Питам всеки актьор защо и как е решил да избере своята професия? Знам, че въпросът е банален.
Нека първата ни дума да е: „Наздраве!“- все пак рубриката ти се казва „Между две бири!“ Не само ти, но и всички журналисти ме питат това, което не омаловажава въпроса ти. Най-тривиалният отговор е – исках от дете да стана актьор. Средата, в която живях предопредели моя избор. Майка ми беше първа цигулка във варненската опера, където съм израснал. Баща ми е телевизионен и кинооператор, а чичо ми е актьора – Владко Николов от Младежкия театър. В тази среда някак си втасваш. Следва естествената ми стъпка да вляза в самодеен театрален колектив, където жънех успехи още от малък, вкусвах дъха на сцената и нямаше връщане назад. Банално, но фактите са такива.
А в този вкус има твърде много прах…
Като каза прах, ми става толкова тъжно, защото има колеги, които не могат да се занимават с театър, тъкмо заради него. А други – заради липсата на кислород.
Има биология и химия в тази професия – буквално.
Колко по-интересно за публиката щеше да бъде да разкажа как до 18-тата си година съм бил хулиган, след това случайно съм минал през НАТФИЗ, явил съм се на изпит и съм разбил всички с актьорския си талант. Това се харчи по-добре от моята банална история как съм станал актьор. Аз се бях подготвил целенасочено, психически и методично, и изчаквах да дойде моментът. Преди това бях отгледан в детската школа „Златното ключе“ във Варна, ръководена от един невероятен човек – Катя Папазова. Тази жена е създала цяла плеяда в българския театър. Като започнеш от Кръстьо Лафазанов, Биляна Стоева, Галин Стоев, Мавро, Цветодар Марков, Коко Проданов и много други, които сега пропускам несъзнателно. Говоря с пълното съзнание, че една такава школа може да ти даде много, но и може да те осакати за цял живот. Виждал съм го с очите си, пък и аз съм го преживявал – там имаш пълната свобода и после може да се окаже бреме, че не можеш да я изчегърташ от себе си. Когато тръгнеш да ставаш истински, професионален артист, вече да учиш тази професия е много трудно да я вкараш в някакви рамки. Сега като ме гледаш отстрани можеш да си помислиш, че съм най-свободният човек, но аз спазвам някакви закони и правила – може да са мои – лични, професионални, но те се стъпили на базата на натрупвания от други хора – нашите учители. Затова свободата е нож с две остриета, но по-добре да я има. Преодолява се едно основно нещо в нашата професия – да можеш да застанеш пред публика и да изявиш себе си. Имам много приятели, които са невероятни артисти в живота, но поставени в такава ситуация се превръщат в най-жалките същества на света. Може и да си затворен човек в реалния живот, а на сцената да се разтваряш, ставаш неузнаваем, живееш истински. Малко е глупаво само на сцената да живееш, а в живота да си затворен, но майсторите могат и двете.
Това е сериозен вътрешен конфликт.
Животът е конфликт.
Добре, но след детската школа, задължителен етап ли е академичното образование за един актьор?
Академичното образование не те прави автоматично актьор, но помага. Аз имах щастието да бъда при най-добрите педагози по мое време – Коко Азарян и Тодор Колев. Първо, те ни учеха да бъдем режисьори, т.е да виждаме нещата по-отгоре. Например, представи си Бербатов, който има връзка с дрон и знае във всеки един момент на кого да подаде топката и къде се намира целият отбор. С една крачка е пред останалите футболисти. Той предвижда играта. По същия начин нашите преподаватели ни учеха да гледаме на цялото, да го анализираме, а след това да изграждаме в главите си конкретната задача. Вече по-лесно можеше да се прокара избраната линия. Те започваха от А и Б на професията, не са прескачали букви. Ако детската школа е като детската градина, то Академията вече е следващ, професионален етап. Започваш да се изграждаш като личност. От теб зависи какво ще вземеш от НАТФИЗ, какво ще допуснеш в себе си, какво ще откраднеш от колегите си или преподавателите и след това как ще се изградиш като професионалист. В момента правя неща, които преди не съм знаел как се случват. Сега веднага в себе си мога да предизвикам емоция и пред камерата да се разплача, и ти да вярваш, че аз наистина плача, защото например жена ми ме е напуснала. Това е контрол на емоциите. Благодарение на това академично обучение и натрупания опит мога да достигна до тези нива.
Следователно не става дума само за талант?
Разбира се! Това е занаят. Не е като да си кажеш „И аз го мога!“. Не, не го можеш! Отстрани изглежда лесно, когато насреща имаш добър актьор. Както възприемат диригента – „онзи дето маха с палката.“ Да, но зад това ръкомахане стои денонощен труд. Така че нашият занаят е труден и сложен.
Спомням си за един мой разговор с актьор, на когото споделих възхищението си от играта на Кевин Спейси в „Американски прелести“, а той ми отвърна, че не ме разбира, защото играта на Спейси не се забелязвала.
Това пък ми напомня за „Източни пиеси“. Когато гледах филма, казах на жена ми и много приятели, че аз такава игра като на Христо (Бог да го прости!) в българското кино не бях виждал. Всички ми казаха, че бил играел себе си. Тогава на всеки поотделно казвах, че няма по-трудно нещо от това, да играеш себе си. Как играеш себе си? Трябва да се познаваш изключително добре, а това почти е невъзможно. Нека сега да те накарам, няма да можеш дори да се шаржираш…
Идеята не е ли просто да бъдеш себе си?
Разбирам те – трябва да бъдеш естествен. Добре. Мислил съм много върху този въпрос, защото напоследък доста се прави. Новото българско кино страдаше от факта, че диалогът звучеше като написани реплики, а не като говор от естествения живот. Но аз стигам до заключението, че не е достатъчно. Трябва да има нещо повече, както при големите актьори. Не може само да си кажеш естествено текста, трябва да стъпиш върху него и да изградиш образ и характер, самочувствие, с една дума – превъплъщение. Нашите школи ни учат да правим характери, да извайваме образи, но връщайки се назад във времето и мислите за ролите, които съм правил, имам чувството че не съм всял толкова образи, колкото различни самочувствия. Казвайки, че човек играе себе си, защо да не може да избяга от своята личност, затова във всяка роля имам свой почерк – няма как – ние не сме роботи, затова започнах да си мисля за тези различни самочувствия – малък или голям човек, мутра, електротехник, учител… имам чувството, че това са самочувствия. Не знам, разсъждавам още върху темата и не съм категоричен. Това усещам. Сложно е, може би с теб трябва да седнем и да го напишем под формата на научен труд.
Да се върнем към етапите от развитието на един актьор. Какво се случи след НАТФИЗ?
Говориш за колебливата ми кариера ли?
Не, но толкова ли е трудно един актьор да изгради кариера?
Говорим за България. Тук няма правила. Виждаш как една посредствена пешка я поставят на определено място и се опитват да я направят цар. Човек, който се бори и е талантлив и след всяка стъпка с която се издига нагоре, той бива възнаграждаван, стига до определени нива. Така трябва да бъде не само на Запад, но и в България.
Добре де, но трябва ли толкова много колеги да играят халтура, за да оцелеят?
Всеки преценява какъв компромис може да приеме. Светът, в който живеем не може без компромиси. Имаше един принципен човек, но те го разпънаха. Всички съзнаваме този факт, разсъждавал съм, бягал съм от него, но понякога съм го допускал. Така, че не се чувствам особено комфортно да упреквам други колеги, че правят компромиси. Има едно съчетание – допустими компромиси, такива съм правил. Слава Богу, жена ми е зад гърба ми и не ми се е налагало да правя всичко сам. Позволявал съм си лукса с два лева в джоба да отказвам роли и продължавам да го правя.
Това ли е съдбата на актьора в съвременна България?
Моята е такава. Няма да се оплаквам, но знам две и двеста. Грижа се за семейството си. Понякога се справям добре, понякога – не толкова. Затова се случва да правя и този допустим компромис, за да може семейството ми живее по-добре. Ние не сме нещастни хора, ние живеем прекрасно, ако ти прави впечатление (смях)… и слава Богу не ни се налага да правим огромни компромиси. Знаеш, че има известни хора, само защото са такива, аз искам да бъда такъв благодарение на работата си на актьор. Друго не мога да правя. Ако стана стругар, сигурно ще бъда най-артистичният стругар. Искам с това, което правя днес, синът ми да се гордее утре. Колкото и тривиално да звучи – това е моята свръхзадача в човешки план. Нищо повече не искам, да се гордее и да се учи от грешките ми.
Това искам и аз, както предполагам и всеки баща.
Значи съм напълно нормален човек.
Да се върнем към твоите роли в киното и театъра. Помня като студент един плакат в НАТФИЗ с твоето лице. Беше „Лазарица.“
Беше голямо приключение. Режисьорът Живко Ботев беше ходил при Радичков лично да одобри моето участие в неговата пиеса. След това дойде и на премиерата. Но приключението беще друго – вчерашен варненски ахмак да участва в тази постановка години след Григор Вачков. Тогава си млад, зелен и не ти пука. Сега, хиляда лева да ми дават на спектакъл, много ще се замисля дали да играя моноспектакъл. Сам си на сцената. Като куче си сам и една картофена нива няма наблизо.
Това е страхотно предизвикателство за един актьор.
Затова ти казвам, че беше голямо приключение, но смея да твърдя, че беше и добър спектакъл.
Как се срещна с Криси Грозева и Пепи Вълчанов?
Първата ни съвместна работа беше с „Аварийно кацане“. Срещата ми беше първо с Пепи, по повод един сериал, който трябваше да се снима. На кастинга трябваше да играя една мутра (както знаеш ми се отдава), запознахме се, харесахме се и започнахме да работим заедно.
В „Урок“ играеш емблематичен герой на нашето време. Имаше ли прототип?
Не. Пепи ми се обади с молба да заснемем един тийзър (кратък откъс или монтаж от кадри от бъдещ или готов филм, б.р.), с който ще кандидатстваме за финансиране. На другия ден по пътя поговорихме за какъв тип човек става дума, имаше сценарий, на който стъпихме. Заедно с оператора Крум Родригес и Маргита Гошева, и няколко подръчни материали трябваше да направим една сцена. Ние се разиграхме, много се забавлявахме и заснехме уникални „простотии“ за четири часа, които впоследствие отпаднаха при монтажа. Ролята се получи и се изгради от нищото. После на Пепи му предложих да използваме този материал, защото имаше добри находки, а ние това няма как да го повторим по същия начин, когато се снима целия филм. Пепи имаше готови 20 минути. Предложих му да събере екипа и да заснеме на следващия ден още 20 минути и постепенно за една седмица филмът ще бъде готов. Отначало не прие тази идея – струваше му се абсурдно, но след това се съгласи и за десетина дни заснеха филма „Урок“.
В „Слава“ защо героят трябваше да пелтечи?
Ние не правим биографичен филм. Тук няма прототип. Разказваме една история по вестникарско заглавие. С удоволствие бих се срещнал с човека, но нямам връзка. Търсим друга автентичност.
Кое беше най-сложно?
Със заекването ми беше най-трудно. В Люксембург един професор по логопедия след прожекцията ми се поклони, бил съм много убедителен. За работата си над героя ходих при специалист, с когото правехме упражнения. Тя ми обясни ми как заекват хората, какво се случва с диафрагмата и прочее, но всичко, което правех изглеждаше много комично. Накрая направих опит, противно на всички указания (покрай свиренето на саксофон имам добре развита диафрагма), питам дали този опит е добър, а тя отговаря „Идеално!“ Аз отбелязах, че правя обратното на указанията, но тя остана доволна. После си дадох сметка, че горките логопеди са свикнали да оправят говора, а не да го развалят. Аз не съм го искал, но се получи като много сериозен дефект, защото има няколко стадии при заекването, аз съм достигнал крайния, най-тежкия. Не харесвам в изкуството да има медицина, този натурализъм, който неминуемо присъства.
Нека да преминем към изграждането на героя!
Гордея се с работата си над този герой. Смея да твърдя, че тук съм постигнал истинско превъплъщение. Не можах да се позная, когато се гледах за първи път. Тук съм максимално най-далеч от себе си. Отидох твърде далеч и дълбоко. Не зная къде? Усещах го по време на снимки. Говоря за изцяло вътрешното ми преобразяване. Най-хубавият комплимент, който получих за ролята си бе във Варна, когато един човек по време на пресконференцията каза: „Този човек колко много мълчи, а толкова много казва.“
Взе „Златна роза“ за мъжка роля за играта си на актьор в „Докато Ая спеше“. Този герой логично е по-близо до теб… Дали там не играеш себе си?
С Цецо (Цветодар Марков, режисьора на „Докато Ая спеше“, б.р.) много говорих преди снимки точно на тази тема. Този герой не съм само аз. Това са поколения актьори. Нашият поклон беше за тези колеги, които са загубили битката. Някои искаха да я загубят, други нямаха силите да се борят и това са все велики хора. Беше чест и шанс да играя тази роля, да изпея тяхната недовършена песен. И понеже в нашия филм финалът е положителен, оптимистичен, се опитах да успея вместо тях. Много ми е на сърце тази роля. Има много натрупана тъга в нея, както и при всички колеги, с които правихме филма. Много съм щастлив, че успяхме на надскочим чисто битовата актьорска история, че тя се случва навсякъде, във всяка една професия. Получи се като своебразен паметник на човешкия талант. А ти знаеш колко е рохък. Виждал съм с очите си колеги, които гледат филма и се разплакват, а аз им се подигравам, че е от разклатените им нерви… Както виждаш този филм и тази роля не е за мен. За всички нас е. Цялата история е част от мен и аз съм част от нея. Много колеги загинаха в тази битка. Припомни си Чочо Попйорданов. Аз също може да не издържа.
Струва ли си тази битка, както я наричаш?
Как да не си струва! Това са истински следи, които оставяш. Ето, аз например, имам честта да играя в някои от най-значимите филми в най-новото българско кино. Как да не си струва!
Къде е мястото на семейния живот?
Когато имаш жена зад гърба си е по-лесно. Човек, който да те разбира, съчувства и подкрепя. Разбира се, знам и другите случаи – на амбициозните половинки. Могат да те превърнат в нищожество. Пак стигаме до компромисите. Представи си жена, която от сутрин до вечер „ти пили на главата“ и ти правиш компромис след компромис… Явно някои от нас имаме късмет. Виждаш ли как професионалният живот се преплита с личния? Често журналистите бъркат с идеята, че актьорите нямат личен живот и че двете неща са несъвместими. Затова аз във вкъщи не се прибирам в ролята на Хамлет. Всичко съм оставил отвън. Старая се. Сигурно не винаги успявам.
Какво би казал на прохождащите актьори или на учениците, които след време искат да станат актьори?
На едно представяне на „Докато Ая спеше“ имахме разговор с ученици. Когато аз застанах пред тях, се стъписах от гледката – видях млади, красиви и трогнати лица. Едно момиче ми зададе същия въпрос като теб. Аз я извиках при мен и я помолих да застане с лице към публиката: „Ето заради това си струва!“ Тогава имаше и контекст. Защо трябва да останат в България? Казах им, че си струва заради публиката. Ние сме зад тях и те ще успеят. Защото ние, Дидо, не успяхме. Но те, младите, имат шанс. Ние, за съжаление, постигнахме много малко. И сега трябва да помагаме. Трудно е да даваш оптимистични напътствия на младите.
