Стелиан Ганчев-кино школа „Братя Люмиер“ – 11 клас, Първа езикова гимназия-Варна.
Дали на кораб, плаващ в открито море, или в малко сицилианско градче, филмите на Торанторе гарантирано ще ви запленят с красива история, майсторска камера и музика, вдъхновяваща душата. Гледайки неговите филми, сякаш изпадам в безтегловност, времето тече по-бавно и забравям за всичко около себе си.
Колкото и невероятна да ни се струва историята на великия пианист със странно име, който никога не е стъпвал на твърда земя, си казваме… „ Защо пък не?“. Може би наистина там някъде из необятния свят живее един Дани Будман Т. Д. Лемън 1900 , който свири своя джаз както никой друг. Тук се крие и вълшебството във филмите на Торанторе, а те са истинска магия, повярвайте ми! Той успява да улови всеки един миг по възможно най-човешкия начин. Всеки кадър, всяка сцена не са просто изиграни, те СА СЕ случили и са били уловени посредством обектива. Запознавайки ни с героите на своите филми още в ранната им детска възраст, той изгражда силна връзка между зрител и герой. Ние растем с неговите персонажи, развиваме се с тях, откриваме талантите и недостатъците им, изпитваме първата им любов заедно с тях, сякаш и ние за пръв път се влюбваме. Казвам, че наблюдаваме как героите му растат, но те никога не порастват. Те остават деца, носят чистотата и необуздания си дух от първия до последния кадър. Само един майстор може да омагьоса актьорите си по такъв начин, че искрата в очите им да се вижда и от другата страна на екрана.
Затова обичам киното на Торанторе. Безспорно той е един смел романтик, който разказвайки историите си, създава вълшебство. Носи ни онези топли чувства, които всеки от нас познава – приятелство, дом, обич.
Елица Матеева - художествен ръководител на кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс – Варна.
Той е роден преди 63 години в един прекрасен град, чието име „врата на вятъра“ ти подсказва, че тук морето не е мъртво, лодките се поклащат от темперамента на времето и хората, защото Багерия (Баария), там някъде в Сицилия е градът, който присъства като отделен персонаж в невероятните му филми „Ново кино „Парадизо“, „ Човекът със звездите“, „Всички са дорбе“, „Малена“, „Баария“, „Непознатата“. Градът е дишащият змей или площад с паметник на национален герой. Градът е кафенето-гарата на безделниците, където влаковете не закъсняват, градът е момчето с къси панталонки, което иска да стане мъж и пораства, когато за първи път се опитва да кара колело, а нощем будува над списанията с картинки, изискващи да оправиш пружините на леглото. Градът е грамофона с нейната плоча , градът е онази жена, която никога няма да имаш, но винаги ще желаеш заради невъзможната целувка, градът е трибуната, върху която искаш да кажеш, че всички трябва да имат работа и прилични доходи, но тълпата те нарича „комунист“, а поредният Мунчо те гони от площада, защото трябва „да затвори пиацата“ или пък да „продава долари“ тук. В киното на Торнаторе, градът е наръчник за безкрайния копнеж на хората, които търсят любовта, но бъдещето им сънува спомени, бъдещето им е обвързано с героите от миналото.
Благодарение на „Ново кино „Парадизо“ от важния списък филми по време на изолация, с учениците ми решихме да поговорим за Торнаторе и така извънредното положение ми подари чудесната възможност да изгледам и да си припомня всичките му игрални филми от дебюта му през 1986 г. с „Камористът“ до последния му филм „Кореспонденцията“ (2016) и да очаквам с голямо любопитство през края на лятото новия му документален филм за Енио Мориконе-този, който може да види музика там, където другите не я откриват, най-прекрасният класик на нашето време, създаващ музика за любов и копнежи!
Всички почитатели на Торнаторе знаем, че от малък той е ревностен търсач на изображения-като дете се занимава с фотография, ръководи младежка театрална трупа, в която макар и на 16 годишна вързаст поставя Пирандело и Едуардо де Филипо със съмишленици. Ако сте гледали „Баария“ филмът е като снимка на детството му (апропо, в доста от филмите на Торнаторе, детето е най-яркият образ), то знаете, че сюжетът на филма е обагрен с политически акцент- бащата на Торнаторе членува във „Всеобщата италианска конференция на труда“, така че история и романтика намират отражение в идеалите на едно поетично сбогуване със старото време.
Преди да дебютира в игралното кино с една твърде поучителна история на тема сицилианската мафия, Торнаторе работи в телевизията и се занимава с документално кино. За дебюта му „Камористът“ (1986) продуцентът – легенда Франко Кристалди (продуцент на Фелини) казва, че „този млад човек го очаква невероятно бъдеще“ и наистина прогнозата се оказва вярна, защото повече от 20 години, киното на Торнаторе увлича, хипнотизира и те държи буден до края на филма с копнеж по красотата.
„Госпожо, всички ли филми на Торнаторе са над два часа?“, ме попита Доротея, защото се оказа, че е гледала „Ново кино „Парадизо“ (оригиналната версия е близо три часа) без да й стане скучно. Спомням си, че когато в НАТФИЗ ни преподаваше по история на българския театър неотразимата професор Надежда Тихова, тя имаше една своя рецепта за добър спектакъл-ако не си погледне стрелките на часовника по време на действието, значи - спектакълът е жив! Да, киното на Торнаторе е именно жив спектакъл-пир за чувствата, за онези наивни и чисти блянове, които пълнят сърцето ни, докато сме малки, докато мечтаем. А като станем възрастни, тази носталгия по миналото в дълбоката си същност, е носталгия по детството, когато сме почти ангели.
Припомняйки си „Камористът“ на Торнаторе съм категорична, че този филм спокойно може да се конкурира с последната творба на друг италиански майстор – Марко Белокио и преди да въздъхваме по „Предателият“ на Белокио, нека си припомним и дебюта на Торнаторе. Една случайна постъпка в знак на самозащита може да преобърне живота ни и да ни превърне в други хора. А тези, които си играят с властта, винаги си „тръгват“ погубени от нея. Дори „професорът“, който е изучил законите в затвора с идеите да е в помощ на своите събратя по съдба, може да загуби човешкото в себе си-представите, които имаме за себе си не са адекватни на реалността.
„Рекордаре“ е една прекрасна песен, писана специално за „Чиста формалност“ (1994) от Енио Мориконе и Торнаторе, Енио винаги ще присъства в киното му, за да създаде невероятни музикални теми, които наред до музиката му за уестърни, епоси, кримки и филми на ужасите, ще се помни завинаги). „Рекордаре“ се изпълнява от Жерар Депардийо по изключително нежен и носталгичен начин, защото филмът е може би най-неочакваният за творчеството на Торнаторе-през цялото време зрителят е потопен в криминална мистерия, а на финала на историята се оказва, че всичко, което е наблюдавал е сюрреалистична среща с отвъдното. Дуетът между главните действащи лица: писател (Жерар Депардийо) и следовател (Роман Полански) е интересно попадение, работещо с контрастта. Сдържаният Роман Полански и бурният Жерар Депардийо възстановяват една нишка, свързана с убийство, но на финала се оказва, че убийствата в живота са персонални самоубийства, а следствието - прогизнало от вода преминава така, както Данте е описал своето „Чистилище“, за да се научим да се вглеждаме добре в спомена, там, някъде в него се крие истинският филм за нас. Филмът е важен според мен и в друга посока-тук Торнаторе е и автор на монтажа. Принципът му на съчетаване на кадри от различни реалности с изключително динамичен ритъм, за да се създаде ясна представа за блиц по-късно ще се използва и в друг негов филм, който също се откроява заради своеобразната си игра с жестокостта на плътта „Непознатата“ (2006). Ако изгледате двата филма един след друг, съвсем естествено е да ви направи впечатление този нюанс на монтажа, който пък в другите филми на Торнаторе отсъства.
През 2017 г. на италианския пазар излиза книгата на Торнаторе „Несъзнателен дневник“, в който режисьорът без излишна суета описва своето аз. Представям си Торнаторе като персонажа на Джефри Ръш от „Най-добрата оферта“ (2013), където естетиката е висша форма на перфекционизъм. Струва ми се, че когато живее в единение, Торнаторе прилича на героя си или героят наподобява своя родител, който няма доверие на другите и на финала липсата на чувства се превръща във взривоопасно вещество. За мен „Най-добрата оферта“ е кино писмото, което бих написала до неясния обект на желанията си с молба, ако може любовта ни да не бъде изящен фалшификат или изкуство, защото усещанията ни не трябва да са ангажирани с предварителна режисура. И въпреки това след филма, може би е добре да си подготвите някакъв дезинфектант срещу вируса на любовта. Той е съсипващ (за)винаги!
Най-съкровената дружба между малките и големите е филмът „Ново кино „Парадизо“ (1988), който носи чуждоезичен „Оскар“, „Златен глобус“, награда „БАФТА“ на Торнаторе плюс още много номинации и награди. Разбира се наградите не са най-важното, но пък ще се съгласите, че рядкост е в наши дни такава чиста история за киносалона, в който сънуваме нашите мечти. Днес ние сме в изолация, но и извън извънредното положение, съвременният български зрител отдавна е избрал асоциалния модел на гледане на кино-у дома. А в само в един киносалон е истинско усещането ръката ти да се плъзне върху бедрото на любимото същество. Тези, които са се целували в тъмното на киносалона, знаят, че и за тях се отнася израза „целувка като на кино“. Всеки е бил малкият Тото и навярно всеки е имал своя Салваторе (спасител), който му е показал магията на киното или пък друго изкуство. И точно днес вече е ясно и за най-големите отрицатели на изкуството, че истинското спасение, когато си сам се крие в този чуден свят, където успяваме да намерим утеха!
Понякога се чувствам като измамника от филма на Торнаторе „Човекът със звездите“ (1995). Да, и аз като Джо Морели (чуден Серджо Кастелито) продавам илюзии на моите ученици, че всичко е светлина, красота и звезди. Но в тези тесни блянове се чувствам уютно, защото предлагам безплатно чудото малките да са нещо повече, да излязат извън ограниченията на познатото, да напуснат своята кожа и да бъдат някой друг. И за разлика от Джо, смятам, че „мошеничеството“, което преподавам е по-сладко и не е грях, защото киното е най-симпатичната илюзия за света, в който искаме да бъдем, но уви все закъсняваме.
“Изкуството и културата имат отношение към категорията „красота“, последната е инструментът на хората, с който те си осигуряват социалната сплотеност.“- казва Торнаторе, в тази теза разбира се отсъства разбирането на българския министър на финансите, че хората на изкуството са маргинали, но след някоя и друга година ще сме забравили името на този министър (аз и не го знам), но винаги ще се вълнуваме, когато гледаме киното на Торнаторе и неговите „братя по оръжие“.
Сега, когато съм почти на около половин век на тази земя, разбирам защо тийнейджърите не осъзнават великата драма на Татко Матео (Марчело Мастрояни) от „Всички са добре“ (1990) (Холивуд прави своя версия през 2009г., а в главната роля е Робърт Де Ниро). Трудно е да вникнеш в самотата на родителя, когато същият постоянно е над главата ти. Щом малките отлетят от гнездото и се превърнат в татковци и майки - съвсем естествено животът им стоварва лавина от отговорности, чак тогава те предчувстват тази самота. И по-късно, както се казвше в онази брачна повеля „ако смъртта ни раздели“, осиротяването и разлъката със съпругата или съпруга, прави тези татковци и майки много по-чувствителни за света. Самотата ни подтиква да развием допълнителна сетивност за хората. Тя е като физиката, която е лишена от нормално себеизразяване. Тялото замества физиката с друга повърхност. Излиза,че изолацията би трябвало да ни направи по-сетивни, но всичко е само една оптимистична теория.
2020 година е моето новеченто (1900), и аз като Хиляда и деветстотин (Тим Рот) предпочитам сигурността на стария си кораб-дом. Да, той може би е твърде мизерен за модерния човек, но поне тук ми е уютно и не се гневя на пошлостта, която ме сграбчва в делника. Не, не, не съм мизантроп, ако стана ще ми простите! „Легенда за пианиста“ (1998) – този филм гледах за първи път, когато бях първа година студентка в Театралната академия. Плаках в полупразния салон и същевременно вярвах, че там, някъде в света има един истински Хиляда и деветстотин-деликатен, чувствителен, талантлив единак, аутсайдер. Маргиналите винаги са ме привличали заради неординерността им. В основата на „Легенда за пианиста“ стои произведението на Алесандро Барико „Новеченто“. Това е първият англоезичен опит на Торнаторе, който е сниман само на няколко километра от град Варна-в град побратим на черноморската ни столица, а именно при перлата на украинското Черноморие-град Одеса. В ролята на кораба „Вирджиния“ е одеският тренировачен кораб „Лесозаводск“. За някои тази „легенда“ е сълзлива холивудска мелодрама за любовта, но дори и така да е, кога за последен път сте пускали на свобода емоциите си, в името на невозможното, другото, по-красивото, необятното? Не, красотата няма да спаси света! „Малена“ (2000) е омразна на хората от малкия град заради тази красота. Но пък Ренато постоянно й пише, защото обича така, както може да обича едно дете-безпределно. Попитах дали между Малена и персонаж от българската литература, който се изучава в училище има общо излъчване? Надявах се, че веднага ще се сетят за прозата на Йовков, но съм в очакване, все някой ще бъде моят нов, малък Колумб и ще открие тази връзка. Дано! А Моника Белучи, която Торнаторе снима в реклама на „Долче и Габана“ преди този филм е като Венера! Една богиня, която те омагьосва дори само със светлината на плътта си. Ако имаш такава Моника в живота си, най-малкото, което можеш да направиш е... да измислиш роля за нея! А освен да снима Моника Белучи, Торнаторе й посвети след това и цяла фотокнига.
Извън света на киното, Торнаторе се занимава с преподавателска дейност в Палермо, където чете лекции по естетика. Отдал се е също и на каузата да се съхрани кинонаследството и работи за възстановяването на ленти от италианската кино класика.
Торнаторе не обича да афишира личния си живот, никога не е бил женен, не обича да се вдига шум около него, твърде скромен и тих е за световноизвестна личност, но слава богу, добре, че има и такива творци. „Дали имам талант? Някои смятат, че имам, но бих искал никога да не разбера това.“- казва за себе си Джузепе Торнаторе.
„Добро утро, Колумб!“ така започваше един от най-любимите ми филми, когато бях гневен пост пънкар на 18 години. Да, докато се съберем с този свят, ние всички сме откриватели, деца-мечтатели, деца, които си общуват с Бог без да му пращаме съобщения по вайбър. А когато Колумб разбере, че светът е само един красив спомен, навярно ще осъзнае, че „у дома“ е винаги тук, вътре, в нас!
