Преди няколко месеца във Фейсбук беше публикувал една снимка – два плаката, сложени един до друг в едно кино – на „Възвишение“ и на „Star Wars: Последните джедаи“. Има много личен сантимент в нея, нали?
Помниш, в началото на 80-те години, старите серии излизаха през няколко години и това бяха нашите детски филми, това гледахме като малки. Бях на осем години, когато видях „Нова надежда“ – беше голяма емоция, силно събитие. После се появи „Индиана Джоунс“... Въпросната снимка я направих на излизане от прожекция на „Блейд Рънър 2049“ и видях двата плаката. Дадох си сметка, че вече сме на 45 години и все още такива неща ни вълнуват. В друго кино видях до визията на „Възвишение“ постер на новия „Блейд Рънър” – вече препратка към други по-зрели години. Помня стария „Блейд Рънър“. Гледах го в един „Кино-видео клуб“ в младежки дом „Лиляна Димитрова“ (сега „Средец“). Имаше видео-стена с леко прегънат екран, с едни огромни касети… Имаше някаква поредица „Фантастика“, после гледах режисьорската версия в Зала 1 на НДК, колкото и странно – беше видео-прожекция. Бях сред първите зрители на „Империята отвръща на удара“ в кино „Сердика“, след като бяха ремонтирали и сложили Dolby Stereo звук. Помня и времето, когато се редяхме на дългите опашки пред кино „Дружба“ (сега „Одеон“), за да си купим билети с месец напред. То бе сърцето на София тогава. Да не пропуснем и Студийните кина, където гледахме орязани версии на „Кръстникът“, „Апокалипсис сега“… Гледал съм „Военнополева болница“ и „Буч Касиди и Сънданс Кид“ чернобели. По онова време дори не допускахме, че тези филми са цветни. Всеки вторник ходех на „Киноуниверситета“ на Тодор Андрейков. Мисля че тъкмо той е човекът, който постепенно ми промени възгледите за киното. Когато научих за Жорж Мелиес, с Тони Бакарски (операторът на „Възвишение“) вече бяхме минали по този път. Бяхме деца с 8 мм камера в ръце и правихме най-различни експерименти. Питахме се как да си направим макети, огън, пиротехника. Навлизахме в киното през някаква практика. Имахме кръжок по фотография и с Тони бяхме пионерите с камерата. Направихме анимационен филм с охлюви от пластилин. Лошото беше, че дълго време чакахме да се прояви лентата и не бяхме изчислили скоростта. В готовото вече филмче охлювите се движеха малко по-бързо.
Предполагам, че после е имало официална премиера?
Имаше прожекция пред всички от кръжока. Даже до ден-днешен Тишо Дулев събира хората от фотокръжока и показва филмчетата на старата 8 мм прожекционна машина. Вече всичко е остаряло.
Миналата година прожектирах пред класа на дъщеря ми единственото вече оцеляло филмче на 8 мм – „Разходка из Москва“.
Скоро в Бургас намерих цяла кутия филмчета с приказки. Помня, че като ги прожектирахме по-дълго време, лампата нагряваше силно лентата и започваше да мирише. Много специфичен аромат – аналогов.
От детските спомени и първи стъпки в киното, как стигна до „Възвишение“? Тази тема не ти е чужда, помня преди години искаше да снимаш „Дерето на елхите“ на Екатерина Томова.
Винаги ми е било интересно, нещата които се разказват, малко да са отдръпнати от съвременното злободневие. Отстояние във вид на епоха изчиства историята и смисълът й става по-важен и четлив. Без значение как са облечени героите или какви коли карат. Някой скоро спомена покрай „Дъвка за балончета“ на Роги (Станислав Тодоров, режисьорът на филма, б.ред.), че ние сме едно поколение, което много късно стартира. Средното поколение. При нас така се развиха нещата, че дълго време условията бяха ограничени и моментът на предаване на щафетата не се състоя. Навремето имаше тази практика – студентите на конкретен професор по режисура да бъдат негови асистенти по време на снимки. Още в трети курс влязох като асистент във филма „Суламит“ на Христо Христов. Тогава си дадох сметка, че много от нещата, които се случват в даден филм, са част от един активен процес. Липсата на богата и пълноценна практика осакатява работата. Когато правиш филм веднъж на пет или десет години, се появява конфликт между всичко, което искаш да направиш и това, което в действителност трябва да заснемеш. Това го открих, докато работех като асистент.
Не е ли това онзи позабравен процес и йерархия при всеки един занаят – започваш като чирак, после ставаш калфа и накрая – майстор?!
Това е много важно. Въпросът е дали има условия да се случи или излизаме от Академията вече като готови творци със собствен стил. Тъкмо благодарение на годините като асистент, разбираш как цялата работа се конструира на нива на отговорност, защото всяко ниво е адски важно само за себе си – идеята, сценария, продуцента, режисьора… Може би заради свитото филмово производство в България и дългия период между два филма, творците искат да правят всичко – да бъдат сценаристи, режисьори, продуценти, актьори… Това е тежък конфликт, който пречи на реалния процес и качествата на филма. Винаги съм гледал на себе си единствено и само като на режисьор. Например, за да бъдеш сценарист е много сложно. Изисква много време и възможност да работиш пълноценно – да не мислиш какво ще ядеш утре, а да се посветиш на сценария, който пишеш. Много се радвам на хора, които са отдадени – като Милен Русков и успяват да потънат в това, което пишат, и благодарение на нормалните икономически закони на този свят – имат успех. Реално това е творчество, което генерира икономически процес на различни нива. Например „Възвишение“. Книгата е много успешна. Знам, че много хора мразят търговския момент, но той е факт. И не, защото Милен е написал някаква книжка, която можеш набързо да прочетеш във влака, а защото пише стойностни теми, по различен начин. Това нещо работи. Създава не само вълнение у читателите, но и генерира филмов процес, влияе на книжния пазар, защото се преиздава, дава възможност на автора да напише и издаде следващата си книга. „Чамкория“ също се превръща в събитие. Дори и фактът, че издаваме саундтрак. Той от своя страна е свързан с оркестър, диригент, студио, където се записва. Киното не е затворен процес. Във време, в което всеки те дърпа за твоето внимание – телевизия, интернет, кино, радио, преса, театър, трябва да се отделят нещата, да се покажат и да стигнат до максимално повече хора, за да ги изберат. Мнозина бяха впечатлени от кампанията на „Възвишение“. Аз мисля, че това е част от нормалния процес за всеки един филм, дори и за тези, които имат по-специализирана публика или затворена аудитория. Всички, които се занимават с разпространение на филми, трябва да имат отговорността да ги направят максимално популярни. В крайна сметка не измисляме топлата вода. Всички тези фактори задвижват стойността на един творчески продукт, не като икономика, а като идеи. В този контекст, се опитвам да се целя в средата – да правя филми, които да задават идеи, но и да бъдат комуникативни, без да се правят големи компромиси с качеството. Не съм привърженик на дискриминацията по интелектуален признак, нито на надменното отношение към зрителите. Мисля, че хората имат различни емоции и впечатления, а киното ги провокира. При „Възвишение“ беше важно да направим български филм, който да стои адекватно на голям екран. Технически да бъде максимално добре издържан (разбира се и другите компоненти са важни), за да може зрителят да види, че може да се случи и с български филм. Например, да слуша българска реч и всичко да се чува, без да напряга слуха си.
Зрителят да има добро филмово преживяване!
Да. В нашия случай тръгнахме от 400 страници текст с многопластова история, а трябваше да разкажем една семпла история за герои, които тръгват от точка А към точка Б и нещо им се случва по пътя. Това има своите ограничения чисто драматургично. Зная например, че на места ми трябват някои неща, които да изнесат драматургичната конструкция по определен начин, но ги няма в книгата. Бяхме изключително толерантни към първоизточника. Не съм си помислял да тръгна да изфантазирам нещо друго или да спекулирам с книгата.
Милен Русков държеше ли на буквалната екранизация, или ви даде свобода?
Аз не мисля, че филмът „Възвишение“ е екранизация на книгата. По-скоро селектирах моментите от книгата, които чувствах важни за мен, които могат да се подредят в една филмова история. Не исках да има глас зад кадър, по-скоро исках това, което заснемем да е вярно и достоверно. Да разкажем историята на едни малки хора в една голяма среда (каквато е Стара планина). Рисковете бяха ясни – знаехме, че ще бъде дълъг филм, с темпо, което няма да отговаря на определени атрактивни визуални очаквания, а в онези години, за които разказваме, никой за никъде не е бързал. Така се подреди историята, че а-ха да спре и да има финал на една по-динамична секвенция. В крайна сметка са важни темите и идеите, все пак главния герой чете книга! Той се стреми към знание и разсъждения. За мен тези неща са много важни. Тук е съвременното звучене на тази история – няма значение къде е ситуирана.
Как те намери книгата? Случайно ли я видя, някой ти я препоръча ли?
Формално, когато търсех терен за финалните снимки на „По прикритие“ в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Там се срещнах с неговия шеф, с който си говорихме за кино и той ми каза, че е излязла нова книга, която жена му много е харесала и била впечатлена. Там за първи път чух за „Възвишение“. Намерих я. Прочетох я и първото нещо, което си помислих е, че това не може да стане филм.
Съсценаристката на филма, Нели Димитрова ми сподели, че това е най-трудният текст, върху който е работила.
Сложно е. Аз нямах опит в адаптирането на роман. Истината е, че дълго чаках някаква история, която да ме „ритне“ и да ме накара да снимам филм за кино, защото средата и ситуацията у нас по-скоро те отказва да снимаш, а не те провокира. Трябваше ми силен ход. Освен това, майка ми се разболя, впоследствие почина. Имах нужда от много силен аргумент, за да се изтласкам, лична ситуация, която да не е лудост. Единственият момент, който съм извел като акцент във филма, въпреки че и в книгата го има, е сцената с майката. В книгата линията е друга, във филма нямахме възможност, пък не искахме да вкарваме твърде много психологизъм. Киното ни има нужда от това, за да се случи някакъв процес, финансиран от хората (от техните данъци), те трябва да виждат някакъв смисъл от правенето на филми и да знаят, че нещата са вързани. На този принцип смятам, че трябва да има филми, които да отекват малко по-силно и да увличат повече хора със себе си. Това не е нагаждане, а опит да защитиш правото на киното да съществува, защото аз имах някакво усещане през последните години, че нашето кино започва да се затваря и да задушава цялата система. Самото кино и хората в него започват да имат значение само за себе си. А не е така. Всеки един колега има желание филмите ни да имат резонанс в българската публика. И то не евтиния, комерсиален отзвук, а зад това да има някакви смислени идеи, които ни засягат като българи. Затова и фестивалите навън не ме интересуват. В края на студентските си години се нагледах на фестивали и тогава видях, че има страшно много добри филми, които не печелят награди и че има голяма доза конюнктура. Фокусът на един фестивал е да представи добри филми, но и да покрие географски регион. Нищо лошо не казвам за филмите и колегите, които участват и печелят награди по фестивалите, но смятам, че трябва да има връзка с публиката. Този баланс трябва да е креативен, а не да води до конфликти. Филмите трябва да привличат аудиторията, а не да я отблъскват. Важно е да се правят разнообразни филми, за да може публиката да се разширява и това да се превърне в устойчив процес. В крайна сметка създаването на български филми и сериали е част от националната ни сигурност, това е съхраняване на идентичност, дори ако искаш – културното разнообразие на Европа се съдържа в това, да създаваме творби на родния си език и те да имат отклик. Не само тук и сега, но и след години.
В този контекст, очакваше ли „Възвишение“ да направи такъв боксофис (над 135 000 зрители)?
Не. Дори си мислех, че това е затворен филм. Не съм очаквал масовата позитивна реакция към филма. Но и не съм угаждал на публиката. Правех нещата, както аз ги разбирам. Някои ме обвиняват, че съм поканил в епизодичните роли известни актьори. Да, те са такива, но преди всичко, те са много добри актьори. Мислех си, че на публиката филмът ще й се види тегав, все пак два часа и двайсет минути. Тук има тежка драма, как да го съкратя!? Все пак, каквато и кампания да направиш, всичко приключва след първите три дни. Ако един филм има по-дълга съдба след първия си уикенд, това означава, че не е лош. Хората го приемат. Ние го завършихме в последния момент и нямахме дълъг период, в който да го пробваме пред предварителна публика или фокус групи. Нарочно тръгнахме от Котел, после минахме през Варна, Бургас и Пловдив. Тонът на публиката беше много честен. Тя стоеше три часа и не искаше да си тръгне. Имаше жива реакция, нещо се беше случило!
Имахте и много мощна кампания. Всички научиха, че излиза филма „Възвишение“!?
Има два вида кампания. Ударна – три седмици преди филмът да излезе на екран. Ние избрахме втория вариант – отдалече, по малко. С постепенно натрупване на информация. Вярвахме, че това е история, която има стойност зад гърба си, а не филм който да се появи за кратко, да гръмне или след това никой да не го помни. Това беше евтина кампания, въпреки че изглежда скъпа. Тя беше мислена отдалече, много стратегически подготвена и то, защото нямахме големи възможности. Зад гърба ни беше само БНТ като копродуцент. Нямахме взаимоотношения с частните телевизии, които да облъчват публиката с реклами. Нямахме много билбордове, бяха малко, но пет месеца преди това определени и запазени на конкретни локации. Кампанията е доказателство, че когато включиш на определени ниво експертизата на хора, които си разбират от работата, нещата не опират до пари, а до подход от хора, които са професионалисти. Аз се радвам, че в крайна сметка от много години не е имало такава обща гледаемост на български филми. Толкова много хора влизат в киносалоните да гледат българско кино! Това е много важно, защото се отразява на следващите филми. Преди българският филм беше жанр – „хубав ли е или е български?“ Сега, зрителите имат възможност да гледат различни български филми – романтични, исторически, детски, екшън, съвременна драма. В момента, като отидеш на кино имаш избор, а това наистина е важно. Цялата политика трябва да е насочена към това, родният зрител като реши да отиде на кино, да има възможност да избере да гледа поне два български филма.
Свързано и с по-голямо производство на родни филми.
Да, свързано е с производството на повече филми и какви да са те. У нас независимите филми са тези, които се мъчат, благодарение на спонсори, да бъдат комерсиални. Обратно на логиката. Те са извън системата, при която има определена държавна субсидия, има механизъм, който да я разпределя. Как се случват нещата не знам, но дълги години едни и същи хора печелят… Благодарение на определени действия, чакаме някаква промяна…
Това е една от причините, повечето дебюти да са на колеги, преминали 40 години…
Вземи 2010 година, когато излязоха няколко филми със силен боксофис – „Мисия Лондон“, „Love.net“, „Тилт“, „Шменти-капели“ и други, които имаха успех сред българските зрители. От тях, за осем години, единствено Илиян Джевелеков изкара втори филм („Вездесъщият“). Това какво означава – филми, които се гледат от публиката, авторите им не могат да направят следващ филм. Ти ходиш всяка година на фестивала „Златна роза“ във Варна. Виждаш, че поне минимум десет пълнометражни филми участват в програмата. За осем години това са 80 филма. Дори и 50 да са. Какви са тези филми, къде е тяхната публика? Сред тях има такива, които дори не са излизали на екран. Явно целта на създателите им не е да бъдат показани!?
Мисля, че всеки творец търси досег с публиката!
Има филми с 600 зрители. Те като идея и концепция са мислени за толкова публика. Къде се губи процесът? Деветдесет процента от парите, които държавата дава за кино, потъват в такъв тип филми.
Какво предлагаш да се направи?
Всички тези каши и безобразия в българското кино трябва да се систематизират и да се оправят, защото киното ни функционира, благодарение на морално остаряла законова рамка. Трябва хората, които участват в този процес, да виждат смисъл. В момента такъв липсва. Бих помогнал за промени в адекватни срокове, за да има наистина смисъл за всички, а не само за определени хора. Трябва да се поставят основите на градивен процес, а не просто на някакъв процес!
