Мартина е прям и слънчев човек. И много мил. Това е първото впечатление. Следващото идва с ролята на Ирина. За играта си в едноименния филм, миналата година получи „Златна роза“ за най-добра актриса. Срещаме се в един бар (естествено), за да си побъбрим за първите й стъпки в киното и театъра, за избора да станеш актриса в България, и разбира се, работата върху ролята във филма. Всичко това между две бири… или между две прожекции на „Ирина“, който можете да гледате по кината в цялата страна.

Как се чувстваш като обект на внимание в последно време?

Не се чувствам особено добре, защото не съм свикнала да говоря толкова. Свикнала съм да работя. Каквото имам да казвам, го изразявам с работата си. В същото време се радвам, че имаме това внимание, защото помага повече хора да разберат за филма. Аз искам колкото може повече хора да го гледат. Някак си се пречупих, стиснах зъби и колкото трябва ще говоря.

Ти нямаш ли например, както холивудските звезди, договор, че по време на кампания трябва да дадеш интервюта навсякъде, където те канят? Да даваш автографи, да бъдеш на промоции и т.н…Стефан Китанов не ти ли е направил такъв договор?

Дидо, честно казано, не съм си прочела целия договор. Беше много отдавна. Нямам нищо против, а и никой не ме е накарал насила. Наистина е за доброто на продукцията, защото, както знаем, българската публика малко трудно влиза на прожекции на български филми. Повечето хора са предубедени. Имат очаквания и то негативни. Мисля си, че, ако повече се говори, можем да пречупим хората да влязат в салоните и да се припознаят по един, или друг начин.

На какво, според теб, се дължи това негативно отношение? В последните години излязоха доста добри български филми.

Добрите филми в последните години не се прожектират толкова по големите кина. Те се излъчват в кината, които имат своята публика, която е възпитана с усет към киното и която винаги ще намери начин да ги види. Това е публика, която се интересува по един професионален начин от кино. Мисля, че българската публика е претърпяла много силни разочарования в едни 10 години, в които така или иначе е имало застой. Аз тогава не съм работила в киното, но съм била част от тази публика. Гледаш едно-две неща, които изключително много ти вадят очите с целия този битовизъм, който и така си го виждаме и живеем всеки ден. Не ти оставя никаква надежда. Имам предвид, че повечето филми, които са излизали на големия екран, са били изключително потискащи. Не е имало светлина в тях, за мен поне. По този начин си обяснявам и преднамереността на публиката в момента. В последните няколко години се заснеха много успешни български филми. Започна да се говори за техния международен успех. Хората стават любопитни. И сега е времето да дадат нов шанс на нашето кино. Да видим дали ще съжаляват, или не!

Какви са реакциите от филма „Ирина“? Беше ли изненадана от някои въпроси на публиката?

Случайно чух две жени да си говорят, че са очаквали повече. Искаше ми се да ги попитам какво повече са очаквали, но те бързо излязоха. Мисля, че Надя е обхванала добре доста теми, а не чисто битово. Засега реакциите са такива, каквито са били и извън България. Хората са доста силно докоснати емоционално. Нямат много думи след филма. Винаги дискусиите след прожекция на въпроси и отговори са доста тихи, безмълвни. По-скоро модераторите говорят, отколкото хората да подемат някаква инициатива. „Ирина“ е от филмите, за които трябва известно време да бъдат осмислени и да се види къде точно са ударили, за да може да се говори. Интересно беше, че хората останаха, за да слушат. Не са задавали много въпроси. Не е имало неочаквани и нови реакции.

Хубаво е понякога зрителите да остават безмълвни след края на прожекцията. Така може би режисьорът и останалият екип са си свършили добре работата. Няма го моментът с обясненията какво са искали да кажат. Тъй като е засегната една деликатна тема, имаше ли въпроси за сурогатното майчинство?

Повечето хора питат дали историята е по истински случай. Други се интересуват от позицията на режисьора или моята, спрямо сурогатното майчинство тук в България. Например в Полша, където са силно религиозно настроени хората, там ни питаха дали сме имали проблем с църквата в България по отношение на филма.

А имали ли сте?

Не. Поне аз не знам. Макар това да е основната тема, която стои като скелет, ние не пропагандираме в тази посока. Филмът не се върти около това, а са предизвикани съвсем на други нива някакви разсъждения. Това, което се случва с всеки един от героите, то е провокирано от случката, че главната героиня става сурогатна майка, но в никакъв случай не остава само тази тема на повърхността. На хората им е интересно дали ние защитаваме сурогатното майчинство, или не.

Ти до каква идея стигна преди и след филма?

Аз преди филма изобщо не съм мислела по темата. Вече като знаех, че ще снимаме сценария, не съм мислила толкова много чия страна заемам, за или против съм. Аз исках да заема страната на Ирина и да я разбера нея, както и да разбера героинята на Ирини. Защо и каква вина носят тези две жени? Какъв е проблемът и на двете? В крайна сметка, след като заснехме филма, post factum аз започнах да се замислям много сериозно. Дотогава познавах сурогатното майчинство в една много отрицателна светлина – сама жената използва своето тяло като един инкубатор, за да печели пари. Това се случва сред малцинствата, като всички тези деца се продават извън България. В крайна сметка, аз за себе си реших, че всеки един човек, всяко човешко същество, стига да иска да бъде родител, има право да опита. Ако това е единствената останала възможност, след осиновяване, след ин витро процедури т.е. всички познати до този момент прийоми, мисля, че когато и двете страни са с добри намерения и абсолютно осъзнати, няма нищо лошо. Всеки трябва да има шанс да бъде майка или баща, родител.

Спомена за реакциите в Полша и липсата на такива в България. Това не е ли вмешателство в божиите дела и природата по някакъв начин?

Колкото повече се развиват технологиите във всички направления, включително и в медицината, изобщо в ежедневието, човек започва да се мисли за всемогъщ, вездесъщ и си позволява неща, които може би не трябва да се случват. Но от друга гледна точка, след като тези неща са постижими… Много е двуостро. Уклончиво ми е мнението по въпроса, защото – ето, Ирини играе една страхотна жена, която в началото е лудичка и инфантилна, но в крайна сметка разбираме и нейната борба. И тези изстрадали жени, които са твърдо решени, че ще бъдат майки, след като стигат дотам и им се получава, както на нея, мисля че имат право да опитат. Аз не съм много да се месим в работата, която е на друг някъде, но защо не. Щом искат, нека да гледат деца! 

Как те откри Надето Косева в тази роля?

Доколкото знам, тя ме е видяла в представление. Споделяла ми е, че всъщност не ме е харесала в представлението, което е видяла, но след като съм свалила целия грим и всички костюми, и след като е видяла как контактувам с баба ми, е видяла Ирина. Тя е викнала много момичета на разговори (не казвам кастинг, защото и тя мрази тази дума), но през цялото време е била моята физиономия в главата й. От първия път е видяла Ирина.

Има голяма разлика между образа ти на плаката, във филма и в действителност. Във филма има едно по-сурово, тегаво, кахърно излъчване. Докато в живота си засмяна, мила, весела…Как работи върху образа?

Аз през цялото време си мислех, че Ирина, за разлика от мен, е голям темерут. Изхождах от живота, който е водила дотогава. Това си е моя работа, която си остава в моята глава, да натрупам някаква история зад този образ, за да има върху какво да стъпя. Не съм го коментирала с Надя. Питала съм я, а тя ми е казвала, че решението е мое. Да си направя образа по мой начин и, ако върши работа – добре, ако не, е въпрос на коментари. Другият плюс е, че аз съм срещала много такива хора. Няма как героинята да е много усмихната и лъчезарна, поради простия факт, че се е затворила в едно оцеляване. Тя няма много време да мисли за веселба и да бъде добра. В същото време имаше много натрупвания от разговорите с Надето, спрямо реакциите на Ирина, спрямо останалите герои. Така се натрупа чисто мисловно образът. Аз съм се научила и са ме научили, че каквото мислиш, се вижда в очите. И може би това натрупване е излязло. Късмет, че имам изразителни очи. Кирил Проданов е успял да хване тези очи. Нещата са взаимнозависими. Имах много силно психологическо натрупване, за което не мислех по време на снимките, а то само излезе. Била съм интуитивна, докато съм си градила образа предварително, оттам нататък не съм забравила Цветана Манева, която винаги ми е повтаряла, че трябва да се мисли. Не може да имаш празно. Казвала ми е, ако ще да си пея някаква песен, но да се вижда, че върви някаква много дълбока мисъл в главата. И то това се вижда. Не беше лесно. Иринка е голям серт, куражлийка, смела. Аз не съм. На мен ми е трудно да взимам такива решения, трудно ми е да ударя шамар. Даже не помня кога съм удряла за последно, може би някъде по терените се е случвало. Тя е по-импулсивна със сигурност и това си е дошло. Не знам. За първи път се замислям сега. Ти си първият човек, който ме пита и това е страхотно.

Цветана Манева гледа ли филма?

Да.

Какви бяха нейните първи реакции? Какво ти каза, ако не е тайна?

Аз толкова се вълнувам като се сетя за нейните реакции, защото в крайна сметка съм се притеснявала какво ще каже тя и да не я разочаровам. Тя ми каза невероятни неща и беше много доволна от детайла. Не знам с какво съм заслужила да срещна човек като нея?

Значи тя е човек на детайла и в театъра, и в киното. Има отношение.

Да. Първото нещо, което ми каза, след като тя излизаше от редовете – хвана ме за ръка и каза, че има страхотен детайл във всяка една ситуация. Вече всичко останало ми беше на заден план, защото аз ги бях мислила тези детайли, които помагат – много малки жестове, реакции, които да не отнемат от вниманието и в същото време да надградят образа. За мен това беше много важно. Има места, на които само аз си знам, че нещо съм направила, което ми е помогнало и съм дала на другите, съответно и те са ми дали, защото бяхме страхотен екип.

Цветана Манова е всъщност твоят преподавател по актьорско майсторство?

Не само тя. Но четири години, от началото до края, съм била с нея, както и с всички останали преподаватели. Тогава я нямаше системата с класния. Цветана ми е останала като ментор. Аз с нея за всичко се консултирам, споделям като гледам някой филм и като видя нещо, което ми е направило впечатление. Обаждам й се, като винаги имам в себе си лист и химикал, защото всеки наш разговор е един вид житейска лекция. До ден днешен съм много щастлива, че сме близки.

Тя беше ли в комисията, когато кандидатстваше актьорско майсторство?

Тя беше заедно с други преподаватели като професор Васил Димитров, Румен Цонев светла му памет, Таня Соколова и т.н. Бяха се събрали даже на моето влизане и Коко Азарян светла му памет и на него. Цветана беше впечатлена, защото аз влязох с филмов монолог, не бях подготвяла театрален монолог. Аз си извадих един наратив от филма „Джия“, който разказва за едно момиче – като в приказка. Аз не бях ходила на никакви школи, сама си подбрах музиката на Дейвид Боуи и си пуснах телефона, излязох с една чаша. Не знам защо съм ги видяла така нещата? Цветана ми каза, че много добре познава този филм, което ми беше странно, защото той не е много известен, оскаров… Тя се развълнува много. Единственото, за което ме попита, беше – защо съм писала театъра на второ място. Аз на първо бях поставила „Култура и изкуство“, защото тогава бях на състезание и пратих моя баща да ме запише. Той, горкия се беше объркал. Така не влязох театър. Първата една седмица бях „Култура и изкуство“, но благодарение на Цветана, успях да разместя курсовете и вече си бях редовно.

Т.е. един кратък курс си взела по „Култура и изкуство“?

Да и за една седмица го завърших.

Ще ти задам банален въпрос, но той винаги ме е интересувал, що се отнася до актьорите. Как човек решава да стане актьор – постепенно или спонтанно? Защото при едни е спонтанно, други са ходили на школи, при трети бавно и целенасочено се случва.

При мен мисля, че беше много спонтанно това решение. Аз се върнах от Германия, трябваше там да уча нещо съвсем различно, но не ми понесе и се върнах. Съвсем случайно една приятелка на майка ми спомена, че в НБУ Цветана Манева и Снежина Петрова взимат класове. Аз като чух тези две имена, се сетих, че съм искала да бъда актриса. Някак като просветление, че аз наистина се чувствам добре сред хората като се забавляваме. Винаги изпълнявах някакви жестоки скечове в отбора. Впоследствие осъзнах и разбрах, че актьорството далеч не е имитация и скечове. Видях кога са датите, но не бях подготвена. Бях свирила на китара петнадесет години и винаги съм имала страхотно притеснение. Когато излизах на концерт, нищо не успявах да изсвиря. То беше едно жестоко треперене на ръцете, на пръстите. Усещах, че това не е моето изкуство със сигурност. Като излязох на изпита на сцената, усещането беше невероятно. Никога няма да го забравя това, сякаш ей така, на някакви милиметри от земята се движех и си дадох сметка, че съм си намерила мястото. Тогава си казах: “каквото стане.“ Чувствах се добре и то взе, че стана. Аз не съм кандидатствала в НАТФИЗ. Никой не ми е казвал, да разкарам НБУ, за да ходя в Академията. Макар, че на знаех какво ме чака, то си те намери. Оказа се далеч не толкова забавно.

От дистанция на времето кое ти е по-лесно – да играеш футбол, да играеш в театъра или в киното?

Много е странно, че и трите ми носят еднакво удоволствие. Футболът ми носи само удоволствие, докато театърът и киното носят и удовлетворение. Не мога да ги сложа на едно и също ниво театъра и киното. За мен аз осъзнах, че това са толкова различни неща. Киното ми носи повече удоволствие, защото има една магия и безвремие, в което попадаме всички и реалността разменя място с ежедневието ти и за няколко мига, които са няколко седмици, няколко дни, твоята реалност започва да бъде друга. Точно тази магия, че можеш наистина да живееш в друг свят, много ме грабна. Защото репетициите какво представляват – учиш си текста за театъра, но той не е толкова всепоглъщащ, колкото е киното. Имам предвид репетиционния период. В представлението е ясно, че за два часа ти си друг и другаде, но това приключва, покланяш се …Емоционално връзката не се къса толкова трудно, колкото в киното. На мен ми беше много трудно като свършихме да снимаме „Ирина“. И точно с тази другата, приятната реалност ми беше много трудно да скъсам.

Докато снимаше „Ирина“, играеше ли паралелно в някоя постановка?

Не. И през двата снимачни периода. Аз имам много снимачни дни във филма, поради факта, че е нискобюджетен и се събирахме с режисьора и оператора поетапно на различни локации. Тогава напуснах и театъра. Тотално се отдадох. Нямах и избор – това ми е дебют, главна роля, пълнометражен филм.

Някои актьори успяват да съчетават нещата.

Ами те са по-опитни.

Имаш ли предложения вече?

Не. Има една преднамереност – за: „…тази с многото награди, за какво ли са й ги дали?“ Цитирам, не си измислям.

Искаш да кажеш, че е по-добре да не взимаш награди?

Може би е така. „Прехвалените“ не ги обичат. Аз не мога да го разбера това нещо.

Сега, след като изигра Ирина, могат да ти предложат комедия?

Комедията е много по-трудно, тя е най-трудното нещо. На сто процента бих приела. Аз много обичам комедийни роли.

Аз съм убеден, че можеш да изиграеш прекрасно комедийна роля.

Аз съм играла в представление на Теди Москов, чисто технически беше много трудно, но мисля че добре се справих тогава. Доставя ми удоволствие и няма да сбъркат хората. Аз не съм само Ирина със сигурност. Това е роля, което Надя е поискала от мен.

Жалко, че не съм режисьор!

Аз много силно мечтая и вярвам в това, че трябва да се опитва и сега ми е моментът да опитвам. Събрала съм сила да се пробвам и извън България. На мен ми е много интересно европейското кино. То се занимава и с други тематики, освен битовите: някаква магическа реалност, такъв жанр филми.

„Къщата на духовете“?

Например. Всеки има реални шансове, стига да опита. Освен това, ако аз сега не използвам момента с тези награди, те не носят друго, освен, че те има написан някъде и на хората им прави впечатление. Ако не в България, то поне в чужбина като видят, че имам награди-признания от техни колеги, може да ме викнат на кастинг, да видят какво мога. Сега чакам декември месец – ще видим.

Наградите на EFA?

То там самата номинация е постижение. С останалите филми, които са там, номинацията си е достатъчно признание. Аз чакам за едно събитие по време на „Berlinale Shooting Stars”.

Където беше и Митко Николов?

Той беше на „Berlinale Talents”. Аз, доколкото знам, не е избиран български актьор. Избират се десет актьори от целия свят. И при двете събития процедурата е идентична, в първото са мастеркласове, а на „Berlinale Shooting Stars” направо те „изритват“ на пазара. Там се срещаш с режисьори, продуценти и агенти.

Малко като стока?

Ами то ние сме си такива. Продукти.

Т.е. Мартина Апостолова като марка, бранд?

За бранд е още рано, има време да започне да работи името за мене. Има още доста хляб да изям, докато се случи това, но аз вярвам, че трябва да се опитва. Наистина. Не е въпросът да си вярваш на себе си, а да дадеш шанс на нещата да се подредят. Ако не стане, не стане.

Мисля, че трябва да дадеш шанс на повече режисьори да те видят.

Това също. Но как да стане с тези малко прожекции?

Не само в България. Прожекции има и за тези, които гласуват за Европейската филмова академия – това са много режисьори, много членове на академията, които гледат филмите. Така че има шанс много хора да те видят в Европа.

Много хубаво нещо, че всъщност те са многобройни тези комисии. Имат списъци, всеки гледа…

Ти още отсега си на филмовия пазар.

Зависи как го приемаш. Колкото и прагматично да звучи, аз съм си платила хиляди левове за моето образование. Това е една инвестиция, която трябва да се върне в най-добрия случай чрез работа т.е. моята професия. Защо да не продавам уменията, чрез професията си, а не самата себе си, за да се оправдае тази инвестиция, а и отгоре. Не го приемам като нещо лошо. Има хора, които се продават по много по-лош начин.

Какви разсъждения имаш върху цялата тази история, която се случва последните две-три години с #Metoo и други подобни феминистки движения?

Аз мисля, че съм много еманципирана и защитавам правата на жените. Като цяло не съм феминистка, не съм от тези, които ходят да крещят по площадите. От една страна разбирам тези жени, които дълги години са мълчали, в името на това да успеят. Защото, ако у нас е трудно, представям си в САЩ и другите европейски държави колко е трудно. Няма значение дали си талантлива, или не. Има пък и жени, които си просят лошото отношение към тях. Не мога да застана на 100% зад тях. Други, които са творили и са се развивали в години, в които не са могли да кажат нищо против даден мъж, защото дори и публично да бъде изтипосан, той ще направи така, че тази жена да бъде вън от индустрията и на кариера й се слага край. Нямам нищо против един мъж да флиртува, това е заложено в неговата природа. Стига да не прекалява. Примерно тези неща, които излязоха за Пласидо Доминго, за които Райна Кабаиванска много приятно го защити. Аз подкрепям нейното мнение, макар и да не го познавам. Но има жени, които започват да прекаляват: равни права, равни заплати и в същото време мъж да не им отваря вратата, защото може да си помислят, че иска непременно да ги насилва сексуално.

Преди година Катрин Деньов защити мъжете, които обичат да флиртуват с нея. Което, разбира се, е европейска, френска гледна точка.

Зависи от жената.

Вече ме е страх да подавам ръка.

Ами то така стана в един момент. Зависи, пак казвам, от жените. Сигурно е било трудно едно време. Със сигурност има актриси, които не са си признали, не са излезли със становище. Пак от страх. Но вече времената са други. Днес само да си отвориш устата, че някой ти е направил дори намек, веднага ще стане публично. Сега няма такъв проблем. Тук в България не съм чула да е имало. Една жена трябва да знае как да се защити, да защити своето достойнство. Ако нещо не ти харесва, просто не трябва да приемаш ангажимента. Не трябва да се съгласяваш да го направиш по начина, по който искат отсреща. Аз се възхищавам пък и на жени, които го могат. Съгласяват се да си легнат с някого за дадена роля и на другия ден всичко е забравено.

Докъде може да стигне един творец в своите житейски и творчески компромиси, за да успее в своята професия?

Докъдето му стига амбицията. Аз не съм амбициозна, аз съм целенасочена. Имам много високо достойнство. Не съм от хората, които ще направят всичко възможно, или ще дадат всичко от себе си. Ще дам, каквото се поиска, стига и аз да го искам.

Това да не е от спорта?

Най-вероятно да. Макар, че в спорта съм била винаги на сто процента. Там го няма това с насилието и издевателството над жените. Поне при нас не го е имало. Със сигурност знам какво не бих приела да правя, какво съм отказала, защото съм отказала много неща в последните три години и като филми, и като театрални представления. На мен природата ми е такава, че ми личи, когато правя нещо насила и когато правя нещо, където не съм си намерила някаква сладост да има вътре. Тогава не ми се получава.

Марти, трябва и да се живее.

Така е. Аз затова си направих кафе. За да не правя халтури и да не участвам в неща, които не ми отговарят на разбирането за изкуството, с надеждата, че един ден с това, което избирам, ще мога напълно да се прехранвам. Реших да опитам и нещо, което е по-сигурно , и в същото време да имам възможности. Да ми остава време за качественото.

С хонорара от „Ирина“ ли направи това заведение?

Не. Де да можех.

Защото актьорите в Америка с един хонорар могат да си купят и остров даже.

Е, аз още не съм си купила остров.

Свързани статии