В момента си с тениска на „Вездесъщият“. Погледите са насочени към теб. Как ти се отразява това внимание?
Засега е приятно. Това, което ми харесва е, че получавам внимание, благодарение на този филм и роля.
Как така се случи, че стана актьор. Откъде това желание?
С гледане на кино. Театър не бях гледал до много късна тийнейджърска възраст. Помня, че като дете гледах много френски филми – полицейските поредици с Белмондо и Ален Делон. Бяха толкова обаятелни и чаровни, че се превърнаха в наши герои за подражание. Това , което много ме е впечатлявало в киното, е наличието на тишина. В театъра също. Нещо като емоционален момент на съпреживяване с публиката. Когато станах 15-годишен и трябваше да реша с какво искам да се занимавам, към какво ме води любопитството, разбрах че искам да съпреживявам различни роли и състояния – съдби. Както малките деца си играят на майка и татко или на чичо доктор... Всичко е от любов към играта.
Когато бях малък иска да стана астронавт, защото бях гледал „Междузвездни войни“ и „Трима звездни мускетари“, по-късно археолог заради Индиана Джоунс, но в крайна сметка реших, че обичам да гледам филми и станах кинокритик…
При мен се получи нещо подобно, но явно има и друга суета, защото реших, че искам да бъда на екран и чрез него да споделя своите идеи за живота. Намерих в Берковица, където съм израснал, самодейния театрален състав. Тъкмо започваха да репетират пиеса и имаха нужда от две момчета, които да изиграят главните роли. После представлението го играхме два пъти в читалището. Това ми беше първият досег с театъра – директно репетиции и на сцената, но актьор исках да стана най-вече заради киното. След това добих смелост, канализирах енергията и кандидатствах в НАТФИЗ. Два или три пъти не ме приеха и отидох в казармата. Тогава си мислех, че нещата ще станат веднага и директно. Приеха ме в НБУ, семейството ми ме подкрепи, но обучението ми нямаше нищо общо с моите очаквания, защото мотивацията беше подложена на огромен стрес. Разчиташ единствено на себе си, всичко зависи от теб – кога ще учиш, кога ще се дипломираш, кои модули ще минеш. Идваха много преподаватели от чужбина… Но и там игра в киното не съм учил. Всичко, което знам, е от полеви условия. Започнах с малки в роли в американски продукции и лека-полека научих много неща.
Има ли филми и роли от световното кино, които за теб са обект на подражание?
Филм, в който съм видял роля, за която мечтая е „Опасни връзки“ и играта на Джон Малкович. „Кръстникът“ е друг подобен филм, към който често съм се връщал. Бих играл ролите и на Брандо, и Пачино и на Джон Казейл, който играе Фредо. В третата част харесвам как играе Анди Гарсия.
Имаш ли любимци в българския театър и кино?
В киното харесвам много Йосиф Сърчаджиев във „Време разделно“ без да ми е любим филм. Разбира се, Тодор Колев в „Опасен чар“ и „Господин за един ден“. В него има жесток трагизъм – като Чаплин. През комедията успява да представи своите трагични персонажи. Според мен така се играе комедия. Веднъж имах удоволствието да прекарам два часа с него в една гримьорна на Сатиричния театър.
В момента играеш и в киното, и в театъра. Можеш ли да се издържаш? Как се справя финансово един актьор в България?
Започнах да играя в театъра още като студент. Деси Шпатова заедно със Снежина Петрова ме поканиха да играя в „Идиот“. Тъкмо бях започнал трети курс и всичко беше много екстремно и интересно. Играех Рогожин. Главата ми беше обръсната. По-късно, Мариус Куркински ми сподели, че като ме гледал си помислил: „Какво е това животно на сцената?” След това той ме покани в Народния театър за роля в постановката „Кралят елен“ и някак си се завъртяха нещата. Имаше и периоди само с едно представление, с което човек е невъзможно да се издържа. Слава Богу имах къде да живея – в апартамента на един приятел и не съм плащал наем. Работил съм най-различни професии… В един момент се спрях и реших, че трябва да се концентрирам, а не да се разпилявам. Това ми даде някаква свобода. Никога не съм спирал да вярвам, че ще се появят добри роли. След това мое решение нещата постепенно се наместиха. Започнах да играя в малки роли в американските продукции, които снимат у нас. Оттогава до днес не съм работил нищо по-различно от актьор. Имало е години, в които съм работил в пет-шест продукции. Освен парите, беше важно да се науча да работя пред камера. При това черпих опит от звездни актьори като Морган Фрийман, Антонио Бандерас, Том Харди, Вал Килмър…
А в българското кино, защо имаш толкова малко роли?
Предполагам, защото не съм завършил НАТФИЗ и много колеги не ме познават още от студентските години. Мисля, че режисьорите не ме познаваха.
Добре, но режисьорите не ходят ли на театър, едва ли разчитат само на кастинг…
Не знам дали ходят. Все пак съм работил с много интересни хора в театъра – Деси Шпатова, Мариус Куркински, Сашо Морфов, Григор Антонов, Митко Сарджев и Крум Филипов. Всеки от тях е много силен и уникален режисьор.
Как попадна на снимачната площадка на „Вездесъщият“?
Потърсиха ме. Още преди години се бях свързал с тях. Бях говорил с кастинг режисьора Александра Фучанска. Имахме мила среща, на която занесох един диск с мои участия. Впоследствие разбрах, че не са ме гледали, защото дискът не се е отворил. Тогава исках да чукна на няколко продуцентски врати и да кажа: „Това съм аз. Вижте ме какво правя!” По-късно Александра ми се обади, че започват подготовката на „Вездесъщият“ и искаха среща, за да поговорим, да направим кастинг, проби със сцени от филма и партньори. Наблюдаваха ме, провокираха ме, но аз през цялото време бях себе си. Наскоро гледах едно много яко интервю с вече покойния актьор Хари Дийн Стантън, който на въпроса какво би посъветвал младите си колеги и начинаещи актьори каза: „Винаги играйте себе си!” Знам какво има предвид – всичко трябва да минава през теб, да бъде пречупено през твоята призма като личност. Това е огромна домашна работа, която всеки актьор трябва да свърши сам. Четеш текстовете си до полуда. Не само да ги знаеш наизуст, но и да видиш къде може вече на сцената или пред екрана да бъдеш изненадващ и жив. Сам си залагаш капани. Там, където си мислиш, че трябва да се провери от различни страни.
Как го правиш – пред огледалото ли?
Не. Репетираш на глас, мислиш. Докато намериш момента, в който текстът звучи най-добре – като скорост, енергия и глас. Тогава вече си готов и знаеш какво да играеш и какво не. Така ставаш достоверен и истински в ролята. Във „Вездесъщият“ режисьорът Илиян Джевелеков беше много стабилно застанал до мен. Създадохме си наш жаргон, с който се разбирахме само с една дума и жест. Имахме много спокойствие.
Как влезе в кожата на твоя герой?
Имам приятели, които имат рекламна агенция, но конкретен прототип за героя си нямам. Зная, че „Мирамар“ (продуцентската компания на „Вездесъщият“, б. р,) се занимава и с производството на реклами и това, което е написано в сценария е истина. Затова се доверих. Работих много – четене, обсъждане, заложих капаните, за които споменах. След като се запознах с екипа и видях с какво внимание и спокойствие работят върху проекта, имах пълно доверие. С много малко намествания на детайлите и всеки един компонент от работата, филмът се получаваше. Като става дума за прототипа – вчера си мислих, че не е толкова важно, че е шеф на рекламна агенция, колкото, че е тип човек със самочувствие и любопитство към живота на другите. В героя ми има и известна арогантност, но в същото време е и топъл. Тези черти търсех и в себе си. Все пак режисьорът затова ме е избрал – намерил е в мен сходни черти. Мислех си за „Три цвята: Червено“ на Кешловски и героя на Жан-Луи Трентинян. Неговият герой беше пенсиониран прокурор, който подслушваше чужди разговори. Гледах и филма „Разговорът“ на Копола, за който ми каза Илиян Джевелеков.
Как заснехте по-интимните сцени? Смущаваше ли те нещо в тях?
Това са сцените с Весела Бабинова, с която се запознахме на снимачната площадка. При професията на актьора има срам от всичко, но трябва да го пребориш и да извадиш нещо истинско. Интимните сцени не са проблем толкова за актьорите, колкото фактът, че около теб има снимачен екип. Операторът Емо Христов каза, че голите сцени са чиста хореография и като постановка е така, но когато ги играеш трябва вложиш и чувства, и страст, за да стоят истински. Всичко е много на ръба, но мисля, че се получиха добре, а освен това ние като актьори оцеляхме след тях без травми.
Тези дни си мислех, че в мнозина от актьорите има нещо от „Вездесъщият“ – любопитството към живота на другите…
Има го. В театъра най-често ми се е случвало. Там най-дълго съм влизал в образа на други характери – особено, когато дълго време се репетира и играе едно представление. Влизам много надълбоко в образа на моите герои и понякога си мисля, че си причинявам нещата, които всъщност играя. Мисля, че и с „Вездесъщият“ се получи така.
В такъв случай, как излезе от тази роля?
Жена ми, Юлияна, която е актриса и психотерапевт, на партито след премиерата на филма ми каза: „Освобождавам те да бъдеш Вездесъщият!” Тя разбира от тази материя и ми помогна набързо да изляза от ролята. Истината е, че имах нужда от това, защото не излязох без рани от този образ. По време на снимки имаше дни, в които трябваше да рева по 7-8 часа на ден. Никой няма да те чака – трябва да си готов за съответния дубъл. Перманентно състояние на плач.
Ти изкушавал ли си се като човек да надникнеш в чуждо интимно пространство?
Да, разбира се , но не по начина на моя герой. Аз съм много любопитен, а това е качество в актьорската професия – проявяваш интерес към света и хората около теб. Особено към хора, които виждам за първи път. Но това не се случва тайно и подмолно, а видимо пред тях. Искам да извлека максимум информация за много сгъстено време. В тези срещи трябва и да даваш от себе си. Това е част от общуването.
Ако си представим, че твоят герой е реално съществуваш, как си представяш неговия живот след края на филма?
Ако има достатъчно сила, че да остане жив, сигурно в момента живее по коренно различен начин. Дали живее някъде сам като отшелник? Нямам точен отговор, но съм си мислел за това продължение.
Има ли прошка за твоя герой?
Може би има. Човек не може дълго време да живее само в разкаяние и отчаяние. Ако е силен и достигне до някакво знание и опит, вероятно този човек ще има мощен катарзис. Не можем да разберем, ако лично не сме го преживели. Извън обичайните клишета, едва ли ще научим истината.
