Първо да Ви питам, тази история с котката истинска ли е?
Историята има истински корен. Но нали знаеш, ако напишеш в сценарий, че котка се скрива в стената, зад бойлера, от ксенофобските настроения на съседите, ще те обявят за нарочно пародиен и неизграждащ „пълнокръвни образи”. Реалността е по-странна от това, което сценаристът може да измисли, дори да го базира на богат жизнен опит и въображение. Оттам нататък, както знаем от нашия учител Ян Флайшър, сценарист работил с Милош Форман и други чешки режисьори, пренасянето на действителни събития във филмовото произведение трябва да се прави с много внимание, за да не ти изиграе лоша шега.
Кога и как възникна идеята за филма?
Споделихме случката с приятел, който работи във високи лондонски финансови среди. Той е много умен човек и е гледал почти всичко, което излиза на лондонска сцена. Той реагира спонтанно, че тази история илюстрира по доста образен начин капсулата на британското общество. Това беше преломен момент. След един месец написахме сценария и се започна.
Първоначално това беше късометражен филм, който беше представен на „Златна роза“, а сега вече е пълнометражен. Защо го направихте?
Защото БНТ ни задължиха. Искахме от самото начало да направим дълъг филм, но сме били дебютанти, трябвало да докажем, че можем да правим игрално кино. С това утежниха процеса на един изстрадан, нискобюджетен проект. Трябваше да направим отделен филм, с отделна, много скъпа пост-продукция, която, ако беше вкарана в дългия филм, нещата щяха да станат по-лесно и бързо. Но при нас винаги явно става по трудния начин.
Имаше ли Brexit вина за този филм?
Брекзит само сложи черешката на тортата. Напреженията в Англия започнаха още след финансовата криза, около 2010-а. Излизаха заглавия в таблоиди, че 40 милиона българи и румънци ще наводнят острова. Но докато писахме сценария, естествено не сме подозирали, че Брекзит ще се окаже реалност.
Вие навлязохте рязко в българското кино с документални филми. Защо този път се насочихте към игралното кино?
По чисто практични причини. Филм, базиран на „истинска история”, не може да те закара в досъдебно производство за година и половина, както се случи след „Чичо Тони, Тримата Глупаци и ДС”. И въпреки че всички документи при нас бяха изрядни, тръгна слух, че нещо не сме си направили нещата като хората. По художествени причини също, разбира се. Цялата тази лудница нямаше как да бъде хваната в реалния живот. Но винаги работехме с желание да пресъздадем реалния живот, дори с цената на много репетиции и много щателен кастинг.
Във филма чувствително се усеща работата Ви в документалистиката. Как успяхте да създадете баланса между фикция и реалност?
Преследваше ни съвестта на документалисти. Както е видно от филма, обществото в този квартал ни подкрепя. Нямаше да можем да се справим, без сърцатата подкрепа на съседи, близки и приятели. Имахме диаложен консултант, каствахме местни хора и актьори, приятели ни съветваха какво правят работническите класи в дадени условия.
Как се осъществи подбора на актьорите и българския екип?
С основното ядро на нашия екип работим от предишните си филми. Това са на първо място Донка Иванова - монтаж, като най-близък наш човек и съратник, Димитър Костов - оператор, с когото работихме и по „Звярът е още жив” и Георги Маринов - звукообработка, който направи чудеса от храброст, 10 души в кадър, които говорят едноименно... Георги Маринов е откритие за филмовата ни индустрия и се надяваме, че след цялото викане в сцените на „Котка в стената”, няма да се откаже да работи по филми. Иначе той е завършил в Англия и е зает по много високотехнологични и високопрофилни проекти като 3D звук за Гугъл и Фейсбук. Срещнахме случайно Ирина Атанасова, а Ангел Генов ни беше препоръчан по описание на героя. Ирина ни препоръча великия сладур Орлин Асенов, който е дете на нейни приятели. С английските актьори беше най-сложно, защото повечето актьори там са от средните класи, а не такива, каквито ни трябваха на нас –по-груби и реални.
Няма как да не Ви питам за финансовата подкрепа на филма. През какви етапи преминахте, за да осъществите проекта?
БНТ ни финансира за късия филм. За пълнометражния спечелихме финансиране за развитие от програма МЕДИА на Творческа Европа. Имахме английски копродуцент, който помогна със снимачна и звукозаписна техника, студио за монтаж и логистика, а френският ни копродуцент се включи на ниво постпродукция, когато вече спечелихме финансиране от Ил де Франс в Париж. Междувременно спечелихме кеш награда на телевизия АРТЕ на CineLink в Сараево и услуги за цветови корекции на питч в Котбус, което беше най-голямата награда на форума Connecting Cotbus. Пътят беше дълъг и се налагаше много чакане между отделните спирки, което също беше негатив за нас, защото разсейваше процеса и ни изпълваше със съмнения.
Да каква степен се различава представата на българина за живота на емигрантите в чужбина и по-конкретно Англия? Какви са големите илюзии?
Хората са наясно какво се случва според нас.
През последната година излязоха на екран три филма с емигрантска тематика – „Снимка с Юки“, „18% сиво“ и „Котка в стената“. Мислите ли, че тъкмо сега дойде моментът тази тема да бъде разгърната в българското кино?
Да, смятаме, че ще бъде разгърната, защото все повече хора живеят в чужбина и се връщат често в България. Мина е една от тях.
Как реагира публиката на филма по света и у нас. Вероятно различно?
Бяха доста трогнати. В Локарно ни гонеха швейцарски туристи по ресторантите за автографи. В Полша, Гърция и Испания, където бяхме лично, имаше разпродадени зали и огромно количество хора го гледаха, както и участваха в Q&A. Развиха големи полемики около така наречените градоустройствени проблеми, джентрификацията и конспирацията на джентрификацията, ако има такава. В България, разбира се, е важно какво преживяват нашите сънародници там и мултикултурния аспект предизвиква интерес, но не толкова градоустройствените проблеми, защото при нас ги няма в такава степен.
Мислите ли за втори игрален филм, или ще продължите с документалното кино?
Ние вече сме в процес по втория ни игрален филм, който отново засяга доста наболели социалнополитически проблеми у нас. Можем ли да избягаме от това? Все пак активисти ли сме или не? Така се нарекохме в началото Активист38 и така ще продължим. За да открехнем съвсем малко завесата, ще кажем, че няма да е тежка драма, ще е с много жени. И ще има много котки във филма, не само една.
