Как се стигна до идеята за „Писма от Антарктида“? Имаше готов сценарий или беше твоя идея, която постепенно придоби сюжетна плътност?
Всичко започна с моето желание да разкажа вълнуваща история и темата на сценаристите за липсващия баща. Още в първия разговор ме побиха тръпки, само от едното изречения с което се описа историята – Едно обикновено семейство, чийто татко работи на Антарктида и привидно всичко е наред, но това всъщност е лъжата, която майката поддържа пред сина си, криейки смъртта на бащата. От моя опит знам, най-важното през времето на продукцията е да се запази искрата на основната тема. Това помнят зрителите. През целия процес на работа на филма се водех от това – запазването на тази тръпка.
Филмът развива сериозна житейска дилема. Ти лично би ли скрил някаква истина от сина си. И на каква цена?
Не искам дори мислено да се поставям в сходна ситуация, защото е болезнена, но знам, че тя ежедневно се случва на някого. По-дребни бели лъжи предполагам всички сме изричали в името на комфорта на децата си. Но рано или късно истината излиза наяве. Аз лично се опитам да съм откровен със сина ми Васко за всичко, за да изградим доверие един към друг. Това е жизненоважно във всяка връзка. Без да съм груб и прекалено директен, разбира се, защото децата са много чувствителни.
Героинята на Ирмена Чичикова е сложен персонаж. Докъде нейният персонаж е заложен в сценария и къде актрисата обогати образа?
Драматургията тук е доста солидна. Сценаристите са много талантливи и написаха страхотен, пълнокръвен образ, дотолкова, че докато бяхме по сценарните работилници в чужбина, дори ни съветваха да бъде изигран от известна чужда актриса, точно за да се гарантира изкарването на всички заложени емоции на екран. Това, обаче го отхвърлих бързо, защото по този начин филмът първо би се променил драстично, става небългарски, а и ми се струва претенциозно. Избрах Ирмена, защото тя е умна актриса, веднага усетих, че тя вижда всички заложени задачи в драматургията и има умението и чувствителността да ги пресъздаде. Трябваше й малко време преди всяка сцена, за да се откъсне от действителността, след което се превръщаше в Диана. Аз само я насочвах и внимавах за посоката и крайната цел.
Как открихте малкия Симеон и по какъв начин работиха с Ирмена Чичикова?
Ролята на момченцето Ники наистина е много сериозна и драматична. В последния инфарктен момент, след доста проби с деца и колебания, се обърнах към актьора Даниел Ангелов, който има детска актьорска школа. Той ми предложи няколко деца, сред които и сина си, защото виждаше у него необходимата чувствителност, аз усетих същото. Така се спрях на Мони, след като на кастинга преди него се бяха явили изключително много деца. Двамата с Дани работихме със Симеон при по-важните сцени, защото това с драматичното актьорство не става така лесно. Дани знае какъв ключ да използва, за да извади емоцията от сина си. А пък това беше и страхотен бонус – Дани, професионален актьор, който е истинският баща на детето и естествено много си приличат, да изиграе и филмовия му баща. Макар с мимолетна поява на екрана. Това допринася за така търсения от мен реализъм. Родителите във филмовото семейство трябва да си приличат, нищо не трябва да вади зрителя от представяната история, от магията на киното.
С Ирмена се работи много добре – тя е страхотен професионалист. Тя е мислила върху героинята си повече от мен, защото е концентрирана там, аз върху още много други елементи. Тя идваше подготвена и нещата се случваха. Първата половина от снимачния ден снимахме с децата, а следобед с големите. И когато асистент-режисьорът Дико обявяваше, че сме само с големите актьори, всички на терен си отдъхвахме.
Като изключим документалните филми, в игрално кино си познат със своята работа в друг жанр – екшън комедията („Корпус за бързо реагиране“). Имаше ли разлика в подхода ти на работа върху семейната драма, каквато е „Писма от Антарктида“?
Аз съм работил и по драматични проекти, най-вече сериали. Подходът е един и същ – разбиране на драматургията, избор на верния киноезик и следенето на реализма в играта на актьорите. Другото е разлика във времевата форма. Аз искам да правя различни филми, в различни жанрове и видове кино, смятам го за предизвикателство и разнообразие. Важното е публиката да не е равнодушна, независимо дали я разсмиваш или разплакваш. А започнаха да ме занимават по-сериозни теми, защото остарях (смее се).
Във филма има снимки от Антарктида, зимни сцени в София, драматичен епизод върху заледено езеро. При какви условия работихте по време на снимки и как заснехте тези сцени?
Зимата и ледът бяха задължителни в тази история. Този филм не би бил същият, ако вместо белите снежни пейзажи, бяхме снимали в сивите, безснежни, зимни дни. Снегът и ледът са важен символ и аз ги чаках. За зла беда зимата на 2017/2018 година се оказа най-топлата от години и имаше само 4 дни със сериозни минусови температури. А вълшебното езеро трябваше да замръзне. Сцената на езерото е снимана в 3 различни снимачни дни разпръснати цяла година. Първо снимахме на минус 10 градуса основната част – общи планове и актьорската, разговора. След това изчакахме да се постопли и … може би е малко рано да разкривам начина, за да не развалим гледането на зрителите.
Рядко в българското кино се появява на екран човек, който играе себе си, като проф. Пимпирев. Как се сработихте с него. Дадохте ли му предварително сценария, например?
Той беше консултант на сценария, така че го познаваше добре в развитие. На сценаристите им трябваше достоверна причина експедицията да се завърне изненадващо и професорът каза, че това може да стане във всеки един момент, защото до нашата база има действащ вулкан – вулкана Дисепшън. Страхотно решение! А колкото до актьорското майсторство – то само се усъвършенства в учебните заведения, но ти или го имаш или не. Професорът е от първите, отдава му се, а и аз съм работил през годините с доста непрофесионални актьори и знам как да ги държа.
Филмът е много комуникативен. Когато работихте върху него, мислихте ли за бъдещите реакции на зрителите?
Разбира се, за кого правим филм, ако не за зрителите! Донякъде разбирам концепцията да търсиш новия визуален език и уникалните нови таланти, но това което виждам по фестивалите напоследък, не е нищо ново, напротив – там често се правят едни и същи клишета, за които е ясно, че се приемат по фестивали. Та да, аз докато правя моето си нещо, следя реакциите на хората, които смятам за най-важното мерило. Наблюдавам кое във филма работи и кое има нужда от преработка.
Сега се обсъждат промени в Закона за филмовата индустрия. Как се отнасяш към тях? Какво мислиш за състоянието на родното ни кино в момента?
Много дълга тема. Като цяло българското кино се развива. Държавната помощ се увеличава. Броят на творците се увеличава и това е добре, защото носи естествена конкуренция. Върви нагоре и в двете ниши – фестивалното и зрителското. Би било добре да се запази баланса и да се подкрепят и двете направления. Ако залитне твърде много в една от двете посоки, по някакви причини, ще бъде бързо коригирано. Естествени процеси.
Оттук насетне ще продължиш ли посоката, която заяви с „Писма от Антарктида“, или ще се върнеш към комедията?
Смятам да продължа да правя филми във всички посоки. Не се водя от жанра, а от историите, които ме вълнуват. Имам много проекти на различен етап. Разбира се, драмата се снима трудно, заради всички нюанси на характерите, които трябва да се уловят и да се изкарат на екрана. Освен това аз преживявам дадената история ежедневно и ежечасно, докато я работя. Също като актьорите и сценаристите, които трябва по някакъв начин да преживеят болката в разказваната история, за да стане филмът въздействащ. Искам да правя и комедии, те се правят толкова приятно – смеем се докато ги снимаме. Сърбят ме ръцете и за екшън. На първо време, обаче, ми предстои един документален филм, също зареден с много енергия – драматичната съдба на писателката Фани Попова-Мутафова. След това ще видим.
