Наскоро отбелязахме 30 години от началото на демократичните промени. По какъв начин 10 ноември промени Вашия житейски и творчески път?
10-и ноември най-вече ме политизира. Преди това всичко, свързано с политиката, ме отвращаваше (както и днес, между другото). Нямаше как спокойно да рисувам етюди в Академията, докато на улицата животът ни се променяше. Там получих уроци по ентусиазъм, възторг, победа, разочарование, социалното преживяване, усещането за общата кауза. Все важни неща за един художник. За вдъхновението на един артист е по-важно да строи барикади, да смесва коктейли "Молотов" (които, за съжаление никога не влязоха в употреба) и да има точен мерник, отколкото да учи анатомия и перспектива.
Как от графичен дизайн, постепенно преминахте към анимацията? Движението на образа ли Ви провокира?
Дори не разбрах как стана. Всъщност, е обратно. Попаднах в графичния дизайн случайно, винаги съм мечтал да правя анимационни филми, още в Художествената гимназия за цценични кадри в Пловдив направих два. Просто, когато завършвах, специалността "Анимация" във ВИТИЗ имаше нулева година. След това графичният дизайн ме изкуши и забравих за ученическата си любов. И когато неминуемото "прегаряне" в дизайна настъпи, анимацията и киното се оказаха моята "terra incognita".
Имаше ли филми, които като дете Ви провокираха? Кой беше любимият герой или сюжет от киното?
Разбира се, не помня да съм изпускал филм в киното в Кюстендил. Освен това, си конструирахме гигантски антени и приставки, с които можехме да хващаме ТВ Белград. А там даваха всичко. Помня един филм с Лоръл и Харди в киното, беше стълпотворение, единствена прожекция. Не знам колко пъти съм гледал соцуестърните за Винету. Помня, че гледах дори Бергман, Антониони, Тарковски, още помня един кадър от "Иваново детство". Когато чуех родителите ми да дискутират някой филм, на другият ден отивах и гледах филма. Най-големият ми шок обаче беше, когато гледах "Психо" на Хичкок по сръбската телевизия. Беше нощ, гледах го тайно от родителите си в хола. Треперех с дни после…
Преди години бяха много ценни рисуваните филмови плакати. Помня как се търсеше на всеки филм идеята и тя стилизирано да се прехвърли върху плаката. Това днес липсва. Дори театралните ни плакати са с лицата на актьорите. Има ли все пак живот за плакатното изкуство?
Съвсем естествено, плакатът се промени. Днес мястото на плакатите е на стените в социалните медии. Това е не само по-евтино, но и по-демократично. Принципът е същият. Всъщност, много от холивудските плакати днес са повлияни от полската школа в плаката от 70-80-те. А помните ли онези незнайни художници на кината, които рисуваха всяка седмица нов плакат за поредния филм? Тези плакати днес биха били по-ценни от цялото социзкуство в Националната галерия, ако някой ги беше запазил, колекционирал. Те бяха истинското, нецензурирано изкуство, своеобразен постмодернизъм. Виждал съм такива шедьоври по кината, там нямаше идеологическа цензура, а художниците им бяха неоправдани маргинали извън официозното изкуство.
Имам чувството, че така и не можахте да се впишете в българския културен пейзаж и общност. Индивидуалист ли сте?
Не, няма как човек да се занимава с кино и да бъде индивидуалист. Киното е колективно дело. Имам стотици приятели и съмишленици по света. Всъщност, минавам за един от най-социалните хора в анимационната общност. И затова, когато се прибирам в България, избягвам да се виждам с артисти – човек все пак има някакъв лимит. Предпочитам да се видя с роднините си, да бъда сред природата, да се видя със старите приятели. Нали знаете, онова усещане, когато се прибираш у дома и искаш да изживееш максимално емоциите от детството си, с хората оттогава. Това са вълшебни моменти с близки хора, с които просто можем да си помълчим заедно… А може би изкуството, което правя, се струва не особено вълнуващо за колегите ми в България? Не знам, ще разбера на 17-и. Досега критиките и коментарите за "Физика на тъгата", където и да беше показван, са много ентусиазирани. Нормално е да се вълнувам дали българската публика ще реагира емоционално на филма, дали ще се получи "магията".
По света има голям интерес към късометражното кино във всичките му форми и жанрове, а в България лисва публика. Имате ли обяснение за това?
По света все пак това е територия, която е разработвана от десетилетия. Може би това тръгва още от образованието в университетите? Ако в училище ви казват, че късометражният филм е само "учебно, малко кино" преди да създавате "голямо (разбирай дълго)" кино, а критиката и публиката неглижират по презумпция този жанр, нормално е да няма плодотворна почва за късо кино. То не е "малко" кино. То е както е късият разказ за литературата - и в него има шедьоври. А анимацията е еквивалент пък на поезията.
„Сляпата Вайша“ имаше голям успех. Доколко това помогна на следващите Ви проекти?
"Помогна" преди всичко за медиатизирането на успеха ми. Не съм сигурен дали това е най-успешният, нито най-награждаваният ми филм. В чисто практичен план – получих възможност за някои проекти, които да се случат по-бързо от обикновено, а това е важно. За съжаление, трябваше и да откажа много проекти, които, при друго стечение на обстоятелствата, бих намерил интересни и предизвикателни.
Как приемате политическата коректност в съвременното изкуство, която извира отвсякъде в момента? Този нов говор.
Нека бъдем честни – политическа коректност винаги е съществувала, под една или друга форма. Това, което мултиплицира усещането, е социалните медии, които дават токсичната атмосфера (и не само в изкуството). За съжаление, много изключителни творци паднаха жертви на тази истерия. Партизанската нетолерантност не се нуждае от нюанси, от смислена дискусия. Тя се храни от крайностите – или си от "добрите" или от "лошите". Това слага една стерилна самоцензура при творците, продуцентите, а и зрителите. Оттам идва и това досадно усещане за "политическа коректност" на изкуството днес. Само че, историята ни учи, че след всяко артистично, „революционно" избухване, следват периоди на ортодоксална стагнация, на институционализиране на изказа. След абсолютно "дивата" за западния свят втора половина на 20-и век, беше закономерно да настъпи това "санитаризиране" на изкуството. Но тук е и шансът на новите демокрации, сред които е България. Всичко, което ни се струва вредно, лошо направено и погрешно днес, е новата вълна утре.
Отново работите с Георги Господинов. На какъв принцип си избирате историите?
Не съм чак такъв картезианец. Всичко при мен е въпрос на интуиция - този текст вълнува ли ме и може ли да се случи като филм.
Какво Ви направи най-силно впечатление във „Физика на тъгата“?
Това беше моята история. Моята капсула на времето. Моят лабиринт. Просто Георги пише изключително поетично, прецизно и точно това, което чувствам и рисувам. "Физика на тъгата" не е кинаджийски роман. В този смисъл, той дава изключителна база за изграждане на едно ново произведение.
На какъв етап е филмът по романа на Владислав Тодоров „Пумпал“? Как избрахте романа?
Всъщност, Владо и Емо Христов ме избраха. Обадиха ми се, изпратиха ми романа. Това беше много интересно предизвикателство за мен, поради факта, че стилът на писане на Владо е "инфектиране" на езика. Той не е лесен за четене и разбиране. И аз веднага се хванах за тази идея, че би било изключително да "инфектирам" образа и киноезика по същият начин. В българското кино няма кой знае каква традиция в дистопията, за фантастичното кино пък да не говорим. Жанрово кино почти липсва, всичко е социална драма или комедия. Филмът е в напреднала фаза на препродукция, в такъв сложен жанр и с мизерен бюджет, всичко е въпрос на прецизна преподготовка. Живот и здраве, догодина по това време ще сме свършили снимки. Ако късметът е с нас.
Мисля, че има нещо много парадоксално в това, че „Чинията“ на връх Бузлуджа стои по-скоро футуристично, а не като символ на миналото. Напомня ми за слогана на „12 маймуни“ на Тери Гилиъм – „Бъдещето е история“. Как мислите?
Историята е бъдеще. Ако не сме в хармония с нея, не сме си извадили поуките и уроците, ще сме обречени да ги повтаряме до безкрай. Чинията на Бузлуджа е символ – на прахосаната енергия, талант и усилия, които са се оказали не на мястото си.
Как изглежда България от Канада и света, в който живеете?
Лабиринт. Като един лабиринт, в който всеки се опитва да намери изход поединично, а милиони хора се лутат напред-назад, търсейки изход от тъгата си. В момента, в който някой случайно намери изход, вместо да помогне на другите, да им даде червена нишка, влиза обратно, за да им се похвали, че е намерил изхода и знае как да излезе. Респективно, отново се загубва.
