„Котка в стената“ на творческия тандем Мина Милева и Весела Казакова е филм за мигриращите корени, за хората в търсене на голямата мечта, но дали извън познатото е възможен по-добрият живот? Заглавието на филма е метафора за същността на статуквото ни извън родната георгафия-ние сме точно като сладкия котак Златко, прокуден от собствениците си или може би случайно шмугнал се навън, извън теснотата на домашния хаос. Всеки е Златко-имигриращият сънародник е намерил подслон в дупката на спасителната стена, която обаче не дава възможност за истински хоризонт, защото стените са стопъри, ограничители.
Едно от достойнствата на филма е обстоятелството, че натрупаният опит на режисьорките в документалното кино, дава възможност пълнометражният им игрален дебют да е с атмосферата на достоверността-сякаш всичко, което преживява зрителят, докато гледа тази история, надскача израза „това е само кино“. Не, това не е кино, това е животът, който ни удря от големия екран! И докато има подобни филми, киното надскача масовата идея, че в салона се ядат пуканки и хората се тресат от смях, защото киното е и сила!
Всеки е Ирина (Ирина Атанасова), Владимир (Ангел Генов), Жожо (Орлин Асенов), когато се опитва да създаде свой личен остров в това „другаде“. В търсене на нормалния живот, заселващият се другаде българин се превръща в битник, в духовен невъзвращенец, който има повече от една мащеха. В приказките, злата мащеха все пак получава възмездие, но в реалността нещата имат друга сюжетна развръзка. Мащехата-родина продължава да си играе с децата, а последните невротично търсят възможност, за да се озоват на Терминал 1 или 2 с билет в ръка. България е малка и спасение дебне отвсякъде!
Едно коте се превръща в проблем между съседи, които въпреки, че живеят заедно, никога няма да се усещат като част от цялото, защото едните са местни, а другите пришълци, другите са онези, които заемат работните места на местните, другите са вечно секънд хенд хора, независимо дали са бежанци или пък имигранти.
Котакът Златко е върнат на своите стопани, кавгата е приключила, хората се опитват да намерят начин, за да спасят жилищната си кооперация, която се нуждае от ремонт, общината измисля стратегии, които в повечето случаи удовлетворяват само една страна, а Ирина? Дали тя се чувства със сина си Жожо добре в Лондон, където властва емоционалния расизъм?Цветът на кожата вече няма значение, а свръх идеята за правото на дълготрайната отседналост, която те прави „native“ е кодът за достъп. В България често се чувстваме чужденци по между си, но все пак сме обединени от общия хал. Мрънкаме и псуваме, но не рискуваме да бъдем себе си като Ирина. Дали Ирина е успяла-там, където има нов дом? Труден въпрос, на който можем да си отговорим, едва, когато заедно с героите преминем отвъд отворения финал на „Котка в стената“. „
Мария Иванова – 8 клас, Варненска търговска гимназия „Георги Стойков Раковски“
П.П. „В „Ана Каренина“ се казва, че "всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.", а пък едно емоционално ехо от „Котка в стената“ в мен звучи така: кога е по-добре да си котка в стената, когато се опитваш да бъдеш себе си или...когато „себе си“ вече няма значение в свят без лице?“- Елица Матеева
