Снимките на Ани Хол минаха без усилие. По време на почивките Уди се разхождаше с пакет „Кемъл“, изваждаше една цигара от джоба на ризата си ала Джордж Рафт, мушваше я в устата си, правеше кръгчета с дима и никога не вдишваше. Никой нямаше сериозни очаквания. Просто се забавлявахме, като обикаляхме емблематичните за Ню Йорк места. Както винаги, Уди се тревожеше за сценария. Дали не приличаше прекалено на епизод от „Шоуто на Мери Тайлър Мур“? Казах му, че е луд. По-спокойно.
Ако някоя сцена не се получаваше, Уди правеше обичайното: пренаписваше я, докато Гордън Уилис подготвяше кадъра. Пренаписваше често означаваше редактираше. Уди не ценеше особено думите си; в резултат на това в Ани Хол нямаше нищо излишно. Изборът на Гордън Уилис за оператор беше повратен момент и безпогрешен пример за нарушаване на правилата от страна на Уди. Като много смешни мъже, той изпитваше известно презрение към комедията. Но за разлика от други използва това отношение, за да създаде множество духовити визуални подходи, които придадоха тежест на Ани Хол. С Гордън до себе си Уди спря да се бои от тъмното.
Научи се да снима със стил полиекрани и ретроспекции. Гордън го научи да хореографира кадъра с вътрешнокадров монтаж така, че да може да предава разнообразието и въздействието, от които имаше нужда публиката, без да се преминава към близък план. Това бяха нововъведения в комедията. Ани Хол, целият облечен в светлини и сенки, движещ се във времето без много произволни препратки, беше съвършен.
Режисурата на Уди беше същата. Освободѝ диалога. Забравѝ ремарките. Движѝ се като истински човек. Не придавай прекалено голямо значение на думите и носѝ каквото искаш. Да нося каквото искам? За пръв път получавах такова разрешение. И направих каквото каза Уди: Носех каквото исках, или по-скоро крадях това, което исках да нося, от интересно изглеждащи жени по улиците на Ню Йорк. Панталонът на Ани в цвят каки, елекът и вратовръзката дойдоха от тях. Откраднах шапката от Орор Клеман, бъдещата съпруга на Дийн Тавуларис, която се появи един ден на снимачната площадка на Кръстникът ІІ с мъжко безформено болеро, придърпано до долния край на челото. Шапката на Орор добави финалния щрих към характерния външен вид на Ани Хол. Орор имаше стил, но също и всички ежедневно-елегантни жени, които обитаваха СоХо в средата на 70-те години. Те бяха истинските дизайнери на костюмите на Ани Хол. Всъщност това не е съвсем вярно. Уди беше дизайнерът. Всяка идея, всеки избор, всяко решение се раждаше в ума на Уди Алън.
С Мама никога не обсъдихме семейство Хол, каквото бе представено в Ани Хол. Какво имаше да обсъждаме? Аз не бях гледала филма. Когато спечелих Наградата на нюйоркските филмови критици, реших, че е добре да се занеса до някое кино, преди да кажа речта си при получаването. Беше 1978 г. Отидох на дневна прожекция в салона на Петдесет и девета улица и Трето авеню. Имаше малко зрители в залата. Не чух никой да се смее. Също като Мама, бях толкова обсебена от „себе си“, че не можех да следя историята. През цялото време си мислех: „За какво е всичкият този шум?“. Както може да се предположи, не харесах лицето си, гласа си и ужасното си „маниерничене“. От друга страна, знаех, че съм късметлийка. И бях благодарна. Не се занимавах със сцените със семейство Хол. Не ме разтревожиха. Първо, нито един герой не напомняше дори слабо за първообразите. Странният Дуейн, изигран от Крис Уокън, беше смешен, но като паднал от Марс. Версията на Уди на моето семейство беше комичен елемент. Той беше създал събирателен образ на семейство бели англосаксонци протестанти и беше пуснал няколко шеги около масата. Изобщо не анализирах сцената.
Повечето хора решиха, че Ани Хол е историята на нашата връзка. Моята фамилия е Хол. С Уди имахме сериозна любовна връзка, поне според мен. Аз наистина исках да бъда певица. Бях неуверена и наистина трудно намирах думите си. След трийсет и пет години някой интересува ли се? Това, което е важно, е работата на Уди. Ани Хол беше първата му любовна история. Любовта беше лепилото, което свързваше остроумните сцени. Макар и сладко-горчиво, посланието беше ясно. Любовта избледнява. Уди пое риск; остави публиката да почувства тъгата на раздялата в смешен филм.
На седемдесет и пет години, с четиресет и пет филма за четиресет и пет години той е единственият режисьор, който неизменно успява да осигури финансиране за поредния си филм. Сделката включва пълен контрол и последната дума в монтажа. Не че други режисьори не са си спечелили правото; просто в този нетърпящ провал бизнес Уди притежава дързост. И бюджетът на филмите му се разпределя с мисъл за реалността. Доказателство за неговата уникална гениалност е, че може да наема големи кинозвезди, като им плаща минимален хонорар. Примамката? Петима актьори са получили шест награди „Оскар“ за участието си във филми на Уди Алън, а десет са били номинирани.
В крайна сметка всичко се свежда до думи. Думите на Уди. Той или е автор, или е съавтор на сценария на всеки филм, който е режисирал. Писането е основата, инфраструктурата, отправната точка, причината и претекстът за всичко.
