Причината за значителните разходи на държавното разпространение е и неефективната структура – през 1993 г. с приходите от 17 филма предприятието поддържа на щат 60 служители. В същото време най-успешните частни компании разпространяват двойно повече и много по-конкурентноспособни филми само със 7–8 служители. От друга страна, независимо че кината са държавни, те не гарантират показа на филмите на държавната разпространителска фирма. В края на първото тримесечие на 1994 г. Министерството на културата взема решение за ликвидиране на ДП „Разпространение на филми“, която пуска на екран през същата година последните си 4 филма. Почти символично е заглавието на предпоследния от тях – „Бай, бай, бейби“ от Италия, излязъл на екран на 28 октомври 1994 г. Последният е също италиански – „Свалячът“ с премиера на 23 декември. В рамките на следващата година предприятието е окончателно свалено от отчет и стартира неговата ликвидация. Така след прекратяване на държавното филмопроизводство няколко години по-рано е премахнат в края на 1994 г. и вторият елемент от вертикално интегрираната система.
Следващият период (от 1995 до 2004 г.) се характеризира с постепенното разпадане на нейния трети стълб – държавната система за кинопоказ. Поредица от публикации в пресата на представители на частните разпространителски компании от началото на 90–те посочват като една от главните пречки пред кинобизнеса изключително лошото състояние на киносалоните. Показателно е едно заглавие на в. „168 часа“ от 27 декември 1993 г. – „Зрителите у нас са интелигентни, но се тълпят в кина кочини“ (1). В тясна връзка със същия проблем е и цената на билетите за кино: „Средната цена на един билет, изключвайки София, е някъде между 33 и 37 цента. Дори в бившите постсоциалистически страни най-ниската цена на билета е около 2 долара. А иначе средната цена на билета в Европа е 4,5 долара“ (2). Друго препятствие за своето развитие частните киноразпространители виждат в програматорската политика на държавните киносалони и особено на „София филм“ ЕАД. Макар че притежава само 10% от киносалоните в страната, тази държавна фирма, управляваща софийските кина, реализира около 30% от приходите през 1993 г., които достигат до 60% през периода 1995–2000. Поради тази пазарна значимост на „София филм“ ЕАД масираното присъствие в нейните салони става приоритет за разпространителската политика на всички дистрибутори. На практика едно от основните полета на конкуренцията помежду им става борбата за по-добро позициониране в киносалоните на „София филм“, което винаги е за сметка на филмите на конкурентните компании. Във всеки момент, в който усетят търговските си интереси застрашени, те предизвикват медийни кампании срещу управлението на „София филм“, които могат да бъдат проследени в пресата от онова време. Непрестанните конфликти между държавните киносалони и частните филморазпространители са един от основните фактори, определили решението за 100-процентово раздържавяване на местата кинопоказа. С различна интензивност те продължават на практика до приватизирането на „София филм“в края на 2001 година.
В действителност една от главните причини за нарасналия пазарен дял на софийските държавни кина е все по-голямата диференциация в доходите между столицата и останалата част от страната и свързаното с това интензивно обезлюдяване на редица региони. Това е и основната причина за драстичното намаляване на броя на киносалоните само за няколко години след 1989 г. Ако в София между 1988 г. и 1995 г. те намаляват по-малко от три пъти, в останалата част на страната съкращението е 15 пъти. Другата основна причина за затварянето на хиляди киносалони още в началото на 90-те е крайно амортизираната киномрежа, експлоатирана от държавата без необходимата модернизация в предходните десетилетия.
Анализ на ДП „Разпространение на филми“ от 1988 г. показва, че към този момент печеливши в цялата страна са само 227 кина (7% от всичките 3139): от тях 204 градски и 23 селски; останалите 2912 кина (93%) са непечеливши – 381 градски и 2531 селски. От печелившите кина – само 150 имат повече от 20 прожекции седмично, което е минимумът за един постоянно действащ салон (20 прожекции седмично означава: четири или пет прожекции в събота и неделя и по две–три прожекции през останалите дни). Дори от ефективните киносалони само 123 отговарят или се доближават до изискванията за съвременен кинопоказ.
Прекратяването на държавните дотации след 1990 г. води до драстично намаляване на броя киносалони много преди началото на приватизацията, стартирала чак през 1998 г. На практика значителното намаляване на киномрежата се дължи на първо място на социокултурни фактори, свързани с трансформации в структурата на културно потребление, премахването на държавния монопол и цензурата, масираното навлизане на нови медии (видео, кабелна и сателитна телевизия, интернет), промени в модела на разпространение и кинопоказ и др. Подобни процеси се развиват в цяла Западна Европа през 70–те и началото на 80–те.
Факт е, че успоредно с разпадането на държавната филмова индустрия се правят първите опити за изграждане на нови, макар и по-примитивни, вертикално интегрирани системи. Частните разпространители, особено в началото на 90–те, наемат киносалони, главно извън София, които показват приоритетно (или единствено) филмите на конкретния дистрибутор. В същото време „София филм“ се опитва да стартира собствено разпространение, което постига смесени резултати, макар че благодарение на него в България имат своята премиера „Бягай, Лола“ на Том Тиквер и „Такси“ на Люк Бесон.
Другата тенденция в развитието на пазара през този период е подготовката за изграждане на многозални кинокомплекси. За първи път думата „мултиплекс“ е спомената в едно интервю на Пламен Войновски от „Брайт Айдиъс“ през есента на 1993 г., който говори за тази форма като за бъдеще на кинопоказа в България и за плановете на своята фирма за участието в нея (3). През следващите години поредица подобни изказвания правят всички големи български разпространители. Начални опити за многозална организация на кинообслужването се правят в „София филм“ на базата на преустройство на кино „Модерен театър“ (4 зали), а през 2000 г. в подлеза на НДК е открито кино „Мултиплекс“ (6 зали). Показателно е, че неговите собственици също се опитват да изградят вертикално интегрирана система чрез дейността на разпространителската си фирма „Юнайтед синема“.
Показателно за стратегията на частните инвеститори при изграждането на мултиплекси (в истинския смисъл на това понятие, т.е. притежаващи минимум 10–12 зали) е, че първото условие за тяхното появяване е премахването на конкуренцията на „София филм“. (Това условие е поставяно категорично и от банковите институции, които са осигурявали кредитите за закупуване на терените и изграждане на сградите.) В края на 90–те и началото на XXI век преди приватизацията пазарният дял на държавната фирма „София филм“ ЕАД продължава да бъде около 60% на национална база и около 75% в рамките на столичния град. При такъв солиден конкурент се предполага, че всеки нов играч на пазара, независимо че развива по-модерен бизнес модел, поема твърде големи рискове.
В контекста на последвалите събития изглежда, че най-вероятният купувач на софийските държавни кина всъщност не е фирмата, която подписва сделката (4), а действащ зад гърба й мощен консорциум от бизнес интереси: на разпространителски компании, готови да инвестират в модерни мултиплекси и впоследствие да ги управляват; на банки, готови на предоставят кредити за изграждането им, но не желаят да рискуват връщането на тези кредити; на брокери на недвижими имоти, които се надяват на минимална цена да се сдобият с атрактивна собственост в централните градски части. Никой от тях няма интерес от модернизиране и засилване на конкурентноспособността на „София филм“.
В крайна сметка приватизацията на българските киносалони не успява да постигне укрепване и развитие на приватизираните предприятия, а води единствено до преразпределение на собствеността и оттук - до директно облагодетелстване на преките и косвени участници в сделката. Реално държавната собственост в повечето случаи е толкова амортизирана, че не се поддава на модернизация, но и в този си вид тя представлява значителни за българския пазар активи. Въпреки това приватизацията реално постига само в известна степен осигуряване на средства за държавния бюджет. Нейната по-съществена цел е не толкова продажба на действащи предприятия, а разчистване на пазара за нови играчи. Материалната собственост, което в случая означава недвижими имоти с първостепенни локации, се оказва просто бързоликвиден бонус.
Може да се предположи, че като част от сделката новите собственици на „София филм“ са поели ангажимента в определен срок да сложат край на основния бизнес на предприятието, за да не конкурират бъдещите инвестиции на партньорите си в сянка. За по-сигурно фирмата купувач на софийските кина е тласната да натрупа огромни дългове, гарантирани с модерната прожекционна и озвучителна техника на компанията. По този начин наскоро приватизираните кина във всеки момент е могло лесно да бъдат принудени да затворят врати, ако не го направят доброволно. Това се случва през юли 2004 г. малко повече от година, след като „Александра групхолдинг“ открива първия си многозален комплекс „Арена Запад“. Повече детайли около затварянето на софийските кина и прехвърлянето на собствеността върху отделните обекти могат да се открият в поредица публикации (5).
Без съмнение в приватизацията на националната киномрежа има поредица от крайно съмнителни действия, а и откровени нарушения на закона и процедурата. При всички случаи обаче запазването на държавната форма на собственост и организация на управлението на киносалоните в никакъв случай не би спомогнало за стимулиране на българския филмов пазар и за увеличаване на посещаемостта в периода след въвеждането на пазарна икономика. Много ясен пример за това е сравнението със ситуацията в съседна Румъния, която в много отношения, а и в общоевропейски контекст се възприема като икономически и политически „двойник“ на България. В областта на киноиндустрията особено съществена разлика представлява фактът, че Румъния не извърши приватизация на киносалоните си. Останали собственост и до ден днешен на държавната фирма „Румъния филм“, която няма финансов ресурс нито за тяхната модернизация, нито дори за съвсем минимална поддръжка, тези кина постепенно западат, огромна част от тях биват затворени или използвани за съвсем друга дейност (6).
От поместената по-долу таблица ясно се вижда, че през 1995-а, когато приватизацията на киносалоните в България все още не е започнала, в нашата страна функционират 160 екрана, а в Румъния техният брой е 434 или почти 3 пъти повече, което съответства на пропорцията в размера на населението. През 2005-а, когато на практика приватизацията на кината в България е приключила ( и голяма част от тях са вече затворени), работещите киносалони у нас са 104, а в Румъния техният брой е 120 при над два и половина пъти по-голямо население и по-висок брутен вътрешен продукт на глава от населението (7) .
И в двете страни тенденцията за откриване на нови киноекрани се развива интензивно след 2007 година, когато двете страни стават членки на Европейския съюз и в областа на киноизкзибиторския бизнес започват да навлизат значително по-големи капитали. Така между 2005-а и 2015-а броят на киноекраните в България се увеличава почти двойно, а в Румъния – почти три пъти. И в двете страни това увеличение се реализира за сметка на откриването на все повече нови мултиплекси. През 2017 година в България те представляват 158 от 209 функциониращи екрани в общо 52 кина. По същото време в Румъния работят 90 кина с 386 екрана, като базираната в Израел верига от кионосалони „Синема сити“ контролира 60.62% от пазара в Румъния, притежавайки 25 мултиплекса с 231 екрана общо. Към началото на 2017 година Румъния е страната в Европа с най-малък брой киносалони на глава от населението (8).
На практика първият модерен мултиплекс в България „Арена Запад“, открит през април 2003–а, предлага 15 зали с 3024 места. По същото време „Мултиплекс“ в подлеза на НДК прибавя още две зали към комплекса си и вече предлага 1000 места. Доказателство, че двете форми за организация на кинопоказа – многозални кина и единични киносалони – могат да съжителстват успешно, е скокът в зрителите и приходите. Ако през 2002 г. 2 015 735 зрители в българските кина са осигурили 8 717 074 лева приход, то през 2003–а след откриването на първата „Арена“ и разширението на „Мултиплекс“ зрителите вече са 3 045 451, а приходите – 12 005 348 лева. Нарастването само за година на зрителите и бокс офиса с почти 50% е позитивен знак, но за да се гарантира максимално възвращаемостта на следващите инвестиции в нови мултиплекси, е необходимо конкуренцията на бившата държавна киномрежа да бъде премахната окончателно.
Така през лятото на 2004 г. приватизираните само преди две години и половина кина на „София филм“ са затворени. С това и последният елемент от инфраструктурата, останала от системата за вертикална интеграция на държавната кинематография, е ликвидиран. С откриването на първия мултиплекс „Арена Запад“ на разпространителската фирма „Александра груп“ в същото време се отваря възможност за една частна компания да изгради своя вертикално интегрирана конфигурация от киносалони и филмова дистрибуция. Следващият период от 2005 г. до днес се характеризира с все по-пълното реализиране на този потенциал. Нещо повече – създава се своеобразна олигополна структура на българския филмов пазар, която включва две групи от фирми, едновременно собственици на киносалони (чрез веригите „Арена“ и „Синема сити“) и киноразпространители (чрез „Александра филмс“ и „Форум филм“). Независимо че икономическата наука вижда в подобни образувания преграда за свободната конкуренция и доказателство за пазарни несъвършенства, след налагането на кинопазара на втората вертикално интегрирана групировка – на „Синема сити“ и „Форум филм“ – той преживява истински бум. Между 2008 и 2015 г. броят на екраните в България се увеличава двойно, зрителите – също два пъти, а приходите – почти четири пъти. Разпространителите „Форум филм“ и „Александра филмс“ реализират почти 80% от посещенията и боксофиса, а кината, принадлежащи към двете групировки, имат пазарен дял от почти 90%.
Бележки:
1. Интервю на Миролюба Бенатова с Веселин Савов, в. „168 часа“, 27 декември 1993.
2. Пак там
3. в. 168 часа, 11 октомври 1993, стр. 45
4. Според договора с Агенцията за приватизация купувач на 75% от акциите на „София филм“ ЕАД за 4,71 млн. лева. е офшорната фирма „Бългериан технолоджис“, за чийто единствен собственик се афишира ливанското дружество „Тануир груп“, телевизионен разпространител за арабския свят. Срещу тази сума са придобити осем значителни недвижими имота в централните градски части с разгърната застроена площ десетки хиляди квадратни метри. След поредица нарушения на приватизационния договор, стопяване на остатъчните държавни дялове и закриване на дейността фирмата купувач разпределя собствеността върху отделните кина, част от „София филм“, между различни фирми, които най-вероятно са били част от неафишираната структура, реално стояща зад приватизацията. Всяка от тези фирми впоследствие препродава своите обекти на т.нар. „трети добросъвестни лица“. Агенцията за следприватизационен контрол налага глоби на офшорното дружество, след като то вече е ликвидирано, които никога не са платени – бел. А.Д.
5. Виж. http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2004/10/06/9462_sofiia_film_otide_na_kino ; http://e--vestnik.bg/4146 ; http://www.politika.bg/article?id=1452 ; https://www.investor.bg/bylgariia/5/a/kurioz-na-sedmicata-sofiia-film-ad-38782/ (06.12.2017) и други.
6. http://www.hollywoodreporter.com/news/romanian-filmmakers-launch-campaign-stop-709902
7. https://tradingeconomics.com/romania/gdp-per-capita
8. http://www.filmneweurope.com/countries/romania-profile
/DSC01162.JPG)
