Естествено светът на Гилиъм е породен от легендата „Монти Пайтън“ - невероятни актьори, комедианти, съавтори на сценарии, ярки индивидуалности, личности, които преобразиха света на кинокомедията. Греъм Чапман, Ерик Айдъл, Майкъл Пейлин, Джон Клийз и Тери Джоунс през втората половина на 60-те години са вече популярни английски комедийни актьори с общ изпълнителски стил и забележими прояви в мюзикхола и телевизията. През 1969 г. към тях се присъединява американецът Тери Гилиъм, известен като талантлив илюстратор и аниматор в САЩ и установил се в Лондон. Така се ражда „Монти Пайтън”. Пайнтъновците пишат заедно своите скечове, всеки е добър критик на създаденото от другите. Незабравими са геговете с мъртвия папагал, с играещите футбол отбори на гръцките срещу немски философи, с приказката за Червената шапчица, която открива, че къщата на баба й е резиденция на НАСА, викторината между Маркс, Ленин, Че Гевара и Мао Дзе Дун, Тайната вечеря на Микеланджело, Министерството на глупавите походки и др. Те боравят умело с архетипното и го обличат в специална артистична ерес - достатъчно е да си припомним филма им от 1979 г. „Животът на Брайън според Монти Пайтън”.
Първият им филм е „А сега нещо съвсем различно” (1971). Режисьор е Йън Макнафтън и представлява серия от кратки комедийни скечове с по двама-трима изпълнители, демонстриращи блестящите си импровизаторски качества. Тери Гилиъм и Тери Джоунс започват да се занимават с постановката на филмите. Следват филмите „Монти Пайтън и Свещеният Граал” (1975), „Джабероуки” (1977) на Тери Гилиъм, „Животът на Брайън според Монти Пайтън” (1979) на Тери Джоунс, „Животът на Монти Пайтън в Холивудската купа” (1981) на Тери Хюз (турне на актьорите в Холивуд, обединяващо най-добрите им скечове в театрална форма), „Смисълът на живота според Монти Пайтън” (1983) - под режисурата на Гилиъм и Джоунс.
През 1983 г. тандемът се разпада формално, но актьорите поддържат своя творчески устрем. Тери Гилиъм се отдава на режисурата и във филмите му играят артистите от „Монти Пайтън”. В първия му самостоятелен филм „ Бандити във времето” (1981) участват Джон Клийз и Майкъл Пейлин, в изключителния „Бразилия” (1985) - отново Майкъл Пейлин, в „Приключенията на барон Мюнхаузен”(1988) - Ерик Айдъл. Джон Клийз и Майкъл Пейлин играят в нашумялата в края на 80-те комедия „Риба, наречена Уанда”.
В творческата кариера на Тери Гилиъм от „Бразилия” до предпоследния му филм „Нулевата теорема” (2013) ни облъчва ярка, концентрирана във футуристична мистериозност философска мисъл, търсеща отговора на най-важните въпроси от живота. И ако в „Бразилия” (вдъхновен от романа на Оруел „1984”), Сам (Джонатан Прайс) мечтае за свобода и любов, то 30 години по-късно в „Нулевата теорема” – човекът на новото време Коен (Кристофър Валц) се притеснява, че не изпитва никакви чувства, а мениджърска институция „МЕНКОМ”, за която работи, поощрява нулевото състояние на душата. „Хаосът е пари, стока, която може да се продаде!” проповядва великият мениджър на „МЕНКОМ” (Мат Деймън).
В „Човекът, който уби Дон Кихот“ няма да видим Джони Деп, Ванеса Паради, Юън Макгрекър, Робърт Дювал, Джон Хърт, Майкъл Пейлин-всички тези герои на киното са имали отношение към грандиозния проект на Гилиъм, но поради различни обстоятелства лицата им остават извън камерата. Адам Драйвър като творец на култови реклами Тоби Грисони и Джонатан Прайс като лудия обущар Хавиер-Дон Кихот обаче успяват да напълнят филма със страст, героични изяви и най-вече приключения.
Сюжетът на филма прилича на сирене, продупчено с множество флашбеци, които понякога ни изненадват, друг път объркват, но на финала всичко е ясно: онзи, който отрича романтиката не е защитен от вируса й. Тоби, прагматичният ум на отдалия се на слава и суета някогашен мечтател, въпреки множеството си опити да бъде отрезвяващо спасение за обявилия се за Дон Кихот старец Хавиер, след множество авантюри поема копието и съдбата на Хавиер. Защо? Защото предпочита другата възможна реалност – на светлина, чистота и любов пред скучния свят на водка Мишкин и глупави продуценти, чиито съпруги са зависими от изневярата.
Гонитби с полицейски коли, стар черно-бял филм за Дон Кихот, който е разпалил въображението на Хавиер, за да се припознае като героя-рицар, мистериозен испански циганин, който продава странни неща и винаги е на точното място, образа на жената като неосъществена актриса и непременно великани, заради магията на вятърните мелници... Рицарството се е родило в епохата на желязото, когато мечът е ключът към всяко сърце. Днес е епохата на греха, а желязото е средство към него. Да си Дон Кихот не е комерсиално, дори и Тоби е наясно с тази теория, но пък Тоби попада под владението на харизмата, която излъчва Хавиер.
И тъй като действието на филма се развива в Испания, то съвсем естествено е зрителят да разпознае актрисата от киното на Алмодовар Роси де Палма, актьорите Серхи Лопес, Джорди Мола (брутален като руски магнат Алексей Мишкин). Почитателите на Олга Куриленко ще я видят под кожата на разглезена съпруга, която не знае какво да прави с живота си и за разнообразие, за да дразни своя съпруг (Стелан Скарсгард) предпочита да му изневерява.
В „Човекът, който уби Дон Кихот“ Гилиъм ни потапя в една безкрайна еклектика, преследвайки своите призраци на въображението. Хубавото е, че е осъзнал, че последният му филм едва ли ще ни покори с откровения и открития от рода на „Бразилия“, но пък режисьорът ни предлага най-доброто от себе си, онова, което бихме определили като класическия Гилиъм.
Гледах филма с младежи (фенове на киното от кино школа „Братя Люмиер“), които тепърва се запознаваха с творчеството на Гилиъм и фестивала за литература и кино Cinelibri. До преди нашата съвместна среща те не подозираха, че има подобен режисьор. Зададоха ми въпрос, защо след като преди много години между Тоби и Анжелика е имало емоция, но са се разминали в любовта, Тоби решава да я спаси в момент, когато тя е чужда на каузите му.
Опитах се да обясня, че всички неща, които ни се случват за първи път, оставят трайни следи в съзнанието ни и тайничко се надяваме някога да ни се случат, така, както никога не е било. Любовта е част от онази магия, която тече във вените ни и за нея лек няма. Тя е в основата на приключенията, тя отключва приключенията. Тери Гилиъм винаги се вълнува от новата реалност, която създаваме като заместител на онова, с което не ни дарява буквалния живот. Финалът на Гилимъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ ни нашепва финала на „Бразилия“ , и „Нулева теорема“ - Тоби се спасява от познатото, от покварата му чрез поемането на копието-щафетата е приета. Когато Дон Кихот е мъртъв трябва да се роди новият рицар на печалния образ, за да вярваме в доброто, макар че според Дон Кихот „злото никога не умира...“, но въпреки това всеки ден е прекрасен за приключения.
/Ian_Mcewan1.jpg)
