Между две бири с… Иван Юруков

Това първата главна роля в киното ли ти е?

Не, първата беше преди време в една телевизионна продукция на БНТ през 2005 година във филма „Леден сън“, малко след като завърших. Там отново си партнирахме с Теодора Духовникова. Имам и други роли в късометражни филми, телевизионни филми, в чуждестранни продукции епизодични роли…Но в киното май това ми е първата роля.

Първа роля на голям екран!?

Да. Дебют на голям екран на 35-годишна възраст.

Как реши са станеш актьор?

Е, наистина ли ме питаш това?!

Нарочно ти задавам този изключително банален въпрос, защото си имам причина. Аз водя театрална група от ученици. Всеки път стигаме до момента – какво може да ни мотивира. Оказва се, че пътищата на вдъхновение са различни. Кажи ми твоя!

Аз лично никога не съм имал амбицията да ставам актьор. Никога. Единствено, когато бях много малък – към 10-12 годишен тренирах в един спортен интернат в гр. Сандански, където се живее – спиш, ядеш, плуваш – всичко…Имаше хора от различни точки на България – все едно казарма за спортисти. Така едно лято близо до интерната дойде снимачен екип, който снима филм в продължение на няколко дни. За мен беше много загадъчно. Много исках да участвам във филма. Спомням си как една вечер седяхме покрай екипа, намерихме един важен човечец с мегафон, който попитахме дали може да участваме. Той ни каза да изчакаме и изчезна. Доста си почакахме, правехме планове какво ще бъде нашето участие. Минаха около два часа, а човекът не се появи. Беше ни забравил. Ние, излъгани, с огорчение си тръгнахме, като ни остана лошият спомен и болката от лъжата. След като напуснах интерната вече исках да стана художник. Готвих се, но вечерите имах много свободно време и трябваше с нещо да се ангажирам. Попаднах на един афиш за набиране на самодеен състав от актьори същия ден в 18.30, а то беше вече 19.00 часа. Отидох и те взеха, че ме харесаха. Една година по-късно кандидатствах, бях приет, следват годините в НАТФИЗ и т.н. Никога не съм имал амбицията да стана актьор, не ми е било фиксидея. Харесвал съм филмите, много бях впечатлен, когато за първи път отидох на театър, но не съм си представял, че аз бих могъл да го правя това.

Но в един момент все пак си решил да станеш актьор?

Да, това стана, когато въпросната самодейна театрална трупа и нейният ръководител Ангел Ангелов (Батката) ми вдъхнаха кураж, самоувереност и вяра, че мога да се захвана с тази професия. Това се случи, когато бях на 19 години.

Точното време за кандидатстване!

Тъкмо имах интензивна подготовка, със свежи сили, без да съм захабен от многото години чакане и подготовка. Те взеха, че веднага ме приеха, макар и последен.

Да заключим, че всичко тръгва от една травма в детството. Търсил ли си кой беше филмът? Трябва да проучим! Чрез годината и мястото…

Може би 1987-88 година, в град Сандански. Спомням се, че имаше едни жени с бели роби, които се разхождаха посред нощ. Но всичко ми е смътно, не помня. Дали не беше „Време разделно“?!

Възможно е, стига да е преди 1988…

Той е сниман около Мелник и Рожен, но допускам де е имало кадри и от Сандански, защото съвпада с времето.

Трябва да се поразровя да видя кой е асистент-режисьорът, който ти е нанесъл тази травма.

Дали не е Марин Димитров, който по-късно се грижеше за мен на Витоша, февруари месец, при снимките на една сцена, при която аз трябваше да бъда чисто гол, обръснат, както майка ме е родила. Нямах нито един косъм, само веждите ми бяха оставили. Така трябваше да тичам в сняг до кръста. Героят сънува кошмар, че го гони огромен плъх, а той не може да избяга и се въргаля в дълбокия сняг. Марин стоеше в другия край и ме чакаше да пристигна, а аз като пристигнах бях целия разкървавен от леда, който се образува върху снежната покривка. Той ме завиваше с кърпи и ме наливаше с коняк. Това е филмът „Леден сън” (2005) на Иван Георгиев-Гец.

Със Станислав Тодоров-Роги се познаваш отдавна. Заедно снимахте „Столичани в повече“.

Двамата сме снимали и един друг телевизионен сериал „Тя и той“. Но впоследствие станахме близки.

Това помогна ли ти за кастинга?

Много.

Т.е., бил си с връзки за филма „Дъвка за балончета“?!

Е, с връзки – няма как! Даже бих казал, че беше спорно по време на кастингите, защото човекът иска да избере най-доброто, за да не се изложи и този, на когото ще се довери да оправдае очакванията и доверието му. Мисля, че в случая не само Роги, но и Жоро и Теди (Георги Иванов и Теодора Маркова, сценаристи на филма, заедно с Невена Кертова и Тео Чепилов, бел. ред), с които се познаваме и сме работили преди това – имаме така да се каже близки професионални отношения. Всички, не само че сме едно поколение, но и до голяма степен сме съмишленици. В този смисъл не беше толкова трудно да ни изберат.

Но, все пак се яви на кастинг?

Да. Както останалите. Даже имах опити с много момичета за ролята на Теди. Наистина беше много труден изборът. Всички бяха много добри.

Актьорът трябва да бъде професионалист, както за големите, така и за малките роли. Например във филма „Леон“ Гари Олдман има една гениална сцена в една тоалетна, която повтаря над 50 пъти. На резонния въпрос към режисьора Люк Бесон: „По дяволите, защо ме връщаш, толкова ли лошо играя?”, Бесон отговаря, че просто му харесва да го гледа как играе в този момент, т. е. за удоволствие го прави. Това са онези номера на режисьорите…

Да, или като те вземат за някоя малка роля и казват, че всеки режисьор мечтае добър актьор да изиграе малка роля. И това вече те обезоръжава. Няма какво да възразиш срещу такава позиция. Но ние сме научени, че няма малки роли.

Има добра и лоша игра.

Защото може една малка роля да взриви публиката.

Дори да постави в подчинение главния герой. Това се е случвало доста често на „Оскар”- ите при номинациите.

Много е важна палитрата от добри и различни актьори, които играят в екип, независимо от това кой е главният и кой подчиненият, защото представят целия облик на филма. Ние актьорите добре разбираме това положение, без да му се противопоставяме.

Сърдиш ли се, когато не са те взели за някоя роля?

Не. Разбирам режисьора, защото става дума за неговия избор, който е комбинация от обстоятелства, при които един актьор трябва да отговаря на неговата представа за героя, на представите на сценариста, на визията на съответния партньор/ка. От всички тези обстоятелства зависи изборът. Има някаква закономерност, а понякога се намесва продуцентът със своя избор. Аз съм попадал на такава ситуация. Режисьорът иска едно, но продуцентът решава друго.

Български продуценти? Но тук не е Холивуд?!

Няма значение. Нали говорим за България. Аз не знам как е в Холивуд.

Там силата на продуцента е голяма. Той има решаваща роля.

Е, и тук се е случвало…

Т. е., повече се сърдиш на продуцентите?

И тяхната работа не е лесна, защото трябва да балансират.

Такава ли е вашата професия - баланс между актьори, режисьори, продуценти?

Има и актьори, които с баланс постигат успехи. Ходят по разни партита на съсловието. Почват се комплименти, шум - така по-суетните режисьори и продуценти клъвват. Аз не съм от тези хора.

Как се подготви за ролята в „Дъвка за балончета“? Още в началото спомена, че това е твоето време и моето, и на сценаристите и т. н.

Четох примерно Бегбеде за рекламните истории. Аз нося доста от характера на героя – леко темерут, дръпнат, остър и ироничен човек. Така дръпнах към себе си образа и не беше толкова сложна подготовката.

От времето, в което си живял дали си попил нещо? Използвал ли си спомените си? Актьорите често боравят със спомени, въображение – този тип инструментариум. Взел ли си нещо от детството, за да стигнеш до образа?

Най-вече с момента на първата любов, където всъщност е есенцията на филма, на това, което претърпява и преживава героят – там се базирам на опита от моето минало в любовните отношения.

Спомни ли си за първата любов?

По-скоро може да се каже, че това е като един опит за припомняне на първия път, на първото влюбване, когато за първи път усещаш, че нещо се случва с теб и нещата не са, както преди. Винаги съм мислел, че човек като усети първото ужилване на любовта, след това може да бъде всякакъв – поет, музикант, артист... В него се отключват някакви неподозирани качества. Едно прекрасно чувство. И най-симпатичното за мен беше, че можех през целия процес на филма да живея с това чувство.

Твоят герой това ли летене търсеше?

Да и мен това ме е водело през цялото време. Не толкова, че видите ли правя някакво прегрешение с друга жена, угризенията, че имам семейство и дете и т.н. Друго нещо ни водеше – не носталгичното желание да се върне споменът, колкото да бъде изживяно това пърхане, този полет, който те кара да се чувстваш жив и способен на всичко, без да се замисляш за последствията. Това е едно движение напред на твореца, което е от особено значение. Такъв е моят герой, такъв съм и аз, и такъв бих искал да бъда.

Теодора Духовникова ми каза, че е било голям проблем липсата на близост.

И на мен ми го е казвала.

Режисьорът много е държал да бъде така.

Аз се радвам, че Роги държеше на това нещо, защото е много добър ход, изключително важен за филма, защото ако бяхме прекрачили границата, положението ни щеше да бъде много по-предвидимо и банално. Докато в този случай имаше какво да се преодолява. Това „недокосване“ беше нашата върховна точка на преодоляване. Т.е., да създадем копнежа в едно истинско привличане. Има няколко кадъра, при които тече ток между нас.

Постигнат е търсеният ефект! Ти не успя да присъстваш, но на пресконференцията на „Дъвка за балончета” на фестивала „Златна роза”, моята колежка Геновева Димитрова стана и каза: „Роги, браво! В твоя филм има копнеж.“ Рядко виждам колега, кинокритик да хване заложеното предварително от режисьора.

Не е случайно това постижение. То е търсено.

Търсеното приключи... 

Тя самата Теодора отбеляза, че в другите филми са я карали да се съблича, да има контакт, докато тук – обратното. Беше озадачена, но виждаше и усещаше важността на тази позиция и нямаше възражения.

А вие имате добра спойка. Играли сте и преди заедно, сега играете в „Народния театър“. Явно ви помага това да се познавате и да сте работили заедно и отпреди.

Аз мисля, че много помага. Уеднаквили сме си комуникацията. Лесно се разбираме, защото нямаме тази дистанция при непознатите. Ако не се познавахме, щеше да ни отнеме повече време подготовката. Ние имаме представления заедно. Преди това бяхме близки в „Лов на диви патици“ в „Народния театър“, където също имахме възможност в лабораторията-театър да експериментираме тази близост, която ни е необходима професионално. Понастоящем в „Лисичета“ личи тази изключително качествена спойка между нас. Постигнали сме едно ниво бързо да натискаме правилния бутон, за да се отключи едно или друго нещо в ролите и тяхната интерпретация.

Значи ти е било лесно да се подготвяш?

По-скоро интересно. Когато ми е интересно, не ми е трудно. Нещо като ти е интересно го преследваш с цялото си същество. По-различно е, отколкото да копаеш някъде, където не искаш.

Случвало ли ти се е да приемаш роля, която не харесваш?

Налагало ми се е, когато съм бил на щат в театъра. Там няма „искаш-не искаш, можеш ли, трябва ли?“ Просто си разпределен и участваш. Но, не ми се иска да продължава по този начин. Искам да правя това, което ми харесва. Вече съм натрупал достатъчно опит и искам да градя нагоре. Няма нужда да си губя времето с неща, които не ме интересуват.

Това не е лукс в момента за теб? Защото много актьори, режисьори и сценаристи приемат да работят нещо, което не им харесва, но за пари. Трябва да се живее.

Не ми се иска да е така. Не го правя заради парите. За щастие не се налага да правя компромиси, заради парите. Старая се в театъра да участвам в постановки, които ме вълнуват, които ме развиват като актьор, а ако ми носят и пари – още по-добре. Но не парите са основното. Ето моноспектакълът „Пилето, което казва КУ“, това е един проект, който дори е губещ финансово, без субсидия от държавата. Като отида някъде да го играя, винаги трябва да платя наем, да платя на хората, които участват зад кулисите т.е., не мога да се конкурирам с начина на финансиране на редовите представления – спонсорирания театър. Това по-скоро е продукт на едно мое желание, натрупан професионализъм и предизвикателство за мен самия като творец и актьор да се справя с високата летва – моноспектакъла. И има успех. Виждам, че представлението вълнува и докосва зрителите, респектира ако щеш мен самия, като ме обогатява. Едногодишната ми работа върху този спектакъл много ме е обогатила в професионално отношение, а и като човек.

След всички тези натрупвания, решаваш да правиш и кино като режисьор. Как стигна до това?

Аз не отскоро съм решил да се занимавам с кино. Копая в тази нива с алтернативни проекти на късометражни филми, трейлъри, разни реклами…

Т. е., интересува те и гледната точка на режисьора?

Да. Например в спектакъла „Пилето…“ цялата визия и концепция са си мои решения, които ми дават самочувствие, че нещата ми се получават. Същото важи и за филмите, които съм направил досега. Хората ми казват, че си имат свой почерк и излъчване, характерно за мен. Вече имам свой изграден стил. Това е първото стъпало.

Да те очакваме в такъв случай и в другото ти амплоа като режисьор?

Работя в момента върху един пълнометражен филм, който наполовина вече е заснет. Екипът е мотивиран и иска отново да работим заедно, което е знак, че съм се справил добре. Надявам се до края на годината да е готов със заснемането и монтажа, а постпродукцията и разпространението – ще видим кога и как. За мен най-важното е филмът да стане и дори да надскочи първоначалния замисъл. Доста е амбициозен проектът. Аз имах намерение да се дипломирам с него, но тъй като стана доста мащабен, нямаше как да успея да го направя навреме, затова се дипломирах като режисьор с един късометражен филм. С късометражни филми съм участвал на ССФ (София филм фест) като кинопредизвикателство в рамките на няколко дни да се направи филм. Печелил съм три награди от три различни фестивали.

Значи освен креативен си и бърз, тъй като за тези филми дават кратки срокове?

Един подобен филм по тема направихме за фестивал в Дания. В рамките на една седмица трябваше да бъде заснет, да се монтира и да се предаде.

Не си ли се изкушавал да дадеш някаква препоръка на Роги, докато снимахте?

Не. Не можеш да се месиш в чужда режисьорска работа. Но може по един приятелски и завоалиран начин да му подскажеш нещо, което си забелязал, за да може той сам да стигне да него и решението да произлиза от него. Роги е професионалист, достатъчно подготвен, който много добре знае какво иска. Той постоянно чете и се обогатява, дискутира с хора – въобще един буден човек. Необходимо е да има повече възможности, за да практикува професията.

Цялото наше поколение трябваше по-рано да направи своите дебютни филми.

Много е трудно. То и сега всичко се прави на мускули. Дано законите се променят по отношение финансирането на филми на по-млади режисьори и тяхното подпомагане. Убеден съм, че има много хора, които имат какво да кажат. Натрупали са достатъчно опит и виждам, че в киногилдията, особено в техническата част са много напреднали. Имат готовност да работят по-бързо и професионално, в зависимост вече от идейните звена.

„Дъвка за балончета“ отбеляза голям успех за камерен, любовен филм. Имал ли си очаквания?

Никога не съм се замислял колко зрители ще го гледат. Това е важно, но може би моята незаинтересованост идва от факта, че вкусът на хората е променен и се определя от някакви изкуствени, напомпани неща.

Именно заради това, не си ли изненадан?

Хубаво е, че хората го харесват и гледат. Моят личен сондаж за това, какво провокира да се гледа филмът е не толкова рекламата по телевизията, колкото устното предаване на неговите качества. Това за мен е най-верният път за постигане на зрителски интерес.

Телевизията до каква степен помага на един актьор за театъра или големия екран? Помага ли ти популярността или по-скоро пречи?

Може би зрителите са по-отворени към познатите актьори. Двуяко е, защото те виждат и разпознават в телевизията, отиват да те видят и в театъра, където може да не се справиш толкова добре – тогава камшикът е голям. Или очакват познатия образ от екрана, или вместо това, виждат друг и се разочароват. Театърът е лабораторията, в която се изгражда актьорът. Телевизията те консумира като готов, оформен актьор. Тя се интересува от готови продукти, не от самия процес на изграждане.

Според теоретиците телевизионният сериал е най-близо до театъра.

Би следвало да е така, но за съжаление при нас е по-различно. Искаме бързо да стигнем до ефекта и като че ли пропускаме процеса.