"Човек не си дава сметка на какви компромиси е способен, когато е притиснат до стената".
Изкуството е упражнение по самота. Без характер не се твори, макар че понякога живеем лишени от своята характерност, защото така е по-лесно, удобно и приятно. Особена е тъгата, която струи от най-новия филм на Костадин Бонев „Далеч от брега“, чиято премиера бе във Варна по време на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ 2018. Чувствам, че и аз съм кораб без капитан, по подобие на персонажите в този филм. Те са актьори в един провинциален театър, някъде назад във времето, но сякаш то се изплъзва от точна идентификация. Все пак е ясно, че времето е белязано от миналото, в което единовластието и единомислието бяха манифест sine qua non. След финала на „Далеч от брега“ в мен болезнено се притаява страхът, че манифестът и до днес диктува правилата на живота ни. Призракът му дебне и ни държи в оковите си. С Костадин Бонев разговаряме детайлно върху „Далеч от брега“