато свършвахме снимките за деня, се прибирахме в хотела, взимахме по един душ и една бира, и след това двамата излизахме на дълга разходка в гората. Тръгвахме на малък поход. Това много помогна. Започнахме да живеем като нашите герои, да мислим през тяхната призма и светоглед.

Стоян: Когато снимахме филма, се превърнахме в Гичо и Асенчо. По този начин започнахме да общуваме с екипа. След края на филма, всичко това постепенно отшумя и ние се връщахме към себе си. Сега обаче, когато филмът тръгва по кината и ние отново трябва да сме заедно, аз се хващам, че мога да говоря с другите от екипа само през героя си. Виждаш, че дори и в собствения си живот поддържаш тези герои живи.

Алек: Важно е да попаднеш на добър човек и партньор, с когото да можеш да споделяш всичко при един добър диалог. Понеже снимахме хронологично и всички климатични промени ги преживяхме директно на снимките, това много помогна на героите. Няма горещо или студено, героят ти преживява всичко, значи и ти трябва да го направиш. Дъждът, жегата и калта само помагат за по-доброто изграждане на героя. Когато се потят героите, това означава, че и ти си потен. Става истинско. Това се предава, както между колегите, така и от екрана към зрителите. В един момент спираш да играеш, нямаш нужда от това, защото си напълно слят с героя си.

Трябва да бъдете благодарни на режисьора Виктор Божинов, че ви е намерил и събрал!

Алек: Той дълго време ни е търсил така, че да си подхождаме – не само като герои, но и като актьори и хора. Ако нямаш Гичо, нямаш Асенчо и обратно. Ние със Стоян се запознахме на кастинга.

Стоян: Любов от пръв поглед!

Добре, Алек вече има добър опит пред камера, но ти Стояне, правиш дебют. За първи път заставаш пред камерата. Как го направи, защото това, което си свършил като работа, е повече от добро?

Стоян: Още се съмнявам дали съм си свършил добре работата. Това, че не знаех как да пристъпя към работата, може да се окаже ключът към успеха.  Постоянно имах съмнения, мъчех се, че не знам накъде отивам. През цялото време ме глождеха тези съмнения, дори и сега. Би могло някои сцени да изиграя по-добре. Тези съмнения са много ценни, за да не загуби човек това, към което се стреми. Трябва да изпадне в състояние, в което е абсолютно загубен. Трябва да се самоунищожи, да се заличи. Цялата му същност да умре, за да може да изгради нещо ново. Вярвам в този метод на работа. Случвало ми се е няколко пъти.

Да разбирам ли, че си унищожил Стоян, за да може неговото място да заеме Асенчо?

Стоян: Асенчо има съвсем различно его от това на актьора Стоян. Има друго светоусещане и чувствителност. Не стига само визуалната прилика, душевният образ трябва да се създаде и тази промяна идва от егото. После идват езикът, действията, движението на тялото. Аз нямам голямо его, но въпреки това съм актьор, който се показва пред публика, а Асенчо не е от хората, които искат да изгреят.

Тук отново идва ролята на режисьора, защото е трудно един силно егоцентричен актьор да изиграе ролята на Асенчо. Режисьорът си е свършил домашното при кастинга.

Стоян: Тоз чиляк си е свършил работата. Много добре ми се получиха нещата – героят прави първи стъпки в революционното дело, а аз във филмовото. Ако актьорът не черпи от това, значи просто е глупав.

Всъщност режисьорът ви е използвал…

Стоян: Използвач и манипулатор!

Все пак, как се сработи с камерата? Режисьорът ли те предразположи или операторът Антон Бакарски?

Стоян: Въпрос на оцеляване. Особено в началото имах огромни притеснения. Не знам как изглеждам пред камерата. В театъра вземаш от енергията на зрителите и я трансформираш, а на снимачната площадка трябва да вземеш от енергията на екипа, но е по-трудно. Предполагам, че на този въпрос най-добре ще ти отговори Нина (Алтъпармакова  – монтажист на филма, б.р.). Сигурно има много шлака с мен. С нея се срещнахме още преди върха т.е възвишението.

Алек: Тя със сигурност ще ти отговори обективно и реално как стоят нещата. Беше през цялото време на снимачната площадка. Виктор много държеше на това. Помагаше ни много със съвети и добри думи.

Стоян: За работата пред камерата много ми помогна моят партньор. Когато имах съмнения, се обръщах към него. Много съм му благодарен на Алек, защото не ми позволи да изпадна в дупка.

Алек: В нашата професия едно от най-важните неща е партньорството. Когато във филма почти през цялото време има двама главни герои – ние със Стоян сме почти във всеки един кадър, едно от най-важните неща е връзката, както и работата с човека до теб. Имахме невероятна връзка помежду ни, която се основаваше на откровеност и честност. Всичко си споделяхме. Това много ни помогна и ни крепеше по време на снимките. Аз също бях изплашен. Всеки път е различно и е като за първи път.

Стоян: Имаше сцени, които през целия ден се снимаха с лекота – като го хванеш героя, можеш без проблем и с удоволствие да го изкараш. На следващия ден, обаче, няма и помен от героя. Мъчиш го, сучеш го – така и не се получава. Изпадаш в безизходица. Виктор се опитваше да ни провокира да изкараме героя. Но не винаги се получаваше. Сърдеше се. 

Алек: Ние също искахме да ни се получи, но не винаги ставаше. То е като някакъв прешлен, който е блокирал и трябва някой леко да го побутне. Да се натисне точно тази точка, която ще освободи тялото. В крайна сметка се получи, защото всички от екипа бяха откровени един към друг и искахме филмът да стане, вярвахме в него. Това беше нашето дело! Искахме и ние с него да се възвисим.

Тук е моментът да ви попитам, с какво героите ви промениха като личности?

Алек: Аз много се успокоих след снимките. Бях много по-голям нервак. Намерих един по-различен път, или вяра ако щеш. Отношението ми към живота – в личен и професионален план се промени. Колкото и банално да прозвучи – излязох по-добър човек. Повлия и фактът, че бяхме над 80 дни сред природата. Намерих един друг тип българи, различни от градските.

Неслучайно има една приказка: „Полето ражда тикви, а планината – хора“.

Алек: Да, точно така е. В тези хора открих липсата на суета. Те са много свързани с природата и черпят сили от нея. Не бързат за никъде. Спокойни. В контекста на сценария и снимките на филма, срещата с тези хора много ни повлия. Откъснахме се от цивилизацията, не използвахме мобилни устройства. Много по-различно е, когато снимаш в София и след снимки минаваш през магазина да купиш продукти и друго в планината, където усещаш, че си близо до Бог.

Стоян: Нагласата ти се измества в друга посока. Има много хора, които са избягали от потребността на цивилизацията. Аз имах желание след снимките да си купя къщичка в планината. Реално ние нямаме нужда от повечето неща, които притежаваме и постоянно купуваме. А можем и без тях. В планината потребността ти се измества.

Как излязохте от кожата на своите герои?

Стоян: Аз, тъкмо да изляза и покрай кампанията на филма отново се наложи да бъда Гичо. Няма как!

Алек: Аз не знам какво означава да излезеш и влезеш в роля. Аз снимах паралелно „Възвишение“ и „Откраднат живот“. Денят, в който свършиха снимките на „Възвишение“, беше много тъжен. Плачеше ми се, че свършва нещо много хубаво, което остави отпечатък в мен. Героят все още стои някъде в мен. Аз вярвам, че във всеки един човек живеят всички хора и в даден момент трябва да намериш кръвната група на дадения герой. Така ме учеше баща ми.  Всички тези герои са с различно ДНК и хората, които се занимават с даден вид изкуство, съумяват да ги изкарат. Затова като отивах на снимките на „Откраднат живот“, обличах престилката и вече бях доктора. Когато предварително си подготвил героя си и имаш добро партньорство насреща, сцените се получава добре. Аз обичам да черпя от опита на добрите актьори, обичам добрите актьори…

И зрителите ги обичат…

Алек: Да, така е. Важно е да има и добър режисьор, който знае какво прави. Забравих да ти кажа, че имах два снимачни дни в „Откраднат живот“, веднага след „Възвишение“. Тъй като имах свободата да импровизирам, без да се усетя казах в една сцена: „Тоз асансьор, докога ще го чекаме?“ с гласа и говора на Гичо. Изплъзна ми се.  Спряхме и се извиних на екипа. Колежката ми Радина Думанян, която играе в театралната постановка на „Възвишение“ подхвърли: „Баче, тук не си Гичо, тук си д-р Василев!“  Явно не бях успял да изляза от образа без последици.

Това ще да е вид шизофрения някаква?

Стоян: Хубавото знаеш ли кое е? Че във „Възвишение“ го нямаше доктор Василев!

Алек: Не знам как го правят възрастните актьори с десетките роли зад гърба си и по няколко представления на седмица? Моят начин на работа, който ще се опитам да съхраня е англосаксонският – да избягвам репертоарния театър с 20 неща едновременно и да работя по конкретни проекти. Да знам, че от май до ноември съм зает с  един персонаж.

Това в България е лукс. Кой актьор може да си го позволи?

Алек: Аз съм късметлия, защото последните години бяха благодатни към мен. Работил съм само това, което искам и само по начин, по който желая. Имал съм и трудни моменти, но засега този принцип за мен работи. Ходя в Англия, снимам малки, но добре платени роли. Връщам се за конкретен проект в България. Работя по него и продължавам напред.

Стоян: Доста време и аз бях само на хонорар. За мен няма Англия и заплатата ми сега е по-малка от минималната. Оцеляваме по някакъв начин. Слава Богу, случвам на проекти, които се реализират добре.  Първото нещо, което нашият преподавател Жени Пашова ни каза, след като събра класа беше, че ще имаме тежък живот и парите никога няма да ни стигат. И не само това, но и семействата ни ще страдат.

Алек: Това е световна мантра. В Америка деканът на актьорския департамент, в който учех ни събра и каза: „Ако сведем актьорите по света до 100 процента, то 3-4 процента ще се издържат от професията, а до 1 процент ще имат добър живот.“ Но ти си казваш: „Пука ми, искам да правя това, което обичам. Искам да бъда щастлив!“

Стоян: Когато напуснах Варненския куклен театър, за кратко работех като аниматор пред един ресторант на Златни пясъци – приканвах с меню в ръка хората да влязат в заведението. Тогава ми предлагаха много добро заплащане – 2000 лв. на месец. Да, но в следващия момент ми се обадиха от Сливенския куклен театър с предложение за представление с хонорар от 300 лв. за репетиционен процес и после по 40 лв. на представление. И аз веднага се съгласих.  

Алек: В Ню Йорк докато учех, работех и се скъсвах от бачкане, за да се издържам. Минах през всякакви професии – от сервитьор до мияч на тоалетни, но и това всъщност е голяма школовка за бъдещия актьор. Бачках много и в момента, в който си взех дипломата, си казах, че от този ден нататък приключвам да се занимавам с каквото и да било извън актьорската професия. Ако ще и да мизерствам. Имах вътрешното чувство, че ще успея.