Тази година филма „Медена Земя“ на режисьорите Тамара Котевска и Любо Стефанов беше с номинация за Оскар за най-добър чуждоезичен филм и за най-добър документален филм. През 2019 година на кинофестивала в Сънданс филмът печели три награди.Същата година бе номиниран и за Европейските филмови награди в категория за най-добър документален филм. Той е заснет за три години в Северна Македония.
Филмът е трогателна история за Хатидже, която отглежда пчели и се грижи сама за майка си. Тя продава своя мед като пътува до столицата и търси купувачи на пазара. Хатидже и майка й живеят сами, но един ден до тях се нанася семейство. Хатидже научава своите нови приятели как да отглеждат пчели и да произвеждат мед. Малко след това съседите й започват да продават меда, но те не се вслушват в съветите на трудолюбивата жена и пчелите започват да умират. По-късно природата сякаш въздава справедливост и новите съседите са принудени да напуснат мястото.
Хареса ми, че във филма има много добър контраст между щедрост и алчност. В началото на историята, докато Хатидже е на пазара един търговец й подарява ветрило - жест от сърце, дочул как тя иска да зарадва болната си майка. Оказва се обаче, че хората освен благородни и създаващи добро, могат и да бъдат алчни, каквито са съседите на Хатидже, които искат на всяка цена да получат печалба от меда.
Вместо да печелят малко, но сигурно, те избират да печелят повече, рискувайки да загубят всичко. Хатидже губи майка си и остава само с мъката си. Тук в празнотата на своя свят тя живее с пчелите си, които са единственото късче светлина и надежда за нея.
„Медена земя“ е притча за хората и планетата - балансът по между ни е възможен, ако не сме обсебени от себе си. Точно днес, по време на извънредна ситуация е ясно, че човек се нуждае от малко предмети, за да го има, но не може да живее без надежда и вяра, без идеята за светлина.
Хатидже много обича своите пчели. Тя е готова на всичко, за да са живи-подобно отношение е рядкост в наши дни и това силно ме разтърси. Животът е труден, но с упоритост и честност всичко се постига. Тогава и Земята те обича!
Във визуално отношение силно впечатление ми направи как камерата е успяла да се приближи до битието на Хатидже. Хареса ми с каква непринуденост и чистота са уловени моментите, в които тя е щастлива или тъжна. „Медена земя“ носи естественост и откровеност в съчетание с емоцията на всеобхватността, в която човек въпреки загубите си може да намери смисъл и да продължи пътя си, защото плодородната земя ни е съмишленик и приятел, а ние сме тези, които преобръщат даденостите и променят качествата й.
С нетърпение очаквам „Медена земя“ на голям екран при възстановяването на София филм фест, за да се насладим на истинското единение между човека и природата, това, което трябва да осмислим, за да продължим напред!
