Разговори със Скорсезе

Откъс от книгата "Разговор със Скорсезе" на поредицата "Амаркорд", предоставена любезно от издателство "Колибри"

Имаш ли един илидва любими сред филмите си?

– Не.

– Наистина ли?

Жестоки улици беше много труден за снимане, но всички работеха добре заедно и това беше хубав период от живота ми. Така че този филм ми хареса. Италоамериканци – докато го снимах, научих много за родителите си. Последният валс също ми хареса. Добри момчета беше като прераждане. Изживявах труден период. И с този филм някак си се преоткрих. Кундун също е филм, който харесвам.

– Знам това. Но защо по-точно го харесваш?

– Настроението, атмосферата.

– Духовното пътешествие?

– Пътешествието на един човек, който още от дете е отгледан да води духовен живот. Това го прави много интересен филм за мен. Но все още не мога да го разбера както трябва.

– Трогва те нещо в начина, по който избират едно дете?

– Не, говоря за природата на загубата и приемането ѝ. Загубата на една цяла култура, на един начин на живот. Загубата на живота, на приятелите, на близките, цялата преходна природа на нашето съществуване – как да приемеш това и да продължиш. Оттам идват текстурата и цветът на този филм.

– „Тишина“ – може би духовните измерения на този филм не са толкова различни от тези на Кундун.

– Точно така.

– След огромния успех на От другата страна на едно цинично и практично равнище можеше да се заемеш по-лесно с филм за престъпността, отколкото с филм на японска тема. Искам да кажа, че когато си отишъл в студиото и си казал: „А сега бих искал да направя един филм за Япония“, те са отговорили: „Да, Марти, но на нас много ни харесва този за психиатрично болните престъпници недалеч от Бостън“.

– Да, така е.

– Така че това е практическата страна на нещата.

– А не можеш да отидеш на снимачната площадка и да кажеш: „Не искам да работя тук“, дори да ти се иска да отидеш на друга снимачна площадка.

– Но трябва да мислиш за личните въпроси, които обсъдихме по-рано.

– Да, времето лети. Както казах, на тази възраст вече имам определени отговорности към семейството си.

– Точно това се опитвам да подчертая.

Злокобен остров също е за истината и илюзията. И за вината – в него има много вина. [Смее се.]

– Много вина, както обикновено. Знам.

– Но в крайна сметка целта ми е да направя „Тишина“, точно както целта ми беше да направя Бандите на Ню Йорк и Последното изкушение на Христос. Или До краен предел.

– А дали последното изкушение на Марти Скорсезе не е да направи нещо като Войната на Чарли Уилсън – един политически филм?

– Бих искал да направя нещо, което има някаква тежест – нещо, което човек няма да възприеме само като източник на забавление, но и на размисъл. А това означава, че понякога филмът трябва да те развълнува или да те отврати. За да си тръгнеш от киното и да си кажеш: „Знаеш ли, това е много интересна гледна точка“. Предполагам, че това желание идва от миналото на онова малко момче, което първо гледа толкова много американски филми, а после гледа италианските. А след това беше поразено от Децата на рая. Както и от Седмият печат на Бергман, от Изворът на девственицата и на практика от всички филми на Бергман, които тогава излизаха на всеки шест или десет месеца.

– По онова време наистина излизаха често.

– Ако погледнеш какво са давали по кината през 1960 г. в Ню Йорк – имам предвид, това наистина е било изумително.

– Ходех на кино по три или четири пъти в седмицата. Нали си спомняш, на Осма улица в Гринич Вилидж. Или в „Уейвърли“, където даваха стари американски филми. Сигурно съм гледал Дванадесет разгневени мъже на Сидни Лъмет поне осем пъти.

– Там гледах за пръв път Съкровището на Сиера Мадре. В мен има една половина, която обича европейското изкуство. А има и друга половина, която обича холивудските филми. Това са две много различни традиции. Но аз винаги искам да установя контакт с публиката. Искам историята да им хареса, да ги увлече, да ги забавлява. Предполагам, че всичко започва от идеята за добрите хора, които правят лоши неща, и това да не ги съдим твърде строго. И разказването на история около тази тема. Вярвам, че съм израснал в такъв свят. Много от моите приятели го преживяха по-различно. Но това е, което възприех аз. Това видях с очите си. Има един филм на Жак Турньор, Път през каньона. Гледал ли си го?

– Да.

Красив филм.

– Така е.

В него има един прекрасен момент, в който Брайън Дънлеви е в задната стаичка – мисля, че го вижда Хоуги Кармайкъл – и измерва на везните злато от една кесия. Златото не е негово. Но той го измерва и записва теглото. После го поглежда отново. И прибира малко за себе си. Оттам започва проблемът. Той е почтен човек, но има проблеми в бизнеса.

Тази дилема винаги ме запленява. Но аз обичам и филмите да забавляват хората. Обичам да карам публиката да се вълнува за героите или да се смее. Гледам филми от Африка, от Южна Корея.