АДЕКВАТНА ОБРАЗНОСТ
Преди да започнем, би ли предложил на читателите си някакви генерални прозрения, които ще им помогнат да спят по-добре?
– Ще кажа нещо, което се отнася за хората навсякъде, без значение дали се занимават с филми или с нещо друго. Мога да отговоря на въпроса ти единствено с цитат на хотелския магнат Конрад Хилтън, когото попитали какво иска да предаде на бъдещите поколения. „Докато си вземате душ – казал той, – винаги се старайте завесата да е от вътрешната страна на ваната.“
Аз бих препоръчал същото. Никога не забравяйте завесата на душа.
Кога осъзна, че ще посветиш живота си на създаването на филми?
В мига, в който започнах да разсъждавам самостоятелно. За разлика от повечето хора аз нямах привилегията да избирам професията си. Дори не съм се питал мога ли да го направя, просто поех през глава в своята посока. А тя ми се изясни след няколко драматични месеца на 14-годишна възраст, когато започнах моите скитания пеша и приех католическата вяра. Беше първото ми истинско бягство от живота у дома. Баща ми – войнстващ атеист – побесня, макар майка ми да бе на мнение, че съм го направил само защото местният свещеник играеше футбол. Бях очарован от историческите традиции на католицизма и вниманието му към ритуалите, а също така и заинтригуван от голямата доза баварски фолклор, който се коренеше в религията. Калвинистката строгост и аскетичност на християнството никога не са ме привличали. Интересът ми се дължеше изцяло на пищните барокови елементи. Ако бях отраснал в северната част на Германия, където почти всички са протестанти, вероятно щях да се заинтригувам по-скоро от това вероизповедание.
Исках да отида в Албания, която по онова време беше загадъчна държава, затворена за останалата част от света, управлявана от железния юмрук на маоистите, които не допускаха достъп на чужденци. Вместо това стигнах пеша до Адриатика, като се движех близо до албанско-югославската граница, на педтдесетина метра разстояние. Така и не се осмелих да вляза в Албания. На няколко пъти тръгвах пеша към северната част на Германия и два пъти ме свари мразовит студ на няколко километра от най-близкия град. Винаги можех да отворя някоя от хижите за почивка с шперцовете, които носех със себе си, и в крайна сметка се промъквах в тях доста умело и без да оставям следи. Често откривах изобилие от отлични вина, а понякога довършвах започната кръстословица. Преди да си тръгна, оправях леглото и почиствах като примерен бойскаут и дори оставях благодарствена бележка. Веднъж бях заспал, а къщата изведнъж бе облята от светлина и чух гласове на долния етаж. Измъкнах се през прозореца и скочих върху покрива на гаража, където семейството разтоварваше колата си. В гаража настъпи тишина, а след това чух женски глас да казва: „Трябва да е котката.“ При такива климатични условия, естествено, беше правилно да потърся подслон в тези домове и ако полицията ме беше заловила, сигурен съм, че бих получил единствено чаша горещ чай. Нямаше да се наложи да плащам и виното, а от всичко това ме делеше съвсем малка крачка до правенето на филми, което до ден днешен не възприемам като истинска професия.
Какво имаш предвид под „истинска професия“?
Не се вземам много на сериозно, а на тази възраст вероятно трябва да се захвана с по-пристойна работа от правенето на филми. В същото време киното ни въздейства по-силно от всяка друга форма на образност, измислена някога. Филмите съдържат най-интензивната хроника на „човешкото състояние“, също както живописта, някога ползвала се с всеобща почит. Повечето хора не биха могли да назоват най-видните холандски писатели от XVII в., но познават поне няколко холандски художника от този период. По същия начин, както архитектурата от късното средновековие се е радвала на привилигерован статут, след години ще започнем да възприемаме киното като най-логичното и смислено представяне на обществото, на постиженията и провалите ни през XX в.
Имаш ли собствена идеология, нещо, което те тласка отвъд обикновеното разказване на истории?
„Обикновеното разказване на истории“, както се изрази, е достатъчно за създаването на филм. Филмите на Стивън Спилбърг може и да изобилстват от специални ефекти, но публиката ги оценява, защото в основата на всеки от тях лежи умело съчинена история. Спилбърг заслужава позицията си, защото разбира нещо, за което заинтересованите само от фойерверки и бляскави ефекти не си дават сметка. Ако сюжетът в повествователен филм не струва, и филмът няма да струва.
Моите филми се появяват в съзнанието ми съвсем живи, като мечти, без никакво обянение. Никога не се замислям какво означават. Мисля само за разказването на историята и колкото и да са нелогични образите, оставям се да ме обсебят. Хрумва ми някаква идея, а след време – понякога докато шофирам или се разхождам – неясният образ се избистря в съзнанието ми, фокусира се. Виждам филма пред себе си като на екран и скоро става толкова прозрачен, че мога да седна и да запиша всичко, да обрисувам образите, които преминават през съзнанието ми. Не пиша сценарий, ако не съм в състояние да видя и чуя целия филм – герои, диалог, музика, места – в главата си. Никога не съм писал сценарий за някого, тъй като виждам историите си по определен начин и не желая никой да се докосва до тях. Когато пиша, сядам пред компютъра и натискам клавишите. Започвам от самото начало и пиша бързо, оставям всичко ненужно и се прицелвам само в сърцевината на разказа. Не мога да пиша без тази припряност. Нещо не е наред, ако писането на сценария ми отнеме повече от пет дни…
Филмът е проекция на светлина, която става нещо друго чак след като се пресече с погледа на публиката, на зрител, който е в състояние да свърже видяното с нещо дълбоко в себе си. Всеки довършва образите и историите по различен начин, тъй като гледната точка на всеки е различна, така че никога не съм смятал за добра идея да обяснявам какво означават филмите ми. Мнението на публиката, от друга страна, колкото и да се различава от моето, е свещено. Когато някой ме попита дали в края на филма Балада за Бруно Строшек се самоубива, аз му казвам, че може да избере финал, който го удовлетворява. Ако някой очаква от мен изявления по този въпрос, вероятно е най-добре да остави книгата още сега и да си налее чаша вино. Помислете върху следната реплика на Уолт Уитман: „Забележете, че не ви изнасям лекция, нито предлагам мъничко благотворителност. Когато давам, аз давам себе си“. Никой от филмите ми не е създаден на базата на дълбоко философско съзерцание. Моят начинът, по който изразявам определени идеи – дълбоко скритите у нас надежди и разяждащи страхове, – е да ги направя видими на екран.
Тези орди, които пишат за киното, често са научени да мислят по определен модел, да анализират цялостно творчество и да търсят очевидни връзки, да го вкарат в сковани модни теории и, докато го правят, да се изфукат с всичко, което знаят. Различават своя собствен интелектуален макиаж и подход към живота в моите филми, като дешифрират неща, които по моему няма нужда да бъдат дешифрирани или бълват страница след страница скучна проза, видно неясна и объркана. Не означава, че са прави или грешат. Те съществуват в своя свят, а аз в моя. Моето желание е най-вече да събудя инстинктите на хората. Когато представям нов филм пред публиката, очаквам само сърцето и съзнанието ѝ плюс малко съчувствие. Не моля за нищо повече. Филмът не е изкуство за учени, а за неграмотни. Трябва да се гледа без предварително подготвени идеи, както Анри Ланглоа добре съзнаваше. Във Френската синематека той прожектираше филми от целия свят – от Бенгалия, Китай, Япония, Португалия – без субтитри. Това означава, че публиката трябва да култивира интелигентност и концентрация по отношение на видяното, което няма почти нищо общо с рационалното мислене.