За любовта към киното с премиерния документален филм на Касиел Ноа Ашер и Калоян Божило
Когато кинокритикът Ричодо Канудо в началото на миналия век е измислил понятието „СЕДМО ИЗКУСТВО“, за да отговори на порива си, че киното е синтез от временни и пространствени изкуства, което обединява зрители с творба, едва ли си е давал сметка, че киното по време на Пандемия ще се превърне в бутиково изкуство. Две години преди панацеята „зелен сертификат“, докато траеха дългите домашни арести, ние споделяхме с компютрите кино, литература, театър, музика. Споделяхме ги по бутиков начин: без да общуваме тет-а-тет с негово величество „зрителя“ и най-вече с „автора“. Същото правеха и кино фестивалите в онлайн среда, а ние, жадните за приключения обикновени почитатели на киното, натискахме „enter“ като за последно. Но за съжаление многозначителното „като за последно“ се оказа, че ще заеме по-дълга времева позиция в личното ни пространство.