Между две бири с… актьора Ованес Торосян

Защо и как реши да станеш актьор?

Прабаба ми и прадядо ми са били актьори. Чичо ми и баща ми имаха театър в Армения, двамата ми дядовци са били оперни певци, а майка ми за малко да стане театрален режисьор. На актьорския кръг са я скъсали, защото се притеснява. Така че то си е заложено в мен. Когато бяхме в Армения през 90-те години и имахме театър, си спомням как сме ходили на представления, щъкали сме из операта и т.н. Като дойдохме в България тези навици рязко прекъснаха. Хващахме се за работа – кой, каквото може. Първата проява на актьорство се появи, когато леля ми от Америка донесе една домашна видеокамера и аз открих, че мога да я свържа към телевизора – да се гледам и да записвам. Това беше страшен хит между 5-6 клас. Цяла ваканция не излизах от нас, непрекъснато правех записи – как пея върху дадена песен, вземах си интервюта сам. Пусках камерата, оставена на колене, гледах се в телевизора – нарисуван с мустаци от водни бои. След което си правех жив монтаж, експерименти с камерата на земята, горе на блока. Катерех се по стената, правех си и един вид анимация покадрово. Много се забавлявах. Всяка вечер правех прожекции на нашите – на майка ми, баща ми и брат ми. Бяха смешни моите маймунджилъци. Така разбрах, че това ми е призванието. Но бях много лош ученик. В 5 клас ме изгониха от училище. Когато отидох в новото училище, майка ми реши, че трябва да се занимавам с нещо. Тогава нямаше интернет и тя ме беше записала на тенис на корт. Ходих два месеца, а майка докато ме чакала чула някаква жена да се оплаква от тениса. Разговорили се къде има детски театър и стигнали до „Двореца на децата“. Аз отидох там. Имах три варианта – детско-юношески, литературен и куклен театър. Аз избрах първия. Попаднах при Николай Априлов и от 6 до 12 клас бях в неговата трупа. Първата ми роля беше на пингвин. На първото представление гледах публиката и ме хващаше смях, но мириса на сцената предизвика детски спомен от Армения. Прибрах се много въодушевен. Когато брат ми дойде да ме гледа, също усети мириса на сцената. Записа се и по-късно кандидатства в НАТФИЗ, след него и мен ме приеха. Разбрах, че актьорството си е моето нещо. Аз имам една теория, че всички актьори си приличаме по това, че в живота, за разлика от изкуството сме никои. Но животът ми даваше някаква свобода, тъй като в училище не бях добър ученик и ме изгониха. Имах проблем като творческа натура, че когато искам нещо да кажа – например по музика, те ми се карат. Тук си открих мястото, където мога да правя всичко и никой да не ми се кара, даже да ме хвали за най-голямата щуротия. Но за кино не съм си мислел, че някога ще снимам. В един период 10--12 клас ходех на кастинги и никога не ме взимаха. Тогава се бях отчаял и си казах, че киното не е за мен. В академията се запознахме с колегите, които учеха кинорежисура. С тях правехме студентски филми.

Първото ми участие в игрално кино е при Ивайло Христов с „Приятелите ме наричат Чичо“. Играхме в една сцена сватбари. Ролята беше незабележима, но вълнението пък голямо. Исках да съм брата на булката, с идеята, че това е важна роля, за да се снимам повече. Втората ми среща с киното беше при Дочо Боджаков за „Моето мъничко нищо“. Почти до последно ме държа за главната роля, но след това се отказа и взе Антоний Аргиров.

Какво ти даде Академията, след като си минал през школата на Ники Априлов?

Академията ми даде много. Аз участвах в „Като лъвовете“. На турнетата на Априлов нямаше родители, беше доста отговорно с малките деца. Аз и едно момиче Марина, която беше по-голяма от мен, измислихме една колонада. И двамата бяхме клоуни при тези пътувания. Общо взето наглеждах децата. На тези турнета, това ми излизане пред публика, защото съм обиколил цяла България с „Като лъвовете“, ми даде една свобода да не се притеснявам и да взимам самостоятелно решения. Онази смелост, с която се хвърляш и даваш предложения без страх.

Това е една голяма школовка да се ориентираш спрямо публиката. 

Смятам, че да. От малък съм свикнал да хващам настроението на публиката. Работата ми шест години като клоун ми даде простор на изяви и сам да се справям, да импровизирам. Вече в Академията бях много убедителен и обръгнал, и бързо ме взеха. Обучението ми там беше доста по-сериозно, съсредоточено и професионално. Започнах да изучавам актъорството, научих се да анализирам, което е много важно за един актьор. Методът на Пламен Марков е такъв, че ние преминаваме през въображаеми точки, етюди, наши драматизации на пиеси. Имахме задача един текст, който не е написан за театър, да бъде направен на театър, драматургия. Примерно, от надписа на една вода, да направиш театър. Това упражнение ми е било от полза при случаи на не много добър текст, когато актьорът сам трябва да изкара ситуацията. Този мой опит успя да се прояви в киното. Друг е въпросът как се научих да играя пред камера. Тъй като няма обучение за кино в Академията. Аз преди години имах идея да направя експериментален клас „Киноактьорство“, но поради липса на интерес, отпадна. На студентските филми, които колегите режисьори правеха, аз се самопоканвах. Усетих отрано, че това е начинът да те забележат. Имаше едно кафе, където всеки семестър аз срещах приятелите оператори и ги разпитвах за възложените им задачи. Набързо им измислях какво да снимат. Тези студентски филми са моите първи проби и експерименти за това как реално се играе. Правил съм и много грешки. Сега от дистанция на времето ми е много смешно, не искам да се гледам. Много голям урок ми даде „Източни пиеси“. Преди този филм снимах „Военен кореспондент“. Коцето Бонев дойде да ме гледа на едно представление и ми каза, че много ме е харесал. Сподели, че ще снима военен филм, нямало роля за мен, но той щял да напише такава. На мен това ми беше първият филм с текст. Отстрани ми беше странно как звуча.

Разкажи ми за „Източни пиеси“! Твоята звезда изгря с този филм.

Аз отидох на кастинг и се запознах с кастинг-директора Ваня Баждарова. Бях във втори курс. Тя беше дошла в НАТФИЗ да гледа кандидат-студенти. Аз гледах консултации на Стефан Данаилов. Засякохме се в коридора, тя поиска да ме снима. Аз леко обезверен от кастингите, където нищо не се беше случило, не исках да ме снима, виждаше ми се безсмислено. Не исках да ми дават празни надежди, а после – режисьора много те хареса, но няма да стане…Тя настояваше и накрая се съгласих. Тогава се пушеше в НАТФИЗ. Запалих една цигара и тя започна да щрака и ме извика на кастинг за филма „Аве“- за ролята на Камен. Чета аз текста – за някакъв пич дето ходи на автостоп и реших, че това въобще не е за мен. Това не съм аз. И се отказах. Отидох при режисьора и му казах, че няма да се пробвам. Хората наоколо се чудят защо отказвам главна роля. Казах, че не съм готов за тази роля, тя не е моята. Аз не водя такъв живот, на автостоп и пр. Лесно ще излъжа на кастинга и след това на филма няма да направя нищо. Тогава режисьорът ми предложи да пробвам друга роля. Даде ми един наркоман от Комуната. На мен много ми хареса. Измислих си веднага как ще изглеждам и реших да я пробвам. На самия кастинг бяха много доволни от мен, въртяха различни партньори, а и аз много доволен. Веднага ми предложиха ролята. Брат ми отиде също на кастинг и го избраха за Камен. Започнаха снимките – първо зимни, след което се чакат летните. Луиза Григорова трябваше да играе Аве. Аз чаках лятото за наркоманската сцена. Филмът се снимаше на лента. Продуцентът се разболя и настъпи двугодишна пауза. През тези две години Камен направи кастинг за „Източни пиеси“. Реших да се явя, като той поиска от мен да му разкажа виц. Каза, че ще ми се обади до два часа. Аз още студент в НАТФИЗ, за където бях тръгнал, чакам да пресека на светофар. Минават три коли през една локва пред мен и от кръста надолу ставам мокър. След това обилно поливане, режисьорът ми се обади. Ето това се казва да ти върви по вода. Всъщност той за 10-15 минути е взел решението да ме вземе. Вече бяха минали две години и брат ми беше пораснал за съответната роля на Камен, но той отказа да снима. Търсеха нови лица. И аз отново реших да се пробвам. Вече имах работното самочувствие от „Източни пиеси“, тъй като бяхме ходили в Кан, мисля че бяхме снимали и „Тилт“. Знаех, че този път ще си го направя и ме избраха първо мен, а след това дълго време търсихме човек за ролята на Аве.

Как се работи с човек като Христо? Бог да го прости.

Срещата беше много интересна. Въобще „Източни пиеси“ ми даде много хубав старт за поведението пред камера с всички натурчици. Тъй като аз съм израснал в „Надежда“, си говоря улично. Изведнъж с влизането в НАТФИЗ задължителното правилно говорене звучеше от моята уста неорганично. Започнах да говоря правилно в живота, за да може да ми е по-лесно на сцената. Във филма се говореше улично, аз също си мислех, че го мога. Когато обаче имаш насреща човек от улицата, а не актьор, е по-различно. Снимаме – първи, втори дубъл, а аз усещам, че играя. Т.е не мога да отвърна адекватно на това, което човекът от улицата ми подава. Тогава влязох в ритъма на Чочо. Започнах в живота пак да говоря на уличен език, за да мога да бъда естествен по време на снимки.

Трудно ли е за един актьор, който по един начин е шлифован в НАТФИЗ, а се налага от живота да реагира различно?

Много е трудно, да. Ако аз не бях попаднал в „Източни пиеси“, с тези хора, които не бяха актьори, може би по друг път щях да тръгна. Защото изведнъж видях, че цялата игра в НАТФИЗ, не работи в киното. Методите са различни. По-късно си обясних като принципи какво трябва да се прави. Тогава още в студентския ми акъл не можех да отговоря какво е, но знаех, че се търси нещо друго. Особено като видях присъствието на Ицо, си дадох сметка, че никой актьор не може да го изиграе по този начин. Започнах да анализирам неговото присъствие от гледна точка на актьорството. Полезната среща от професионална гледна точка с Ицо беше след излизането на филма. Хванах основни грешки, които бих допуснал, ако не познавах това поведение.

Със Стефан Денолюбов си говорехме за това, че най-трудното, което е направил Христо в „Източни пиеси“ е човек да играе самия себе си.

Да. Аз виждах между дублите неговите проблеми, че нещо не е наред. Примерно започваме снимки и сутринта в 8 часа трябва да отидем, той влиза в колата с една патронка от 200 и я обръща на екс. Аз отбелязвам, че го е изпил цялото, а той ме поглежда и ми казва: „..без да искам…“ И когато вече я изиграва тази сцена, виждаш, че човекът не играе, а се разголва. В този момент си зададох въпроса дали аз като актьор се разголвам достатъчно? Отговорът е – не. Какво ми пречи? И започва един анализ на моята работа.

В този контекст, има ли случаи, при многото ти роли, в които играеш себе си?

Във всяка една роля има част от мен.

Някъде, където прототипът едно към едно се доближава до теб, твоя характер, темперамент. Където да не ти се налага чак толкова да играеш.

Може би в „Каръци“ има доста неща, близки до мен. Коко там най-много го разбирах, най ми беше мой проблем. Защото и аз бях любовен карък, след това срещнах жена ми. Но така дълго време не можех да си намеря приятелка, все не ме харесваха. Историята с бабата – и аз имах баба със склероза, която правеше несвързотии и бях много привързах към нея, но тя почина. Въобще имаше доста близки до мен неща. Аз имам роднини навсякъде по света и тия разговори по скайпа също не са ми чужди. В тройката с приятелите, този по-слабия – и аз винаги съм бил по-малък и по-дребничък, в каквато и групичка да се събера. Там като че ли имаше най-много допирателни с моя герой. Но навсякъде се опитвам да намеря нещо, което мен лично ме засяга. Аз не мога да пресъздам някой герой, без да ме интересува и просто ей така да го направя.

Мисля си нещо, което бях казал на „Златна роза“ след „Каръци“- за известно време да спреш да се снимаш. Да не се получи пренасищане в смисъл - как успяваш от роля в роля? Нямаш ли вътрешно усещане, че играеш една и съща роля? Имаш ли тези колебания?

Ще ти кажа ти къде си прав и защо имаш това усещане, и къде грешиш. С всяка една кинороля, с която аз се захващам, се опитвам да използвам различен подход. В единия филм решавам, че нищо няма да добавя, в друг си избирам подходяща музика за героя и нонстоп тази музика ми е в главата. За трети филм си избирам някакви цветове, в четвърти си мисля, че съм някакво животно. Винаги се опитвам да търся различни подходи за изграждане на даден образ. Не стъпвам върху едно и също, и от тази гледна точка не се чувствам изчерпан.

Но аз не ти говоря за изчерпване.

Добре, не се чувствам пренаситен. Нещото, което на тебе ти е направило впечатление е, че горе-долу ме вкарват в едно и също. Ако имам някакъв проблем със снимането, то това е. Смятам, че съм актьор, който има много повече обхват. Ясно ми е, че не мога да изиграя Отело, освен ако не е сменена концепцията. Нещото, което ми е било трудно при всичко, което съм снимал е, че режисьорите не рискуват да ме хвърлят в непознатото. Аз правя две крачки напред, те ме връщат една назад в изискванията. Като са ме видели в едно, знаят че аз това го мога, не смеят да рискуват с нещо, което не са сигурни дали ще го направя. Сложен съм в калъп, момчето с разведени родители, сцена с трева…Все едно и също нещо. Това ме дразни и реално се опитвам, когато снимам, да убедя режисьорите за някои неща, че могат да станат и по друг начин. Някъде успявам, някъде – не. Но имах нужда от почивка и тя си дойде по естествен път.

Обикновено те вкарват в драматични роли, как се чувстваш в комедийна?

Аз повече мога да бъда смешен, отколкото драматичен. Имам чувство за хумор. Веднага мога да ти измисля седем смешки. В НАТФИЗ бях повече смешен и когато се опитвах да направя нещо драматично, то излизаше смешно. Това ми беше голям проблем и не исках нищо смешно да правя, само сериозно. В киното ми тръгна на драматични роли, но тук-там има и комедийни – като в „Тилт“ например, който излезе веднага след „Източни пиеси“. Там показах две различни опции на присъствие, което ми беше полезно. Но да бъда смешен ми е по-лесно, тъй като аз имам и голяма самоирония, знам как мога да работя със своята визия, за да изглеждам смешно и да предизвиквам нелепост.

Как се чувстваше като син на Асен Блатечки?

Когато ми казаха, че ще играем заедно, ми беше много странно. Не си представях Блатечки в тая роля или поне не в комбинация с мен да съм му син. Нещо не ми беше наред. Но реших да се хвърля и да пробвам какво ще излезе. Всъщност Блатечки много ме изненада по време на снимките. В добрия смисъл ме изненада, за разлика от амплоато, с което е известен.

Да, той има имидж на мачо. Но аз съм го гледал като студент и не съм изненадан. Той е добър във всякакви роли.

Аз бях чувал, че е добър актьор, но това, което бях виждал, беше едно и също. Но по време на репетициите усетих, че имаме стиковане. Задаваше верните въпроси. По време на самия процес на снимки ми хареса много и като човек е страхотен. Някак се получи, а и той ми се довери, защото в крайна сметка можеше и той да има резерви. Но така да го кажа – той ме прие като син, а това и на мен ми помогна. Защото основното нещо в този филм беше между бащата и сина, за да излезе цялата схема. Иначе нямаше да има филм. Успяхме в името на филма да се сработим.

Не те ли притесняваше възрастовата разлика?

Аз като цяло за себе си имам самочувствието, че съм малък.

Ама ти си зрял човек, имаш дъщеря, семейство?

Беше много смешно с жена ми като беше бременна с нашата дъщеря. Голямо събитие в семейството. Ходим по улицата и аз се гледам в някаква витрина и си задавам въпроса: „Ти ли ще ставаш баща?“ Понякога ми беше много странно. Примерно брат ми от малък си беше по-големият, говореше дебело, държеше се тежко. Аз никога не съм имал такова поведение.

Имало ли е конкуренция между двамата?

Не, ние сме си партнирали в една пиеса, където играехме двама братя и това ми е било най-хубавото партньорство. Беше уникално. „Белградска трилогия“ се казваше пиесата. Ние не сме правили репетиции. Отивахме на турне. Пиесата почваше с нас, без да си минем текста, без нищо, заставахме от двата края на сцената, намигахме си и излизахме. И ставаха някакви чудеса, защото аз исках на него да му се получат нещата, а пък той искаше на мен да ми се получат.

Той играл ли е в киното?

В „Кецове“, в „Седем часа разлика“, снима късометражки.

Как водите разговорите?

Гледаме се, в същото време сме много искрени един с друг. Директни, ако нещо не ни хареса.

До конфликт стигали ли сте?

Не. Имаме разлика във вкусовете. Даваме си съвети, на генерални репетиции преди премиера си казваме по едно-две неща. Накрая цялото звънва и се получава.

Как релаксираш след филм?

Най-добрата почивка е със семейството ми да изляза някъде и да имам пари. Тогава ми е страшен кеф. Правим каквото искаме и за нула време свършват всичките пари.

Искаш да кажеш, че така бягаш от роля?

Да, с изхарчването на парите се отърсвам от филма. Това е голямо удоволствие. Да си купя всичко, което ми хрумне, без значение колко струва. Не съм пестелив. С разперени пръсти съм по отношение на парите.

И ти, и аз имаме театрални школи. Моите хлапета питат може ли човек да се изхранва като актьор?

Може, но е много трудно докато си изградиш система на сигурност. Затова трябва да се работи дълго време, за да изградиш име, което да работи за тебе. Трима души са хората в България, сега и четвърти се установява – Мариус, Камен Донев, Блатечки и Захари Бахаров. Могат да си позволят да направят нещо стойностно и да имат публика. Вече изборът си е лично техен дали ще тръгнат по лесния път, или ще се опитат да направят нещо стойностно. Дали ще се възползват, знаейки че пълнят залите, да направят нещо смислено. Тя публиката така или иначе ще дойде. Мариус само да седи, да гледа стената и да се поклони, пак ще напълни залата. Негова е отговорността дали ще тръгне да вади лесни пари, или ще даде все пак нещо на изкуството. Хората, които изброих се опитват да прокарват нещо смислено - за масовата публика.

Това, че играеш в киното, помага ли ти повече зрители да дойдат на театрална постановка?

При мен е много странно. Аз не се чувствам звезда. Нямам такова усещане. Хората не ме познават. Много рядко ме засичат, аз ги усещам, но само толкова. Тъй като Радина Кърджилова и Явор Бахаров бяха от моя клас, усетих как имаше една вълна от фенове. Докато при мен такова нещо няма. Нещата са по-инкогнито. Веднъж на Раковска една кола направи задръстване заради мен, което беше много мило и странно, защото отвътре четирима души при смъкнати прозорци ми пляскаха. Покрай „Съдилището“ публиката на Асен почна и мен да ме разпознава. Забавлявам се. Понякога отричам, че съм аз. Така се шегувам със себе си.

Не се ли изкушаваш да дадеш автограф?

Не, това не ме блазни.

Как научаваш толкова много текстове?

Това ни е професията. Най-добрият начин да научиш текста е когато хванеш неговата логика. Когато знаеш какво говориш и защо го говориш. Случвало ми се е да не мога да науча текст и се получава, когато не съм разбирал за какво говоря. Винаги може да се научи наизуст един текст, но той няма да ми влезе, ако не го усещам и разбирам. Веднъж запомнил мога след пет години пак да ти изкарам текста. Но паметта изисква грижи. Когато знам, че нещо със сигурност не ми трябва, аз го изтривам.

В крайна сметка какъв е мирисът на сцената?

Уют. Най-добрият вариант да се усети е да си купите билети за постановка в „Народния театър“, в която има завеси. В момента, в който се дръпнат завесите, става едно течение и цялата миризма от сцената нахлува в залата.