Кога възникна идеята за филма? Още докато репетирахте „Приятнострашно” в театъра, или на по-късен етап?
Първият разговор с Мартичка Божилова от Агитпроп се случи около година след премиерата на „Приятнострашно”. Междувременно вече допусках мисълта, че материалът носи и кино в себе си. Познавах добре пиесата и света, който израства от нея и това ме окуражи да се опитам да разкажа историята чрез средствата на друга медия.
Как протече процесът на екранизация? Къде срещнахте трудности - в сценария, или по време на снимачния период?
Предизвикателствата бяха на всяка крачка. С авторката на пиесата Яна Борисова прекарахме около две години опитвайки се от диалозите в пиесата на извадим образи, които да опишем и организираме в сценарий. А на снимачната площадка предизвикателствата идват от това, че си длъжен непрекъснато да правиш избори, за които можеш само да се молиш да се окажат верните. Това изисква мобилизация, но и вътрешна гъвкавост, а също и критически поглед и чувство за адекватност.
Вече като утвърден театрален режисьор, не се ли притесняваше, че може да не се получи? Рискът от провал съществуваше ли?
Рискът от провал е винаги е там, но докато работи, човек има съвсем други приоритети. Той се опитва да превърне една нематериална идея във филм, т.е. в дигитален обект, който да може да се преживява споделено. Тук има производствен процес, който изисква много от теб. Ако останеш верен на първоначалния импулс, на това, което те е накарало да се хвърлиш в приключението, тогава и творческата ти интуиция остава с теб и те води през целия процес. И после идва публиката. Но срещата с нея аз възприемам не като съд, а по-скоро като за възможност за контакт на друго ниво на емоцията и на съзнанието, нещо като алхимичен експеримент, в който се включваме доброволно.
Задавам този въпрос, защото има лоши примери в историята на българското кино – театрални режисьори, които повече не се върнаха към киното.
Но има и театрални режисьори, които създадоха великолепни филми. Вижте само „Козият рог” на Методи Андонов, този филм е като монументална скулптура. „Отклонение” на Гриша Островски е великолепна, чувствена работа, „Рапсодия в бяло” на Теди Москов е истинска поетична фантасмагория… Просто киното изисква повече усилия и време и струва много пари, докато в театъра нещата се случват много по-просто, по-естествено някакси.
Как протече кастингът? Във филма не играят актьорите от постановката в "Театър 199"?
Кастингът беше дълъг, напоителен, изтощителен и предполагам досаден за актьорите. Но това беше и процес на опознаване, процес на откриване и наблюдение, процес в който всички колеги, които идваха на проби много ми помогнаха. Това беше моментът, в който нещата постепено започнаха да се конкретизират. Търсех индивидуалности, които да влизат в неочаквани комбинации една с друга, да са наранени и в същото време невинни, да са като деца, които играят възрастни. Наистина исках да направя друга работа, различна от пиесата. Затова и реших да не снимам актьорите от представлението, именно защото не исках да екранизирам пиесата, а исках да разказважа историята по друг начин, с други средства, с други гласове, с друг смисъл. Казах го на актьорите от постановката и мисля, че те ме разбраха и подкрепиха. Накои от тях дори се снимаха като епизодици или озвучиха отделни сцени, за което съм им безкрайно благодарен.
Това е последната роля на Никола Анастасов. Как протече работата между него и младите актьори?
Той беше дружелюбен и взискателен. Веднъж, изнервен от дългото чакане, се скара на една от актрисите, но по принцип беше много позитивен и с него се работеше леко и приятно. Беше истински професионалист, който веднага усещаше камерата и партньорите си. Обичаше да си общува с режисьора. Беше скромен, почти срамежлив и много лъчезарен. Съжалявам, че не успях да му покажа готовия филм.
За визията на филма си се доверил на Жоро Богданов и Борето Мисирков. С какво тяхната работа подкрепи твоята концепция за филма?
Те бяха неотлъчно до мен много преди да започнем снимки. Ние много общувахме на концептуално, а после и на практическо ниво. В този смисъл те са истински съавтори и съучастници. А през техния поглед историята намира своя визуален баланс между града и градината, между реалноста и приказката, между съвремието и носталгията В работат им по филма се усеща онази поетична чувствителност, която задвижва героите и ги подрежда в различни композиции, в различни кадри-картини…
Отново, както в постановката, сценографията е дело на Юлиян Табаков. Той вече има опит в киното като режисьор („Цветанка”). Какви промени направихте?
Всичко, което в театъра не е показано, а е оставено на въобръжението на зрителя тук трябваше да се визуализира. Юлиян познаваше проекта в неговия генезис и беше най-естественият избор. Той също е съавтор в изграждането на този свят. В работата му има уникална смес от театрални и кино елементи и това носи красотата на класическа картина.
От трейлъра филмът изглежда много поетичен и буквално красив. След последната „Златна роза” виждам и тенденция при режисьорите на еманципация от битовизма в сюжетите. Дали „Безкрайната градина” няма да се окаже част от един нов поглед към нашия свят?
Много бих искал да е така. Опоетизирането на света е част от онзи алхимичен процес, на който се подлагаме всички, влизайки в киносалона. Ние всички имаме нужда да мечтаем, да се вълнуваме, това е част от опита ни. Мисля, че тази първа среща с публиката на откриването на Киномания ще бъде наистина вълнуваща.
/02.jpg)
