Днес той също е в изолация. Но поради обстоятелството, че външният свят не е най-важната дестинация в живота му, един от най-скромните и най-странни гении на съвременната кинематография пребивава в ателието си, където изработва лампи. Дейвид Линч! Когато Линч получаваше почетната титла „доктор хонорис кауза “ през ноември 2007 в Аулата на НАТФИЗ, имах шанса да присъствам на събитието - всичко бе като сън, като мъгла. Той говореше тихо, бе като дете, което отива на изпит. Леко приведен, усмихваше се непринудено и гледаше така, сякаш ни изследва по онзи начин, с който се полага боя върху платно-дали първата линия ще е права...или ще се движи хаотично, художникът никога не знае. Прелиствайки книгата му „Да уловиш голямата риба“ откривам подчертаните редове, в които Линч говори за работата с актьорите-ако режисьорът всява страх и напрегнатост, актьорът няма да изпита удоволствие от съвместната среща. Създаването на филм, създаването на каквото и да е според Линч изисква спокойствие и радост. Екипът, тряба да работи в хармонична среда, ако си щастлив от това, което правиш, си като едно малко кученце, махащо весело с опашка. А филмите за Линч, това са неговите деца, облечени в различни, пъстри дрехи.
Дейвид Линч остава верен на четката, защото това е първата му муза. Идеята: картините да се превърнат в живи същества, които се движат е поводът след изобразителното изкуство да изучава същността на киното. Преди всичко той е изследовател. Така, както изследва тъканта на платното, тъканта на разлагащото се тяло, така той създава и своя магически свят, изпълнен с джуджета, триъгълници, червено и синьо, страст, насилие, джаз, сиянието на музиката на Анджело Бадаламенти. Неговите героини винаги предизвикват емпатия, защото тяхната сила е в слабостта им, в отдадеността на някаква фикс идея. В киното му „Аз“ е НЕАЗ и обратното -„совите не са това, което са“-помним този рефрен от един мистериозен сериал на Линч. Ако искате да попаднете в дълбоките води на неизвестността и да се чудите какво точно се случва – непременно гледайте „Гумена глава“(1976), „Мъхолънд драйв“(2001), „Изгубената магистрала“(1997) или пък „Вътрешна империя“(2006) -там пък изгубването е тотално-пълен мрак, пълен „Туин Пийкс“!Лора Дърн, Изабела Роселини, Шерилин Фен, Кайл Маклоклън, Денис Хопър, Никалъс Кейдж, Хари Дийн Стентън, Уилям Дефо, Антъни Хопкинс, Джеръми Айрънс, Джон Хърт, Наоми Уотс, Патриша Аркет, Бил Пулмън и естествено музикантите, които обичат да се снимат при Линч: Дейвид Бауи, Крис Айзък, Мерилин Менсън-свят, в който всичко е привидно, но под неговата опаковка има нещо, което те привлича, хипнотизира.
За мен киното на Линч е като интуицията-не можеш да я дефинираш, да я пипнеш, да я обясниш, но тя съществува. Интуицията е път към промяната.
Елица Матеева
А какво мислят за киното на Дейвид Линч новото поколение зрители-предлагаме ви мнението на Никола Йорданов - ученик - IV ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри“- Варна, един от дейните участници в дистанционното обучение на кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс-Варна.
Когато гледаш филм на Дейвид Линч, ти знаеш, че гледаш филм на Дейвид Линч! Неговото кино се различава от всичко, което си видял със своите неясни сюжети, оставящи зрителя сам да изживее, да изпита и усети свой собстен ярък, неразпознаваем филм. Режисьорът твърди, че неговите филми не подлежат на интерпретация, не работят с конкретни категории и дежурни фрази и той самият отказва да даде дефиниция какво влага в своите истории. Точно оттам идва и самата магия. Налага се да гледаш със заострено внимание, усещайки символиката му и разигравайки я вътре в себе си, така както я чувстваш.
Това, което обичам в Линч, и което го откроява от други режисьори, е начинът, по който той „влиза“ в главите на героите си. Обикновено сюжетите му не се побират в яснотата, в обикновеното, те говорят с фантазии и сънища. Дейвид Линч не ти дава готов, цялостен филм, той загатва основите, които ти сам трябва да изградиш. Както във филма му от 1997 "Изгубената магистрала”. Накъде води тази магистрала? Към смъртта, към електрическия стол или към свободата? Кой е мистериозният мъж с камерата – гневът или ревността? Възможен ли е животът, в който онзи идеален свят с любимата жена е реалност, или всичко е било писано да приключи с кръв? Този контраст между светлина и мрак, между идилията и кoшмарът, е една от основните негови теми. Само геният на „лудия“ Дейвид Линч може да ни сближи до такава степен с неговия персонаж, че да ни вкара в мислите му и да не ни освободи до самия финал на филма.
Освен връзката мрак-светлина, другата основна тема е изкривяването на сексуалните желания у човека. В типичното за киното на Линч, конфликтът е породен от сексуално желание. Най-силно тази тема се откроява в “Синьо Кадифе”, където персонажите са като извадени от писанията на Фройд. В случая на “Изгубената магистрала”, конфликтът е породен от неспособността на Фред Мадисън (Бил Пулман) да задоволи сексуално жена си Рене (Патриша Аркет).
Дейвид Линч промени вижданията ми за кино и ми подари друг поглед към киното. Той експериментира със сюрреалистичните похвати на пионерите от миналия век, като ги подрежда в свой пъзел и ние зрителите трябва да подострим сетивата си, за да преосмислим една от най-ярките личности в Холивуд, онзи Холивуд, който едва ли има капацитетът да я разгадае.
