Ще чуете една песен за филм, любов и …още нещо
Ралица Владимирова – 11 клас
Тази година за първи път уча в киношколата „Братя Люмиер“. Още с първите ни занятия разбрах нещо важно за киното –то не свършва с последния кадър. Понякога това, което остава в нас най-дълго, не е образът, а музиката. Музиката във филма има силата да ни разплаче, да ни накара да се усмихнем или да замълчим. Тя често казва онова, което героите не могат или не смеят да изрекат.
Има жанр в киното и театъра, в който музиката не просто съпътства действието, а го води – това е мюзикълът. В мюзикъла песните са част от историята. Чрез тях героите обичат, мечтаят, страдат и взимат решения. Понякога една песен може да разкаже повече от цяла сцена диалог. Българското кино също има своя принос в този жанр. Сред най-любимите ми филми попадат:
„Баща ми бояджията“ (1974), реж. Стефан Димитров
„Старинната монета“ (1965), реж. Владимир Янчев
„Бягство в Ропотамо“ (1973), реж. Рангел Вълчанов
В киното има песни, които се раждат заедно с филма. Те са създадени специално за една история и сякаш дишат с нея.
Има и други песни – написани много по-рано, но открили своето място във филма. Когато това се случи, те получават нов живот и нов смисъл.
Пример за песен, създадена специално за екранна история, е „По-добре късно, отколкото никога“ в изпълнение на Богдана Карадочева, написана за сериала „На всеки километър“.
А във филма „Стадото“ (2024) на Милко Лазаров песента „Безсъница“ звучи като вътрешен монолог – тя не е писана за филма, но сякаш е чакала точно тази история.
Докато се подготвях за тази тема, си дадох сметка, че музиката от миналото носи не само мелодии, но и духа на своето време.
Естрадната музика – дума, идваща от френски и означаваща сцена – е била българският начин да се говори за популярна музика. Това са песни, които са звучали по радиото, по сцените и, разбира се, в киното.
Те са били част от ежедневието на хората и днес често ни връщат към спомени, дори и да не сме живели в онова време.
Ще споделя с вас три песни от българското кино, които са ми особено близки:
1. „Любовта е море“ – от „Старинната монета“
Тази песен за мен е тиха и дълбока, като самото море – тя носи усещане за нежност и копнеж.
2. „Оставаме“ – от „Оркестър без име“
Това е песен, която винаги ме кара да вярвам, че приятелството и мечтите си заслужават, дори когато пътят е труден.
3. „Двама“ – от „Козият рог“
Тази песен доказва колко силна може да бъде музиката, когато думите не стигат – тя остава дълго след като филмът е свършил.
За мен киното и музиката са неразделни. Те заедно създават емоции, спомени и усещания, които ни променят, макар и понякога неусетно. И може би точно затова добрите филмови композиции никога не остаряват.
„Мина половин живот“ и за Владимир Карамазов
Дария Димитрова-8 клас
Книгата „Мина половин живот“ от Владо Карамазов е различна от повечето книги които съм чела. Тя не е роман, нито приказка, нито история с ясно начало и ясен край. Това е книга за един живот, разказан честно, без да се крие и украсява или да се прави на нещо което не е.
Докато четях имах чувството, че авторът не пише за да впечатлява, а за да освободи себе си. Като човек, който е минал през много мисли, съмнения и вътрешни борби и накрая е решил да ги сподели, за да видят хората, че ничий живот не е цветя и рози. Заглавието „Мина половин живот“ още от първия му прочит е ясно, че това не е история за край, а за равносметка.
Владо Карамазов започва с разкази от детството си, не като нещо изключително, а като период, който го е оформил и създал като човек. Той не описва детството си като идеално или драматично, а като истинско, без излишни подправки. Именно това го прави достоверно, защото и той е бил дете, точно като всички нас. Още от малък той е наблюдателен. Забелязва хората, отношенията между тях, начина, по който се държат един с друг. Това по-късно се превръща в нещо много важно за актьорската му професия. Той, като всички деца е гледал любопитно с всеки поглед, и попивайки всичко, и добро и зло, сега като голям може да реши какво да използва и от кое да страни в живота си. От книгата се усеща, че още тогава той е бил човек, който мисли повече от колкото говори. Детството при него не просто спомен, а корен. Корен от който тръгва всичко, от където започва началото на една велика история.
Една от най-силните теми в книгата е търсенето на себе си. Владо Карамазов не е от хората, които рано са знаели какво искат да бъдат. От малък той е знаел какво му харесва и какво го влече, но доста често се е съмнявал, лутал, задавал си е въпроси. Това го прави много по-близък до читателя, защото повечето хора минават точно през това, несигурност, страх дали ще вземат правилните решения, дали не губят време. И той не прикрива нищо от това, той не го поправя или замества, казва го така като е, истинско. В книгата ясно се усеща, че пътят му не е бил прав, а изпълнен с колебания, колебания, които днес са го направили велик човек.
Решението да стане актьор не идва като внезапно вдъхновение. То е по-скоро резултат от вътрешно усещане, че това е мястото му, където може да бъде себе си. Карамазов описва кандидатстването, обучението и трудностите много реалистично. Няма излишен блясък. Има притеснение, страх от провал, несигурност. Това показва, че актьорството не е точно талант, а борба със себе си.
В книгата голямо място заемат хората, които Владо Карамазов среща по пътя си. Преподаватели, колеги, приятели с които се познава и до ден днешен. Всеки от тях остава. Той не ги описва като идеални, а като истински, като реални хора с качества и недостатъци. Някои са го вдъхновявали, други са го разочаровали, но всички са му помогнали да израсне.
Карамазов говори открито затова, че успехът има цена. Не само физическа, но и емоционална. Има моменти на изтощение, на празнота, на съмнение дали всичко си струва, но въпреки това той не спря да върви напред дори за миг. Това е една от най-силните части на книгата, защото разбива представата, че когато си успешен и известен, си автоматично щастлив. Авторът показва, че понякога точно тогава въпросите стават още повече. В книгата има много моменти на вътрешен монолог. Владо Карамазов споделя мисли, които не всеки би изрекъл на глас. Страхове, несигурност, усещане за самота. Това прави книгата не просто книга, а изповед. Читателят има чувството, че му се доверяват, а автора прави това чувство без дори да се опитва. Той просто е истински.
„Мина половин живот“ не означава, че животът е свършил. Напротив, означава, че спира за момент, поглежда назад и си задава въпроса: Кой съм аз и накъде отивам? Половината живот е минал в търсене, другата половина предстои с повече осъзнатост.
Тази книга ме накара да се замисля, не само за Владо Карамазов, а и за себе си. За това колко често хората се сравняват с другите, без да знаят какво се крие зад външния образ. Хареса ми честността и искреността. Хареса ми, че няма преструвки. Книгата е тиха, но силна.
„Мина половин живот“ е книга за човека зад професията. За пътя, за грешките, за съмненията и за смелостта за бъдеш честен не само с хората около теб, а най-вече със себе си. Това е книга, която не се забравя лесно, защото те учи на много, тя не крещи а говори спокойно и право в сърцето. Книгата не дава готови отговори и не обещава щастие, оставя те сам със собствените мисли. Историята на Владо Карамазов не се измерва в роли и награди, или в това какъв човек си в очите на другите. Истинската борба е вътре в самия теб, страхове, съмнения и избори. Страшни избори, които не може да избегнеш, но точно това ми показа той, че нищо не е вечно нито болката, нито страха, нито съмнението, всичко ще мине, точно както мина половината живот.
Катерина Евро – една лудетина почти на 70
Ирина Желева – 9 клас
В Деня на българското кино няма как да не споменем един от най-култовите и обичани български филми – „Оркестър без име“ (1981), с режисьор Людмил Кирков. Филм, който и днес ни кара да се смеем, да си тананикаме песни и да вярваме в мечтите.
В актьорския му състав участват едни от най-обичаните български артисти, а сред тях е и познатата на всички от киното, театъра и телевизията – Катерина Евро.
Катерина Евро е родена в София през 1949 година. Още от ученическите си години започва кариерата си като манекенка – професия, която ѝ дава самочувствие, дисциплина и усет към сцената. Именно моделството отваря за нея много врати към света на киното.
Първата ѝ филмова роля е във филма „Чуй петела“ (1978), режисиран от Стефан Димитров, където си партнира с големи имена като Николай Бинев и Невена Коканова. Годините опит пред фотоапарата и на подиума ѝ помагат да се чувства уверена и естествена пред филмовата камера.
Макар участието ѝ в „Оркестър без име“ да започва почти на шега и без да е завършила ВИТИЗ, с присъщата си смелост, чар и решителност Катерина Евро успява да изгради незабравимия образ на Рени. Именно тази роля се оказва повратната точка в актьорската ѝ кариера и я превръща в любимка на публиката.
След този успех тя продължава активно да се снима в киното – във филми като „Мярка за неотклонение“ с режисьор Мая Вапцарова и „Равновесие“ (1983) на Людмил Кирков. В кариерата си Катерина Евро изиграва както главни, така и поддържащи роли и си партнира с изключителни актьори като Павел Попандов, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев и др. Днес тя е позната на публиката не само от киното и театъра, но и от малкия екран, където продължава да зарежда зрителите с енергия, чар и пленителна естественост. Нейната топла усмивка, добродушие и чувство за хумор се усещат от всеки зрител. И може би затова тя остава „една лудетина почти на 70“ – жизнена, искрена и обичана. Освен талантлив и успешен артист, Катерина Евро днес играе и най-важната роля в живота си – тази на любяща майка и баба.Катерина Евро е от онези артисти, които не остаряват – те просто стават още по-истински. Тя е доказателство, че талантът не е само техника или образование, а смелост, присъствие и сърце. В нейните роли има лекота, хумор и човечност, които ни карат да се разпознаваме и да се усмихваме.И може би точно затова я обичаме – защото тя не играе живота, а го живее. А докато българското кино има такива личности, то ще продължава да бъде живо, близко и незабравимо.