Copy/Paste: Кратко слънце

Въз основа на новооткрити документи в архивите на отдел „Изкуство и култура“ към ЦК на БКП, можем да проследим процеса на написването на филмовата рецензия и нейния път до страниците на вестника. Вече споменах, че един от механизмите за сплашване на творците по време на социализма е публикуването на назидателна и остро критична статия в някой от официозните вестници (най-често в „Литературен фронт“). Както твърди Александър Янакиев: „Обикновено в някое от многобройните литературни издания се появяват редакционни статии или авторски материал от човек, който не е съвсем пряко свързан с киното. Понякога следва полемика, а в други случаи направо се „взимат мерки“ – излизат постановления, решения, спират се филми, прекършват се човешки съдби.“ [1] Тези статии служат като ветропоказател, който дава посоката, курса, начертан от Комунистическата партия, към който трябва да се придържат творците. Тези публикации превантивно филтрират бъдещите намерения на авторите с цел да ги принудят да останат идеологически коректни. „Всичко се следи и всеки факт, в който се съдържа и намек за отклонение, бива коригиран чрез осъждане, наказание, маргинализиране, премълчаване.“ [2]

В конкретния случай премиерната дата на филма „Кратко слънце“ е определена за 19 февруари 1979 г. което се вижда от малките рекламни карета, излезли в пресата [3]. Първите коментари за новия филм на Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев са повече от положителни: „Тревожният финал е апел към съвестта ни. Подобно разрешение на конфликта днес е изключителна рядкост, но създателите на „Кратко слънце“ имат пълното право като художници да прибягват до него, за да въздействат на гражданското ни съзнание. Остротата на поставените проблеми е в съзвучие с Юлския пленум на партията, с призива му да воюваме с недостатъците, да утвърждаваме хуманните начала на социалистическия начин на живот.“[4] „Никога адаптивността, компромисната, конформистката сила на неоеснафа не е била така безпощадно разобличавана. Филмът търси идеала в народния живот […] Предупреждава за несъвместимостта на социализма с несоциалистически форми на живот. Той е суров, ясен, мъжествен: като истината, която защитава.“[5] „Ироничните загатвания и саркастичните „забележки“ като художествен похват изведнъж са изоставени и на екрана лъсва с цялата си бруталност и душевна низост „негово величество еснафът“, еснафът, чието кредо е, че „истината не храни“ и затова „никому не е нужна“ […] Новото творческо решение на проблема за консумативното отношение към живота, което са избрали Людмил Кирков и Станислав Стратиев, е безспорно успешно продължение на традициите в тази посока. Поставени в необикновена острота и сила въпросите, вълнуващи авторите на филма не могат да не намерят широк отзвук и в съзнанието на всеки зрител.” [6]

Очевидно, творбата на Людмил Кирков е приета положително от филмовата критика. Във всички отзиви, публикувани в рамките на премиерната седмица се подчертават качествата на филма и значението му в контекста на социалистическия реализъм, а остротата на повдигнатите проблеми пряко отговарят на решенията на висшите партийни органи. Няма и капка съмнение, че филмът може да бъде в разрез с каноните на утвърдените соцреалистически норми.

Еуфорията трае кратко. На 1 март, почти седмица и половина след премиерата в столичните салони, една седмица след първите положителни отзиви в пресата, вестник „Литературен фронт“ публикува статията „За още по-пълноценно пресъздаване богатството на живота“. Статията е издържана в духа на утвърдената вече практика в списването на подобен тип съсипващи текстове. След дълъг увод, който задължително отпраща читателя към съвременните тенденции в социалистическото изкуство и главните задачи пред творците, които са задължени да водят „неотстъпна борба срещу проявите на „малката правда“ с различни средства, в това число и със средствата на художественото въздействие“[7], статията напомня какви са повелите на партията, според XI Конгрес (29 март-2 април 1976) и Юлския пленум на ЦК на БКП и проведената Национална партийна конференция (20-21 април 1978). Текстът продължава с декларации за положително отношение към авторите Кирков и Стратиев и с преглед на досегашното им творчество. В основната си част обаче текстът дава ясно и категорично да се разбере, че филмът не се вмества в желаните идеологически жалони. „Тревогата идва от главното, основното – от цялостното идейно звучене, от нарушената диалектика между голямата и „малката“ правда“. Авторите на „Кратко слънце“ са обвинени, „в изкривяване на обективната истина за живота“, „художествена неубедителност“ и „тезисност в разположението на героите и събитията“.

Тази статия не е подписана. Зад текста сякаш не стои личност – анонимността не предполага позиция на автор, който да застане с името и авторитета си. Стилът ѝ обаче, категорично посочва поръчителите ѝ. Без никакво съмнение, това е Отдел „Изкуство и култура“ към ЦК на БКП, който по това време отговаря за идеологическата чистота на изкуството. Доказват го и документите от Фонда на ЦК на БКП, които открих в Централния държавен архив. Преди да бъде публикувана във вестник „Литературен фронт“, статията е включена в архива на отдела в два варианта, като във вестника е публикуван вторият вариант. Първоначално текстът е озаглавен „За голямата правда в живота“ [8] и по съдържание се отличава с остротата на критиката и нападките на анонимния автор, като се дават примери с конкретни филми: „[…] Нашето изкуство този път не е белязано само от сполуките. В така наречената работническа тема, например, можем да срещнем вместо истински работник, бледи представи за него („Роялът“ на сценариста Никола Русев и режисьора Борислав Пунчев); на село виждаме причудливи и претенциозни фолклорни реминисценции („Инструмент ли е гайдата?“ на Киран Коларов и Асен Шопов); а сред интелигенцията – огрубяване и принизяване на интелектуалното начало за сметка на сетивно-първичното („С любов и нежност“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов). […] Всички те [филмите, бел. моя] обаче оставят чувството на неудовлетвореност от срещата ни с екранния образ на съвременника, чувство на непълнота и приблизителност, на дистанция от проблемите и пълнокръвието на живота.“[9] Този вариант на текста не вижда бял свят – този абзац е променен, а други части са премахнати, за да излезе във вида, познат ни от публикацията в „Литературен фронт“. Заглавието също е коригирано, като при последната редакция на готовия текст, някой е задраскал заглавието „За голямата правда в живота“ и е написал „За още по-пълноценно пресъздаване богатството на живота“, като отстрани на страницата е подчертал „Оригинал“ [10]. Наличните документи не дават информация, кой е авторът на текста. Една малка бележка, закрепена с кламер над папката с редактирани текстове дава да разберем, че това е поръчан текст на външен за отдела автор. На нея пише: „Др. П. (Петър) Ничков. За предложение – как да се хонорува статията (може би като служебен материал)“.[11] Въпросният получател П. Ничков е водещ инструктор към отдела и вероятно персонално е отговарял за случая „Кратко слънце“. От почерка и подпис може да се предположи, че бележката е написана от тогавашния завеждащ Отдел „Изкуство и култура“ при ЦК на БКП Любомир Павлов. Документите говорят, че статията със сигурност е подготвена, редактирана и платена от Отдел „Изкуство и култура“ към ЦК на БКП и от там е спусната за публикуване във вестник „Литературен фронт“.

В архива на отдел „Изкуство и култура“ намерих още един документ – „Справка за отзивите по редакционната статия на в. „Литературен фронт“[12], подготвена още на следващия ден след публикацията. Тя е написана на пишеща машина, но редактирана на ръка от завеждащия отдела. Стилът напомня донесение, подготвено в структура на Държавна сигурност. В рамките на седем страници подробно са описани настроенията сред филмовите дейци по повод на статията, цитират се по памет реакции на конкретни творци от различни гилдии. В подготвената справка четем дори заключения като: „Преобладаващо е заключението, че в сравнение със статията за „Човекоядката“ тук критиката е по-мека, но затова пък значително по-проблемна и поставена в по-широк теоретичен контекст“. И още: „В значителна част от случаите одобрителните становища за критичния дух и общ тон на статията са съпроводени с известни съмнения, дали е най-целесъобразно в подобни случаи обществената реакция да се изразява, чрез редакционни статии. Счита се, че този механизъм следва да се използва само в краен случай, а като нормална практика да се утвърждава откритият и принципен диалог с творците“.[13] На финала справката предопределя бъдещия живот на филма: „Във връзка с прожектирането на филма по екраните др. Никола Ненов е взел мерки от следващия понеделник той да бъде оставен само в две крайни кина в София, а по екраните да бъде пуснат нов български филм. След това „Кратко слънце“ ще бъде изваден от киномрежата на столицата. По данни на ДП „Разпространение на филми“ досега е събрал 66,500 зрители в София, което показва активен зрителски интерес.“ [14] Последните думи са задраскани от началника на Отдела. Съдбата на филма е известна. Три години по-късно подобна съдба ще сполети и лентата „Една жена на 33“ на Христо Христов. Блюстителите за идеологическа чистота не проявяват особена фантазия в механизмите за сплашване. Моделът се повтаря хладнокръвно и безкомпромисно, а резултатът и последствията за автора, както и за всички останали творци, ангажирани във филма са същите.

Бележки