Тъй като ми омръзна вечно да бъда „дежурният турчин“ в телевизионните кримки, си казах: постъпи като Силвестър Сталоун с Роки: съчини главната роля за себе си. Първият вариант на Кратко и безболезнено написах за няколко дни на ръка в училище, най-вече в час по религия. Така че не е никак чудно, дето останах да повтарям. Днес като го чета… Първият вариант е още много наивен и някак детински. Една приятелка от училището имаше компютър. В началото на 90-те не всеки притежаваше такъв. Попитах я дали би преписала написания ми на ръка сценарий. За 50 марки. Направи го. Така се сдобих с първия си сценарий.
– В този първи вариант може ли да се разпознае по-късният филм?
– Да, запазих триъгълника герои. Сватбата в началото и кулминацията с отмъщението също си бяха там. Сюжетът се опира на един анекдот, реалната история всъщност е много по-интересна от филма. Бяхме трима неразделни приятели: Адам Бусдукос, Томи и аз. Адам остана да повтаря и така се озова в класа на Томи. Интересуваше се от гангстерски филми като Белязания и Кръстникът, самият искаше на всяка цена да стане гангстер. Томи бе израснал в квартала на червените фенери. Майка му държеше кръчма на площад „Ханс Албер“, затова той постоянно скитореше из „Санкт Паули“. Символите, говорещи за положението му, за него бяха нещо важно. Един ден се появи с яке „Версаче“, което бе по-скъпо от първата ми кола, стар опел кадет. Веднъж на един югославски купон някакъв местен гангстер му свил якето: „Хей, що си ми облякъл якето?“. В момента, в който Томи тръгва да се отбранява, получава по удар отляво и отдясно. Никога не е бил бияч – по-скоро човек, който ходи да си прави маникюра. Почувствал се унизен, той настоява да си получи якето, но в това е и грешката му: използвайки контактите си в квартала на червените фенери, се обръща към хора, които събират парите от борчлиите. Плаща им, за да му донесат якето обратно. Месец по-късно една от бойните банди, въоръжена с мачете, отива на парти. Виждат там бандита с откраднатото яке, нахвърлят се отгоре му, смъкват му якето и го връщат на Томи, разкъсано и раздърпано. След което искат още повече пари от него, за да продължат да го „закрилят“.
Пичът, който откраднал якето на Томи, успява да си спаси кожата и също започва да го преследва. Томи се изнася в Белград. Година по-късно, когато започва войната срещу Сърбия, е мобилизиран. През 1998 г. отново се появи в Хамбург. Беше на премиерата на Кратко и безболезнено. Беше ужасно впечатлен, че животът му се е превърнал във филм. По-късно обаче ми се ядоса, защото смяташе, че не е представен особено добре. Друго вдъхновение за мен бяха филмите Чай в харема на Архимед на Мехди Шареф и Чао, марионетке на Клод Бери. Последния гледах 12-годишен по телевизията и никога не го забравих. Историята се разиграва в Париж на една бензиностанция, бензинджията е възрастен, алкохолизиран тип. Един ден влиза арабско момче, открадва нещо и мъжът го набива, но не го предава в полицията. Двамата се сприятеляват и след известно време научаваме, че старецът по-рано е бил полицай и имал син, който е починал от свръхдоза наркотици. По-късно момчето си намира една парижка пънкарка за гадже, става за кратко дилър и измамва шефовете си. Те го убиват пред бензиностанцията. После старият се снабдява с пистолет, завърта афера с гаджето на младежа и иска да отмъсти за него. Филмът носи настроение, има нещо от онази неонова атмосфера на 80-те години: дъждовни улици, в чиито локви се отразяват светлините.
– Идеи за филми в главата и сценарий в чекмеджето, но как един 20-годишен гимназист може да се добере до кинопродуцент?
– В културния дом „Цайзехален“ имаше среща на сценаристи. С Адам случайно се озовахме там. Всичко разгледахме, взехме си каталози, също и от Филмовото бюро, където имаше списък на филми от Хамбург. Филми като Мау Мау на Уве Шрадер или Шадоу Бокс на Ларс Бекер. Кратко разказаното им съдържание много напомняше на нашия сценарий. Шадоу Бокс беше продуциран от „Вюсте Филм“ – намерихме адреса от телефонния указател и един петък отидохме в тогавашния им офис на „Нойе Пфердемаркт“.
През ноември 1993-та предадохме сценария. Тогава Ларс Бекер все още бе управител на „Вюсте“ и в мен зрееше надеждата, че ще направи нашия филм. Но ми се обади Ралф Швингел, за което и до днес съм му много благодарен. Какво ли толкова беше открил? Сценарият ни не се отличавал с особена драматургична плътност. Можело да излезе филм, който да се изпрати на фестивал за младежки работи, където да спечели трето място.
– В първите формуляри, които си подал, за лицето, което се кандидатира, пише: „В момента матура в гимназия „Макс Брауер Алее“ в „Алтона“. Различни собствени продукции на видео за „Моте“ и „Офенер Канал“. След което е написано: „Режисьор на филма ще бъде Караман Явуз“.
– В края на 1993, началото на 1994 г. Ралф сложи сценария сред любимите си проекти и ме накара да напиша втори вариант. Тогава, през 1994-та, си взех матурата. Вече никой не вярваше, че това ще се случи, особено родителите ми – толкова много бях бягал от часовете. Написах Кратко и безболезнено, защото исках да изиграя Габриел. Не се осмелих да бъда и режисьор. Караман Явуз вече бе заснел един документален филм със заглавие Диарбекир – срам ме е да съм юрист. Прекрасен филм за двама кюрдски адвокати. Познавах Караман от „Моте“, събрах ги с Ралф и заснехме пробно видео, което да покажем на комисията. Избрахме сцената, в която Джейда и Коста се разделят на плажа.
(Сцената съществуваше още във втория вариант, но героинята още не се казваше Джейда и беше германка. Чак през 1995-а бившата приятелка на Коста стана туркиня: при снимки за училищната телевизия на Любов, живот, сценична треска се запознах с Идил Юнер и на секундата хлътнах по нея. От желание да работим заедно се появи образът на сестрата на Габриел.) При тези пробни снимки аз направих звука. Адам и Ангела Кваст играеха в епизода, но просто нищо не излизаше. Адам, който участва в любителски театър, Ангела от „Талия“, която чакаше да й подадат текста, и Караман, който в случая не снимаше двама кюрдски адвокати…
За да бъда съвсем справедлив, трябва да кажа, че Караман внесе много решителна промяна в сюжета: а именно, че Габриел и Алис спят един с друг. Казах му, че така не става: как е възможно някой да спи с жената на най-добрия си приятел? Но Караман така страстно държеше на предложението си, че го включих във филма. Не знам дали му е изказана заслужената благодарност. Това се случва сега на това място.
– В края на краищата ти поемаш режисурата – как убеди продуцента това да се случи?
– След матурата ми през 1994-та за мен се отвориха много врати. Ларс Бекер следваше във Висшето училище по изобразителни изкуства. И аз исках да опитам. Там нямаше нумерус клаузус – дипломата ми беше към 4,00 – трябваше само портфолио за кандидатстване, което се състоеше от един филм. Кърт Кобейн точно се беше самоубил, бях слушал много „Нирвана“, тази гневна музика, освен това „Доорс“: „This Is the End“. „Страданията на младия Вертер“, където също става дума за самоубийство, беше темата ми за матурата. Конкурсният ми филм, първият ми късометражен филм въобще, бе със заглавие Краят: Йенс е на края си – двайсет и първата му връзка току-що се е провалила, мечтата да стане артист ще си остане мечта, а приятелството за него е чужда дума. Накратко, целият живот е ужасен. Тогава какво му остава? „This Is the End“: взема хапчета, самоубийство. Стига до небесните двери, но там не го приемат: няма място, всичко е заето, в Югославия има война и т.н. Трябва да се върне.
Мрачният живот бе сниман в черно-бяло, а сцената пред небесните порти – в цвят. Съвсем реалистичен сценарий: кабинет с компютър, някаква си служба, Петър като скучаещ, нелюбезен чиновник. Между другото, баща ми го изигра. Заснехме всичко в един съботен следобед в офиса на „Моте“. Баща ми сготви и така осигури кетъринга. Кандидатствах с късометражката и ме приеха – първа победа! От 600 кандидати Висшето училище по изобразителни изкуства избира 30–40 души. Най-важното: Ралф гледал филма и открил в него нещо.
Монтирахме в „Моте“. И както обикновено се случва, все не можем да приключим. В девет, десет, единайсет часа през нощта все още не бяхме готови с монтажа. В един без петнайсет излязох от монтажната в „Отензен“ и с колело се отправих към „Санкт Паули“, за да покажа филма на Ралф Швингел. Те вече почти спяха, изгледаха филма с едно око. След което Ралф каза: „Убеди ме. Направи Кратко и безболезнено, преди някой друг да го провали“.
– Но ако не се броят работата ти в Младежкия център и участието ти в епизодични роли в телевизионните сериали, тогава нямаше никакъв друг професионален филмов опит, нали?
– В един игрален филм – Шарени кучета на Ларс Бекер, продукция на „Вюсте Филм“ – ме бяха взели като стажант на снимачната площадка. Асистент на директора на продукцията, значи, момче за всичко: да правя кафе, да возя актьорите през района, да
затварям улици. Всички бяха много напрегнати и изнервени, бяха изморителни снимки: наднормени часове без край, до двайсет часа! Все нещо правех не както трябва и ужасно ме ругаеха! Казах си: Що за гадове са се събрали тук. Това се случи през втората снимачна седмица: шофьорите тъкмо имаха обедна пауза. Ралф Херфорт искаше да се прибере у дома, беше приключил със снимките. Аз пък исках да се махна от терена, защото отново ме бяха наругали заради нещо. Затова предложих на шефа на шофьорите да откарам Ралф до тях. Шофьорът ме пита дали изобщо мога да карам кола. Беше личната му кола, прекрасен мерцедес комби. Шофьорът: „Ей, да не ми одраскаш колата!“. „Ще я пазя като зеницата на окото си.“ Карам Херфорт и му разказвам: „Да ти кажа, написал съм сценарий за един филм. Не искаш ли да играеш в него? Има един гангстер, албанец…“. Дрънкам си така, както го правят стажантите, които искат да влязат в киното. Свалям го на „Гриндел“, близо до „Ренцелщрасе“, искам да обърна обратно и изведнъж някой се забива в колата от лявото платно. Виждам само как капакът на мотора отлита от мерцедеса и това беше. Край. Отвеждат ме в състояние на шок в болницата, иначе няма други пострадали. Шофьорът беше извън себе си от яд. А Ралф Швингел само казал на Ларс Бекер: „Момчето не става за тая работа“.
– След това, както обикновено се случва, засне късометражен филм: Сензин – ти си това! Обикновено тези филми се правят като упражнения по режисура в рамките на следването.
– Всъщност висшето училище трябваше да е продуцент. Истинска драма си е като студент да получиш киноматериал. Висшето училище по изобразителни изкуства не можа да се справи и оплеска работата. Трябваше да упражня натиск, накратко: копродукцията не се случи, и Сензин не се засне като учебен филм, а като продукция на „Вюсте Филм“.
Преди още да си взема матурата, Ралф Швингел ми беше показал два филма: Роко и неговите братя на Висконти и Жестоки улици на Скорсезе, когото все още не познавах, но за когото много бях чел. Като студент по кино открих много неща: Новият Холивуд, Джим Джармъш. Куентин Тарантино тъкмо бе изгрял! Криминале излезе на екран през 1995-а. Структурата на разказ на Тарантино проправи пътя пред мен. Може да се каже, че изплетох Сензин с плетката на Тарантино: филмът започва с финала си, много неща се разказват чрез ретроспекции и се дрънкат много незначителни приказки.
Към всичко това се прибавя и фактът, че се влюбих нещастно в една немска туркиня. Беше огромна драма: все се влюбвах в разни момичета, с които никога нищо не се получаваше.
Откъде се появи тогава тази Сара? Беше времето на пънк и хардкор. Работех във „Фабриката“, в „Гросен Фрайхайт“ и „Докс“. Веднъж бях с приятели в „Джунгел“ – магазин за рагамуфин музика. Беше почти празно и се появи това момиче, което се опита да измуфти от мен една марка за цигари. „Добре, но само ако ми дадеш няколко.“ По онова време все още пушех, а пък пушенето свързва. Момичето приличаше на пънкарка: боядисани черни коси, лицето й бяло като тебешир. Заприказвахме се и така разбрах, че е полутуркиня. Турците, които познавах и с които бях израснал, в по-голямата си част се интересуваха само от мода. Киното и литературата не ги занимаваха, всичките момичета станаха фризьорки. Или отидоха да учат икономика. Ако изобщо. Момчетата станаха престъпници. Слушаха само турска музика или някакви R&B бози. Друг свят. Аз бях получил друга социализация, която исках да споделя. Човек, който да може да свързва източното и западното, мислех си, просто няма. Оказа се, че това е Сара. Аз: „Хей, ти си туркиня, нали? Нека да се срещнем и бихме могли да…“. И се срещнахме една понеделник вечер в „Кафе Инсбет“ в „Алтона“ и се приключи с това, че късно през нощта се озовахме прегърнати на една детска площадка, като преди това бяхме в „Кайзеркелер“.
Прекрасна вечер с тихо ръмящ дъждец. Понякога и през февруари времето е съвсем меко. Тя никога повече не се обади. Аз й звънях по телефона, но не отговаряше. Веднъж натискане и толкова. Какво бях сбъркал? Толкова много страдах, че написах сценария на Сензин.
– Във финалните надписи на Сензин се появява и името на Андрю Бърд. Той е монтажист на всичките ти филми.
– Бърди беше монтирал документалния филм на Ралф Швингел El Condor no pas, така че Ралф ни запозна. Най-важната опора на филмовото си творчество дължа на Ралф Швингел. Първият вариант на Сензин бе дълъг 20 минути. Ралф искаше да го съкратим наполовина. Добре, но как да го направим? Как става това? Продължи седмици, но успяхме. При този първи филм се научих да се отнасям хладнокръвно към материала. Днес вече съм много радикален при монтажа. Аз съм този, който иска да изхвърля, а пък Бърди казва: „Върни го обратно“. Ако зависеше от мен, всичките ми филми щяха да са късометражни!
Още при Сензин Ралф ме накара да се занимавам с въпроса: Как зрителят ще си тръгне от този филм? Камерата се приближава към Шукрие и когато тя почти губи образа си, се появява една лека усмивка. Тогава започва песента на Сезен Аксу. Тя пее: „Ти си това – примката около врата ми, ти си това! Пропастта в очите си ти“. Получаването на правата за песента беше истинско приключение. Филмът вече бе заснет, но ние не познавахме никого в Турция. Лятото на 1995 г. съвсем наивно тръгнах натам и се опитах да вляза в контакт със Сезен Аксу. Казвах си: ще разбера къде живее, но само се скитах една седмица насам-натам, после отидох при някакви музикални продуценти и накрая се озовах в една адвокатска кантора в Истанбул. Двама господа твърдяха, че те държали правата за песента и искаха 10 хиляди марки. Целият филм струваше 10 или 15 хиляди марки. С това темата бе приключена. Но пък Сезен Аксу бе записала веднъж песента и в дует, с Удо Линденберг за плочата „Шарена република Германия“. Хората на Удо ни отстъпиха правата за 500 марки. Разбира се, трябваше да използваме неговата версия, но той запява чак при втората строфа, а пък финалните надписи продължават само минута. Затова са и благодарностите към Линденберг.
Музиката на Сезен ми донесе късмет и затова във всичките ми филми (с изключение на Солино) има нейни песни. Дори и само да долитат от улицата като атмосфера, както е в Храна за душата.
