И неговите думи, че се е „изписал” също не са съвсем верни, защото той никога не остава безразличен към съдбата на българското кино и то съотнесено към световните тенденции, които Манов познава отлично. А и беше председател на журито на фестивала на българското игрално кино „Златна роза” 2017 г. и има пресни впечатления от него. Категоричен е, че „има много добри български филми, които все повече заприличват на цялостен процес. И аз съм свидетел как много колеги, които казваха преди десет години – какво става бе, вие изчезнахте, никъде ви няма, няма български филм, сега казват – има българска вълна. Вие отново имате хубави филми - видяхме ги на фестивалите в Кан, Карлови Вари, сега в Солун… Има едно впечатление, според мен оправдано, че се преодолява точката на застой.
Има много талантливи автори, тук нямам никакви колебания”, казва проф. Манов. За него радващият момент е, че нискобюджетни филми утвърждават една добра посока в киното ни. Както казва, от една бедна кинематография не могат да се очакват чудеса. А неговите думи ни напомнят за една дискусия през 70-те години на миналия век в Дома на киното, когато чуждестранни кинокритици ни убеждаваха, че пътят на киното ни е към „малките филми”, но с богато социално и човешко съдържание. Да припомним, че тогава се бяха появили „Преброяване на дивите зайци” или пък „Вилна зона”, и двата на режисьора Едуард Захариев по сценарий на Георги Мишев и ред други филми, поставящи важни проблеми на тогавашното ни соцбитие. Но ние искахме да правим големи исторически суперпродукции… Впрочем, това е друга тема, обусловена от тогавашното политическо статукво.
А Божидар Манов продължава със своя сегашен позитивен оптимизъм: „Постоянните тези и искания на кинематографистите – дайте ни повече пари, Законът за киното не се изпълнява - това вече не работи. Доказателство – тъкмо младите 30 души продуценти, режисьори, които написаха Отворено писмо. То ясно казваше – искаме да се промени системата на финансиране, моделът на финансиране и да правим евтини нискобюджетни филми, за да могат повече колеги от това поколение да влязат в професията. И е факт – най-добрите ни филми от последните години са нискобюджетни.
„Урок”, „Слава” /на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов – б.а./, „Посоки” /на режисьора Стефан Командарев – б.а./ са нискобюджетни филми, има и други, които доказаха, че няма препъни камък в бюджетните им параметри. Защото добрият филм се ражда в главата на режисьора, а не в бюджета на продуцента. Ако имаш добър работещ сюжет, идея, вътрешна енергия да го реализираш, бюджетът не може да те препъне. Разбира се, това не може да е нормална практика и цялата кинематография десетилетия да работи по този начин на ръба на мизерията. Не! Но това е преодолимо обстоятелство и радващо за мен е че тъкмо младите дадоха тон да не се заглеждаме повече в пъпа на финансирането, а да правим филмите си при условията, които имаме”, убеден е Божидар Манов.
И продължава: „Има такива положителни примери, които никой не може да ме разубеди, че са случайни. Те са закономерни, защото това поколение се изтощи от очакване да получи големите пари. Или да има разкоша да прави някакъв много сложен щедро финансиран филм, който след това има 28 зрители. Това е абсурд. Затова мисля, че в момента е дошло времето, когато това поколение режисьори, които навлизат в момента с първи, втори филм, могат да пречупят вектора и наистина да тръгне нагоре киното ни. Не искам да засягам цялата неразорана нива от проблеми на дистрибуция, отчисления, показ, киномрежа, салони. Но вече има и толкова много Интернет базирани платформи, където се гледа кино и които реално създават друга ситуация във филмовия пазар. Мисля, че нещата са в правилната посока. И тук – това не е самоуспокоително, нито пък е нещо отцеругателно. Не. Всички поколения имат място в киното, но инатът да настояваме за скъпи филми, пък каквото стане, не е оправдан…
Парадоксът е продуцент, който е получил наготово щедри държавни пари да не се интересува от разпространението на филма. Нормативната база го позволява. И когато по силата на закономерно подписани договори, съобразени със Закона за филмовата индустрия, тези продуценти трябваше да възстановят минималните 5% от боксофиса след определен период от време, което е наистина пренебрежимо малко спрямо финансирането и субсидията, която са получили, се запъна една гигантска съпротива довела до оставката на Марин Марчевски /като директор на НФЦ преди време – б.а./. Той отказа да промени тези договори, защото като наивен немски гражданин мислеше, че законите трябва да се спазват и договорите да се изпълняват. И какво от това?! Още много директори ще се сменят, но ако не се смени мисленето, резултат няма да има. Така че, разбира се, проблемите на финансирането наистина са много важни, защото гладна мечка хоро не играе. Ама пък ако мечката и без друго не играе хоро, тогава за какво да я храним? Така че много вярвам в тези по-млади хора, които направиха няколко филма, а на други знам проектите и са изключително обнадеждаващи”, казва Божидар Манов.
И разбира се, заговаряме за работата му с младите и като преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, където вече е 35 години. За тези години, както признава, много неща са се променили. „Усещам тази промяна и винаги се опитвам да се видя през техните очи, все едно, че аз съм на трети ред в студентската аудитория и се гледам през техните очи: „дали тоя дето ни занимава с нещо два часа има какво да каже или само ни будалка?” Тоест оценката никога не може да бъде достатъчно обективна, разбира се, но през критичния поглед на младите хора това е много полезно. Давам си сметка, че това не значи приспособяване, угодничене да им се харесаш. Не, това не е полезно. Опитвам се да пазя тази дистанция, от която те да имат уважение и най-вече не заради самолюбие, а да възприемат с доверие това, което говоря”, казва преподавателят, който е убеден, че когато една лекция се направи като увлекателен спектакъл, коефициентът на полезно действие е по-голям. „При една дълга преподавателска практика човек се механизира, рутината си казва думата. Неизбежно попадаш в някаква повтаряемост, но това е опасно. Заприличва на скучна дидактика, което всички, независимо от интелектуални качества, образователен ценз, психологически особености, всички бягат от дидактиката. Затова се опитвам там, където е възможно да влизам в диалог със студентите и то без натрапчива повтаряемост”, казва проф. Манов.
И добавя отново: „Доста се промениха нещата през последно време. Студентите са много информирани и тук трябва да се направи важна разграничителна линия, която им казвам още първия ден. Информацията в насипно състояние не върши много работа. Тя може да ви помогне да решавате кръстословици: трето хоризонтално – река в северна България с пет букви – Янтра. Добре! Обаче, когато тази информация се систематизира и организира по някакви принципи, тогава става знание. А знанието натрупано в много семестри, учебни предмети, много преподаватели, това знание води до професионализъм. Така че разликата между подготовката или лесният достъп до интернет и разни сайтове, които половината са с грешна информация, това не решава въпроса. Не се предоверявайте на тази евтина информация по модела Гугъл. Всичко може да се „гугли“, но това не значи, че се получава сериозно знание. Знаете баналния виц: професорът по руска литература говори два часа за Гогол – „Мъртви души”, „Ревизор” и в края на втория час - „имате ли някакви въпроси?”, една студентка се обажда: „Господин професоре, не се казва Гогол, а Гугъл!”, казва Божидар Манов, който освен с ерудиция е известен и с чувството си за хумор.
И го питаме на какво иска да научи студентите: „Първото, което искам да ги науча е, че киното не е самостоятелен остров. Не е някакъв океански остров, необитаем, само един филмов Робинзон ходи по него и наоколо няма никой. Не, киното е част от една много по-голяма вселена на художественото мислене. Киното го прави това със своя специфика, език, който в последните две-три десетилетия се развива шеметно с новите технологии. Киното не е самостоятелно парче в баницата, в което те са дошли днес да закусят и след обяд вече не ги интересува.
Киното е част от една сложна система на художественото мислене и изразяване. Киното има предходници в хилядолетията и неслучайно основните модели на античната драматургия от Аристотел до днес важат и за кино драматургията. Или синкретизмът на филмовия аудиовизуален образ е късен неотехнологичен резултат от оня синтез, който съществува още в античното изкуство, когато писателят е и поет, и драматург, и философ, че и астроном понякога. Освен това киното, понеже не е живо зрелище като театъра, отстранява зрителя си, но само поради технологичните причини на светлия екран. Иначе, ако филмът не ангажира зрителя и не го вкара в себе си (да бъдеш вътре), не можеш да го съпреживееш пълноценно, а камо ли да го анализираш. За нашата професия това е най-важното”, разказва Божидар Манов.
И споделя: „Винаги се опитвам да разделя това, което те учат 4 или 5 години в Академията (бакалавърска и магистърска програма), на две нива. Едното е информационно, където ще научат занаята. Второто ниво е творческото, където ще овладеят професията. Защото професиите в киното предполагат не само занаятчийски умения, а и интелектуална система на мислене. Това не може да мине без широка ерудиция, универсален поглед върху процесите с тяхната приемственост и аналитично мислене. Особено при киното технико-естетическата еволюция предопределя цялостното овладяване на кинематографичната изразност и възможността с неговия самостоен език да общува със зрителите. Киното съществува благодарение на един технически феномен и се развива до ден-днешен благодарение на периодични технико-естетически еволюционни скокове. Статичната картинка се раздвижва в края на 19-ти век и се ражда феноменът кинематограф на братя Люмиер. След още 35 години немият черно-бял екран овладява звука и се появява новият аудио-визуален екранен феномен. След още 15- 20 години изображението става цветно и се появява третата еволюционна стъпка в достоверността на екранното изображение. И оттам насетне продължават постоянните усилия киното да заприлича на действителността в неговата време-пространствена цялост с илюзия за триизмерно изображение плюс развитие в „четвъртото измерение“ - времето.
Някои си мислят, че триизмерно изображение е от „миналата година”, когато се появиха дигиталните 3D филми, но аз им казвам - не, това е от 1922 година, когато се появяват първите експериментални стереофилми на Източния бряг в Ню Йорк и на Западния бряг в Холивуд. Има дълъг процес на еволюция, който сега доведе до улеснените цифрови системи за 3D записи и оттам насетне допълнителното усилие за такава достоверност, която вече е определена самостоятелна категория, сегмент в съвременното аудио визуално изкуство – т. нар. VR филми (сеанси във виртуална реалност). Това са филмови сеанси, които вече се появяват на големите фестивали. Конкретна илюстрация – през май в Кан Алехандро Гонсалес Инияриту и неговият оператор Еманюел Любецки показаха виртуален 7-минутен филм „Плът и пясък” за мексикански бежанци през границата със САЩ в мексиканската пустиня. Шеметен успех! Хората от лукса и разкоша на Кроазет влизаха във виртуалното пространството на мексиканската пустиня, където присъстват полицаи с кучета, чуват се вопли, нощна стрелба – един стресиращ хаос на границата”, казва кинокритикът.
Винаги е настоявал, че технико-естетическата връзка не може да доминира в едната или в другата посока. „Ако ги нямаше техническите феномени, нямаше да има изобщо кинематограф и Спилбърг нямаше да направи „Джурасик парк”. Защото няма живи динозаври, а той го направи с компютърно-генерирани ефекти. От друга страна – режисьорите сънуват нощем своите филми и сутринта казват на инженера „искам да направиш това и това”. Той го прави, режисьорът го използва адекватно, доколкото умее. Обратната страна е също много важна. Техниката открива нови хоризонти и премества възможностите на художествено мислене. Режисьорът ги използва, съобразно собствения си талант и творчески потенциал. Никой не бива да надценява едното или другото. Става безсмислено, ако зад техническия феномен се вижда само пазарният продукт. Тогава филмът наистина, става малотрайна стока, която носи билет и бокс офис за собственика, продуцента и разпространителя на филма. Художественото мислене се оправдава тогава, когато технологическият ефект успее да вгради на екрана автентични човешки преживявания, адекватни емоционални вълнения и всичко това в строгата конструкция на един драматургичен разказ, който не е самоволно измислен, а е адекватен на сетивността на зрителя. Тоест самоцелното развитие на технологията няма никакъв смисъл.
С него се започва. След това „панаирджийското зрелище“, както са наричали в първите години кинематографа, не е бил в семейството изкуствата, докато по-късно открива своя оригинален език и възможността да синтезира огромни художествени параболи и да създава сложни философски дилеми, да решава вечните въпроси на човека и битието. Ясно е, че първите филми са били точно панаирджийско зрелище в една палатка с движещи се картинки. Дори граф Лев Николаевич Толстой, този гений, се е отнасял пренебрежително към феномена на някакви картинки, които подскачат. Но благодарение на този феномен, днес световното културно наследство има в архива си 10-12 секунди с живия Толстой, който някога някой оператор е снимал в някаква хроника. Той върви, отдалечава се, обръща се, помахва на камерата и виждаме живия Толстой, иначе нямаше да го имаме! Я си представете, казвам на студентите, ако имахме скромен, кратък репортаж от обесването на Васил Левски. Дори и в момента се разтрепервам! Значи технологичният феномен може да зареди екрана с много повече значения, отколкото някакво събитие, което просто се случва пред камерата. Ами, ако имахме кратък тв-репортаж от Събранието на Оборище или от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг, когато войводата целува земята…”, споделя Божидар Манов, за когото документалното и игралното са двете страни на една монета, защото в истинската кинематографична форма това деление е само условно.
Заговаряме и за неговия път към киното. Той има висше техническо образование – завършил е през 1970 година ВМЕИ - София, специалност “Електроника”.„Винаги особено в онези години, не бяхме достатъчно добре ориентирани, така че с подобни грешка при избора на професия, не съм единственият. Това че съм учил пет години електроника и после съм работил като инженер, ми е отнело време, но не мисля, че то е било загубено. По това време съм се интересувал от доста неща и възможността да попадна във ВИТИЗ, когато се откри кинообразованието в България, беше наистина една радваща възможност, защото почувствах, че там ще ми бъде интересно. А след това вече професията формира човека и вероятно настъпват някакви процеси на съзряване. Какво са ми дали тези предишни години? Мисля, че освен житейски опит, но и системно мислене, защото не е възможно да учиш физика, математика, химия, основи на електротехниката и други такива доста тежки предмети, без да изграждаш системно, концентрирано, логично и доказателствено мислене. Там не могат да се хвърлят случайни думи. Ако две и две е четири, трябва да го докажеш, а не просто така да го хвърлиш.
Вероятно това е дало отражение върху начина ми на мислене, на аргументация и ако щете дори (ако не звучи малко самоласкателно) и чувство за отговорност. Тоест, когато не си решил вярно задачата, няма как да си доволен,защото ще ти пишат двойка. Следователно като напишеш един текст, който е безотговорен, недоказан, неаргументиран и виси в пространството, също така не можеш да си доволен. Понеже хората ще се разочароват, и след първия, втория, третия път, ще те отпишат. Значи вероятно изграждаш системно мислене, чувство за отговорност, обратна връзка със самооценката си, а това предполага липса на маниакалност. Хубаво е човек да е амбициозен, но да не е маниакален. Хубаво е човек да се самоконтролира, но това пък да не води до депресия. Някаква сложна игра на ръба на доброто и злото, между полезното и безполезното”, споделя Божидар Манов.
И си спомня за годините след това в Академията: „Имахме късмета да хванем последните преподавателски години на старата школа професори. Хора, които тогава бяха в разцвета на силите си, преподаватели по на 40 – 50 години. С огромна ерудиция, които създаваха усещането за уважение към знанието, към науката. Кинообразованието в България се откри с големите усилия на проф. Неделчо Милев, който оглави първата смесена катедра. В една стая всички – режисьори, оператори, киноведи, после се разрасна специалността и факултетът. При нас като първи експериментален курс имаше сбор от онова, което учат киноведите във ВГИК – Москва и театроведите във ВИТИЗ. Поради това учехме изключително много предмети, за което съм безкрайно благодарен. Защото слушахме различни важни, основополагащи, базисни предмети като история на всички възможни литератури от античната, през средновековната, западноевропейска, американска, руска и съветска литература, българска литература. Всичките истории на театъра: античния, средновековния, западноевропейския, българския, руския, съвременния театър. Всички истории на изкуствата, на музиката. Изключително много учене падаше, но помня думите на проф. Надежда Андреева, която ни преподаваше по Западноевропейска литература – „Ако не прочетете тези книги сега, никога по-късно няма да ги прочетете. И във вашето образование ще зее дупка”. Сега броя дупките и разбирам колко права е била. Но пък от друга страна съм безкрайно благодарен, че заради този предмет и нейното обаяние съм прочел „Кандид” на Волтер, „Изповеди” на Русо, „Опити“ на Монтен, „Тонио Крьогер” на Томас Ман, великите книги на света, Европа и всички времена… Споменах за проф. Неделчо Милев, който с цялата си енергия и ентусиазъм непрекъснато беше с полемичен дух и се опитваше да сблъсква различни възгледи за теорията на изкуството и на киното в частност. Което малко ни засипваше с информация и ни стъписваше, но от неговата „теоретична война” с Андре Базен и досега знам фундаменталния му труд „Qu'est-cequelecinéma?”, което е базисно за развитието на киното въобще. Или проф. Любомир Тенев по „История на театъра” и по театрална критика, който с едно елегантно отстранение, ако щете с иронични нотки в гласа си, казваше - прочетете това, прочетете онова. И ние нещо все не го взимахме на сериозно, но благодарение на това „несериозно” отношение съм чел осем пъти „Призраци” на Ибсен и знам какво е теория на драмата. Без това нямаше да го науча”, признава Божидар Манов.
В края на разговора го питаме и за това какво си е намислил все още да направи. Както казахме, годините са си години, но важно е интелектуалната енергия да не изтича в небитието. А и Божидар Манов има много още какво даде със своите знания и позиции. Казва, че преподаването е важно за него, както и присъствието на различни кинофестивали като наблюдател или член на различни професионални журита. Освен трудове за кино, беше написал и една много весела книга – „Неизмислено човече”, в което беше записвал забавни и по своему мъдри детски мисли и словосъчетания. Сега казва, че не може да продължи тази книга, защото неговите внуци са далеч – във Франция, където живее синът му. Въпреки, че от смесването на различните езици в техния речник се появяват още по-забавни объркани словосъчетания. Но пък си мисли за едно евентуално продължение на изследването си „Еволюция на екранното изображение”. „Вече с много сериозно присъствие започва да се налага виртуалното изображение, виртуалната реалност като кино и книгата изисква една нова четвърта част. Но трябва малко време, за да се осмисли теоретично и не ми се иска да бъде само технологичен обзор. Но факт е, че феноменът се утвърждава. Вече големите фестивали правят секция за VR филми, имаше във Венеция, а сега и в Солун. Освен, че имаше категория VR, тя беше състезателна, със самостоятелно жури, което гледа 10 виртуални VR филма и даде своя награда на един от тях. Това става част от аудиовизуалния феномен, част от новата визуална цивилизация и следователно подлежи и изисква теоретично осмисляне. И понеже книгата се самоизграждаше десетина години, сега стига до VR сеансите, където интерактивното общуване на зрителя с филма е съвършено различно. Това предполага и други аспекти на изследване, не само технико-естетически, а и социално – психологически, и чисто естетически. Защото досега във всички тези системи, за които говорим, зрителят присъства във феномена на колективното възприятие. А при VR си сам с един шлем, каска, очила и се губиш в тази виртуална реалност понякога много впечатляваща, но си в изолацията на това индивидуално общуване. То предполага и други реакции. И ако вероятно в предишните ми книги психологията на визуалното възприятие (според Арнхайм) беше базисно достатъчна като анализ, то вече не е. Защото трябват и по-нови възгледи за интереактивното общуване в този тип комуникация на субекта с виртуалната реалност. А това предполага концентрирано писане. Променят се базисни принципи на общуването и комуникацията. Казано на шега, в старото тъмно кино винаги можеш да пуснеш ръка на гаджето, а ако го направиш във VR сеанса, ще усетиш празно пространство или ще напипаш кабелите на VR системата”, завършва отново с чувство за хумор Божидар Манов. Но и леко иронично, защото това време, което идва, може да се окаже още по-тревожно - не толкова за киното, колкото за общуването между хората…
