Как да кажеш на своето дете, че „тати“ е мъртъв? Диана (Ирмена Чичикова) държи в невидение Ники (Симеон Ангелов) половин година като му предлага версия, че „тати“ (Даниел Ангелов) е на експедиция в Антарктида. Антарктида си е също толкова далече, колкото и небето, нали? Диана измисля историйки, които препраща на мейли, защото в Антарктида сигналът е лош и няма скайп, а за телефони и дума не може да става. Ники получава колети с подаръци от „тати“ и учи нови неща за пингвините и тюлените, макар, че мама не е много внимателна и често обърква някои факти за животните, докато измисля нови приключения с тях. В новото училище Ники се адаптира постепенно, но пък Госпожата там (Мая Бабурска) е от класическия тип учители- онези, които са строги към своите питомници, но справедливи, а под сянката на строгостта се крие дълбока обич към децата. Когато обаче българската експедиция от остров Ливингстън се завръща у дома, Ники се втурва да посреща „тати“, а на летището открива чичо Мишо (Иван Стаменов), който се включва неусетно в играта на мама. Ники и Диана преминават през доста перипетии, през кризи, през тъги и неволи, но успяват да намерят път към себе си и да си простят - в това е смисълът на битието ни-да се учим на милосърдие и любов въпреки грешките.
Искрено се радвам, че режисьорът Станислав Дончев след досегашните си пълнометражни предимно комедийни присъствия в съвременния ни кино разказ е създал много сериозен филм, който има всички шансове да опитоми гладната публика за ясни, сърдечни, душевни истории. „Писма от Антарктида“ е филм с всички предпоставки за касов успех и за присъствие във всякакъв тип кина: от фестивални до онези, които се предпочитат заради пуканките и газираните напитки и аз съм убедена, че когато българският зрител влезе във втория тип салон, ще бъде пленен от историята на „Писма от Антарктида“ и дори може да забрави за пуканките-т.е. в салона ще цари тишина.
Силен сценарий (Теодора Маркова-Георги Иванов-Невена Кертова) и нюансирана режисура-са част от постиженията на филма. Ирмена Чичикова като Диана е сътворила чудеса на екрана и това според мен е една от най-силните й роли, защото Ирмена е успяла да даде воля на ранимостта, през която преминават самотните майки в опита си да се справят с предизвикателствата на деня. Считам, че за да се стигне до нещо подобно се е получило онова бленувано общение между актьор и режисьор, в което има тотално доверие и актьорът се потапя в работата, защото актьорският самоконтрол е прогонен, изтрит с гумичка и камерата улавя интимността на мига.
„Писма от Антарктида“ е филм за уязвимостта ни, за възможността да съпоставим нашия микросвят със света на другите. Всеки има своите драми, болки и неволи и вероятно личните ни драми според аршина на битието са най-дълбоките ни сътресения. Но ако се опитаме да влезем в обувките на другите, може би ще разберем, че и там има камъчета, които страшно ни пречат и преди да раздаваме присъди с лекота за другите, нека първо да се справим с гредите, които ни лишават от ясни хоризонти. И повярвайте ми: да си дете, учител, родител в наши дни си е като да изпратиш писмо от Антарктида – всички сме брулени от студени ветрове, които ни даряват с безстрашие!