Тъй като действието на „В кръг“ се развива на 9 срещу 10 ноември в наши дни, теб къде те свари тази дата, преди 30 години?
Честита годишнина! Бях на Попа срещу филмотечното кино. Добре помня, че чаках трамвай 2 в посока Лозенец, където съм израснал на ул „Вишнева“. По едно време в трамвая започна да се шумоли и се чуваше, че Тодор Живков е паднал от власт. Прибрах се вкъщи, включих радиото („Селена“) по чуждите станции и разбрах, че е истина. Не съм правил плакати от тапети и пр.
Какво беше настроението, очакванията?
Имаше прилив на надежда, че най-накрая нещо ще се промени. Предния ден беше паднала Берлинската стена, но нещата изглеждаха непоклатими. Помниш, че това бяха годините на Перестройката, масово четяхме руска преса.
Основно „Огонёк“.
Имаше един анекдот, че ако в началото на 80-те години на миналия век по будките за вестници хората си купуваха L'Humanité (органът на френските комунисти), загънат в Огонёк, то в края на 80-те вече си купуват Огонёк, загънат в L'Humanité.
Какво според теб най-съществено се промени за тези 30 години в България?
В крайна сметка нещата не са чак токова сложни. Промени се посоката и тя продължава да бъде Европа, защото България е европейска държава и мястото й е тук. Влязохме във всички структури на Европейския съюз и НАТО. Вече може да пътуваме свободно. Увеличиха се възможностите за бизнес и частна инициатива, да кандидатстваш в различни европейски фондове и програми и т.н. От друга страна обаче, ако се загледаш, държавите, с които тръгнахме заедно по пътя на демокрацията – Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и с които бяхме на едно дередже, стигнаха далеч. Даже, според индекса на човешкото развитие на ООН за 1989 г. – България е била на второ място след ГДР. Помниш и Румъния колко по-назад беше от нас 1999 г., когато оревахме ортаклъка като разбрахме, че заедно с нея ще ни приемат в Европейския съюз. Виж сега всички тези държави къде се намират, спрямо нас! Всички статистики, свързани с демография, икономика, образование, култура, здравеопазване и свобода на словото, особено индексът за неравенство, който е базисен за едно общество, който при нас е 8,3 – най-високият в Европейския съюз (при отличниците от Скандинавските страни той е 3-3,5), при останалите европейски държави той е около 4-4,5), т.н. показват, че ние сме бедни във всяко едно отношение. Това са фактите. Нещо в тези 30 години не се случи както трябва в България. А ние мечтаехме, докато мръзнехме по площадите и правихме студентски стачки. Помня първата студентска стачка в Медицинската академия, бях председател на стачния комитет и на първата сутрин в началото бяхме само аз и още един колега. В първите 40 минути стояхме и се гледахме като гламави, но по-късно дойдоха още хора. Имаше и много гръцки студенти по медицина, които се сърдеха, че си плащат, а не могат да ходят на лекции. Заради тях бяхме направили стачни постове, за да не ги допускаме до лекции. Всичко това съм го преживял много лично и затова сега като се оглеждам, не виждам мечтите ни да са се осъществили.
Какво се промени в българското кино оттогава за 30 години?
Помниш, че в началото на 90-те години, нашето кино беше в колапс. Имаше години с една-две премиери. След това, може би след 2000-та година, живна и се изправи на крака. Може би до голяма степен това се дължи на интеграцията в Европа. Например „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ беше първият български проект, който, въпреки че не бяхме още членове на Европейския съюз, беше подкрепен от програма „Медиа“. Тогава започнаха възможностите за копродукции, да се ползват европейски фондове и това естествено повлия на българския филмов пейзаж. И тук мечтаехме за едно, а се случи друго. Например, така и не се осъществи идеята за създаване на фонд „Българско кино“. Много добре помня как това беше записано в предизборната платформа на ГЕРБ, преди да спечели първите си избори. Това така и не се случи. За съжаление, все още парите за създаване и разпространение на българското кино идват само от данъкоплатеца, от държавния бюджет. Друг е въпросът, че и тук сме на последно място като процент от БВП, който се отделя за култура – 0,4 %. Мечтаехме да стане поне един процент. А идеята на фонд „Българско кино“ беше да има алтернативни източници на финансиране. Например, отиваш да гледаш „Умирай трудно 10“ за 10 лева билета. От тях един лев директно да отива във фонд „Българско кино“. Да се правят отчисления от хазарта и пр. Така се прави в повечето европейски държави. Няма да забравя как преди 6-7 години, едни от последните, които въведоха този фонд бяха македонците. И тогавашният шеф на Македонския филмов център Дарко Башевски казваше, че създаването на този фонд се е превърнало в делото на живота му. Вече беше спокоен, че няма значение кой е на власт, защото има механизъм, който работи, независимо от политическата конюнктура. Една кинематография просперира, когато има повече филми и работеща индустрия. И много важно – всяка година да има филми на дебютанти и млади режисьори. Това действа оздравително на цялата система, дори и на ниво конкуренция. Чувал съм, че във Франция от 150 филма, подкрепени от държавата, една трета са на дебютанти. Очевидно е, че са разбрали, колко важно е всяка година да влиза млада кръв. Всичко това обаче не се случи в България.
Да поговорим за новия ти филм „В кръг“. Защо го обвърза с 10 ноември?
Самият факт, че с теб се срещаме на тази дата не е случен. Всички знаем, че има годишнина, предварително знаехме кога искаме филмът да излезе по кината, а и отвсякъде погледнато моят и твоят живот минава през периода, преди и след 10 ноември. Колкото и да се правим, че сме над нещата, съзнателният ни живот протече през тези 30 години. Съвсем естествено беше един от въпросите във филма, да бъде свързани с тази дата. Това не е най-важната тема, но тя рефлектира върху всички герои. Обичам филмите, които те карат да се замислиш, да си зададеш въпроса „Какво се случи?“ и каква е твоята лична отговорност върху събитията. Няма нужда да търсим кой е виновен и да влизаме в празни приказки. Ясно е, че всеки един от нас има вина, за това, което ни се случва в личен план – не е отишъл да гласува, или е гласувал за поредния „спасител“, в бягството от лична и гражданска отговорност. Не виждам в България да има гражданско общество при положение, че има огромен процент от хора, които не знаят как да оцелеят. Все пак, гражданското общество е критична маса от хора, които формират нещо като средна класа (не се тревожат за това, как ще преживеят до следващия ден), които мислят за бъдещето на обществото и предприемат конкретни действия. На последните избори, които не са абстрактни като европейските, а са местни и се решават конкретни проблеми – като оправяне на улицата, водопровода и т.н. Въпреки това до урните отидоха едва 30-35%. Останалите не се интересуват от политика. Не е и нужно, по-важното е да имаш позиция, а тя се изразява чрез избор. Това е конституционен механизъм.
Във филма усещам повече разочарование, отколкото надежда…
От това, което чета днес в социалните мрежи съм оптимистично настроен. Нормално е да преобладава разочарованието, защото нещата не се случиха както желахме и от това пострада май-много поколението на нашите родители. Ако в България е извършен някакъв геноцид, то той е спрямо тях.
Като героя на Павел Попандов…
Да, това са хора, които са работили през целия си живот честно и достойно, и накрая да живеят при спряно парно. Помня баща ми, който имаше тежък Алцхаймер и при положение, че беше професор в БАН, подлучваше много добра и прилична пенсия. С нея обаче успяваше да си плати парното, лекарствата и толкоз. Оттам насетне, трябваше аз да помагам. Към края на живота му, когато болестта се беше задълбочила, се наложи да повикам и жена да се грижи за него, защото специализираните домове бяха в окаяно състояние. Т. е. помагах, но колко възрастни хора си отиват самотни и без необходимата помощ! И въпреки, че беше с висока пенсия, въпреки че му помагах, всеки път когато отивах при него радиаторите бяха изключени или намалени, а аз всеки път ги включвах. Искаше да пести от тези разходи. В същото време пенсионерите в страни, с които заедно тръгнахме към промяната, се чудят къде да почиват и какви по-екзотични дестинации да изберат. Поводи за разочарование има колкото искаш. Виж какво се случи и с образованието – 40-45% от тийнейджърите са функционално неграмотни! Мои студенти правят масово грешки и не говоря само за използването на пълен член. Моя приятелка, която е професор в Германия ми сподели как преди 25 години българските студенти са се отличавали като едни от най-добрите, а сега за една година виждат, че не могат да се конкурират със своите колеги и се връщат в България. Няма смисъл да изброявам всички негативи и проблеми, но разочарованието е факт, който поражда други опасности. Едната вече я виждам – във всякакви трудни ситуации се появяват крайно десни, полуфашистки движения в София, постоянно се търси виновен – американци, руснаци, сега и норвежци. Вчера видях един плакат, че от гара Подуяне тази вечер заминават три вагона деца за Норвегия… Лошото е, че тези хора си вярват. Неслучайно във филма го има този човек със свастиката на главата. Виждаш какво става по мачовете. Като дете имах „сложно“ детство, защото в четвъртък с майка ми бяхме на концерт на Софийска филхармония в зала „България“, а всяка събота и неделя бях на мач на „Левски“. Преди две години се опитах да заведа сина ми на мач на „Левски“ и няма да повторя. Всичко това го има и няма какво де се правим, че не се случва. Това са опасностите от разочарованието. За мен посоката е израстване на обществото, защото това дотук е белег на инфантилност. Трябва да запазим посоката на развитие, без да залитаме в тези крайни леви, десни и популистки залитания.
Все пак, особено в края на филма има надежда. Прави впечатление и вероятно си от малкото режисьори, които повече говорят за болните места в обществото, отколкото за самия филм… Сигурно защото си и лекар.
Естествено е да ме вълнува. Не мога да правя романтични комедии – това би било пир по време на чума, даже ми се струва цинично. Така че всичко, което ме вълнува, съм се опитал да вкарам във филма.
За разлика от „Посоки“, във „В кръг“ има повече хумор. Сюжетът е по-концентриран, имаш са по-малко персонажи. Какви забележки си взе от предходния филм?
То е въпрос на усет и интуиция накъде да тръгнеш, и разбира се, на натрупване на опит и занаят в добрия смисъл на думата. Докато „Посоки“ беше калейдоскоп, тук идеята беше да има по-малко герои, за да можем да навлезем повече в дълбочина.
Имате много добре изведена драматургична елипса с героя на Ованес Торосян, но няма да издавам каква е тя.
Моля те не я издавай, защото тези дни кой ли не преразказа сюжета. Чета статии за филма, иначе положителни, но ми прави впечатление, че голяма част от тях дават адски много спойлери. Все пак, ако някой зрител прочете текста с преразказ на филма, защо да го гледа? Но, да се върна към въпроса ти, опитвам се всеки нов филм да бъде различен от предния. Идеята да правя цял живот един и същ филм никак не ми е симпатична. Съзнателно със Симеон (Венциславов, съсценаристът на „Посоки“ и в Кръг“), мислихме кои да бъдат различните неща, за да може наистина да се получи нов филм, който на базисно ниво да бъде друг. Ограничихме персонажите и наляхме повече хумор, макар че той си идва естествено, защото след толкова срещи с полицаи, събрахме много истории, които извираха от хумор. Дори имаше такива, които звучаха толкова невероятно, че ако ги бяхме заснели всички, щяха да решат, че са измислени и няма как да се случат в реалния живот.
Много псуват твоите герои във филма!
Естествено, че много псуват. В крайна сметка, ако тези хора говореха като докторанти в твоя Институт за изкуствознание в БАН, щяха да звучат фалшиво. Правим филм за полицаи, които много добре се разпознаха на прожекцията, която направихме за тях и беше наистина уникална. Това разбрахме от техните реакции, от сълзите и прегръдките им. Накрая споделиха, че най-сетне някой е направил истински и неподправен филм за тях. Една полицайка дойде и се опитваше да убеждава Ирини Жамбонас, че няма как да не е работила в системата на МВР поне 1-2 години. Това е важното.
Забелязвам, че в много от филмите ти работиш с едни и същи актьори и рядко обновяваш екипа.
Това не е грях. Това са актьори, с които мислим заедно и еднакво. Те са единомишленици. Ние работим много дълго време върху подготовката на всеки филм, включително и върху сценария. Правим месеци наред репетиции, анализираме текста и героите. Дописваме и променяме сценария и така се превръщат в съавтори на филма. В България като няма пари за кино и култура, филмите се правят с приятели и съмишленици. „В кръг“ е най-нискобюджетният ми филм от всички, които съм правил до момента. От Филмовия център получихме 150 хил. лева субсидия, и слава бога, че я има. Приятели се шегуват с мен, че всеки филм става все по-евтин…
Да не стане така, че накрая актьорите да си плащат, за да играят?
Натам отиват нещата. Във филма има и нови актьори. Още докато пишехме сценария в главата ми се въртяха конкретни имена. Стоян Дойчев мина през кастинг, накрая останаха двама и той се пребори за ролята. С актьорите – Асен Блатечки, Ирини Жамбонас, Зуека, Геро, Стефан Денолюбов се познаваме отдавна, работили сме заедно и направо ги поканих.
Любопитен съм да разбера специално, дали Ованес Торосян мина през кастинг?
Не. Знаеш, че с него съм работил в „Съдилището“. Той е чудесен актьор, в кръга на майтапа, няма друг актьор в българското кино, който да тежи само 49 кг.
Както сподели на фестивала „Златно роза“, Геро трудно щеше да се пребори за тази роля.
Въпреки това, пак имахме проблеми. На една от двойките трябваше да сложим колани на кръста.
Умишлено ли беше да дадеш на актьори, известни със своето комедийно амплоа, драматични роли?
Зуека и Геро, например, са изключително добри актьори. Интересното бе да ги извадя от това клише, с което са известни на масовата публика. Аз знам какво мога да очаквам от тях и те самите жадуват за нещо подобно. Както с Асен Блатечки, всички бяха изненадани, че рязко смени амплоато и се превърна в баща. Това е вкусното – да работиш с такива актьори.
В крайна сметка, реши ли да правиш трета част?
Да, работим много сериозно със Симеон, просто ни трябва някакво време. Последния месец беше трудно да пишем, защото влязохме в кампанията на филма „В кръг“. Напипали сме вярната посока, просто ни трябва време. Доволен съм от това, че посещаваме различни програми, като тази за писане на сценарии на Европейския средиземноморския филмов институт, доверявам се на скрийн докторите, смятам че е изключително полезно и всяко евро вложено в тях, след това се връща многократно. Обичам да работя по този начин. Така премерваш работата си, защото в тези програми групата е от още 7-8 човека – колеги от други европейски държави. Четем си взаимно сценариите, обсъжда ме ги. Има постоянна обратна връзка. Това помага филмът ми да се получи, както със специфично българско звучене, така и с универсалност, която е много важна за дистрибуцията му по света.
