Лос Анжелис. 23 септември 1955 г. Алек Гинес е на 41 г. и все още не знае, че след време ще получи благородническа титла, а още по-малко – че ще стане легендарният джедай и учител Оби Уан Кеноби. Пред популярно заведение среща Джеймс Дийн. Вече жива легенда и трън в очите на Хъмфри Богард и Марлон Брандо. „Бунтовникът” току-що си е купил най-новата си кола Porche 550 Spider произведена в Зуфенхаузен, Западна Германия, която галено нарича „Малкото копеле”. Добрият англичани пренебрегнал добрите обноски и без да се замисли споделил: «Джими, има нещо много особено и много зловещо в тази кола. Просто го усещам с цялото си същество. Моля те продай я. Кълна се, ако не го направиш, имам чувството, че много скоро ще ти се случи нещо ужасно». Явно Силата е била с Гинес, но не и с Дийн. Но затова по-късно.
„Аз съм скорост!“ Реплика, което знае всяко хлапе фен на вече легендарен анимационен герой, чието присъствие в живота ни усещаме като финансово изражение, когато минем покрай щанд за детски играчки. Казва се Маккуин Светкавица – нахакано и по градски разглезено хлапе, което попада в провинциално градче и променя не само характера, но и начина си на живот. Това е типична класическа история за инициация. Ролята е озвучена от Оуен Уилсън, а тази на ментора му - легендарна състезателна кола от 60-те години – от Пол Нюман. Разбира се, няма нищо случайно. Малките момченца обичат колите и бързите скорости. Един ден те порастват и както е известно – заменят детските си колички с истински, по-скъпи и по-мощни.
Пол Нюман и Оуен Уилсън са добри момчета. Последният продължава да кара здравословния „Приус”, а единствените му черни точки в живота са нелепият опит за самоубийство и неприятно мекия тексаско-сливенски акцент. Нищо лично. Но момичетата от гимназията си падат по лошите и този разказ е за два добри примера.
Какво би направил, ако си се родил в някое българско село, където кушиите са всекидневие, а на Тодоровден - кулминация. Същото като да си роден в Бийч Гроув или Мериън, щата Индиана и прочутата състезателна писта да е на един хвърлей разстояние. Това е твоето детство, „там ти е хвърлен пъпа”, където се чувстваш щастлив и търсиш пристан в спомените, когато си вече уморена до болка звезда.
Още на три годинки е записан от майка си в театрална школа. Когато е на девет, майка му умира от рак. До тук с детството на Джеймс Дийн. Следва класическото междущатско местене, докато отново се връща без баща си при своите близки леля и чичо. Следва среща със свещеник, който подменя болката със страст към актьорската игра, колите и състезанията с тях. Финалът също е част от същата проповед.
Денят е събота. 30 септември 1955. Дъждовен следобед. Точно преди седмица Джеймс Дийн си е купил Porche 550 Spider. На път за традиционното автомобилно състезание в Салинас, Калифорния той и неговия механик Ролф Уидерич са спрени от пътен патрул за каране с превишена скорост. По същото време, но в обратна посока по магистрала 466 пътува 23-годишен студент на име Доналд Търнапсийд с Ford Custom. Изведнъж незнайно защо прави рязък завой и удря „малкото копеле” на Дийн, което се обръща във въздуха и пада в близката канавка. Джеймс Дийн е само на 24 години с три блестящи роли в „Бунтовник без кауза”, „На изток от рая” и „Гигантът” и две номинации за „Оскар”. От 2005 година кръстовището където намира смъртта носи неговото име.
Историята на „малкото копеле” подобно на своя собственик също се превръща в легенда – за зловещото порше. Предсказанието на Алек Гинес се прехвърля и върху бъдещите за кратко щастливи собственици на разпродадените след търг останали резервни части от колата. По време на пренасянето на катастрофиралото порше, колата някак си се откачила от каросерията и се сгромолясала върху стоящ под нея механик. Д-р Трой Макхенри, който инсталирал двигателя на поршето в собствения си спортен автомобил по-късно, по време на състезание в Помона губи контрол върху колата си и без видима причина, излетял от пистата и загинал на място. След като се превръща в пътуващ музеен експонат, един ден на изложение в гимназия в Сакраменто, демоничното Порше се сгромолясва върху ученик, раздробявайки бедрената му кост. След поредица от трагични инциденти, днес никой не знае къде се намира „малкото копеле” на Джеймс Дийн.
Мълхоланд Драйв не е само име на филм на Дейвид Линч, но най-вече известен булевард. По него през 70-те годинисе вцепенява от страх не кой да е, а легендарната звезда на бойните изкуства – Брус Лий. Скоростта е само 230 км в час, а шофьорът е друга филмова величина Стив Маккуин.
Стив е на шест месеца, когато баща му поема поредния в кариерата си и последен за семейството му полет. Изоставя ги, но оставя генетичната страст към скоростта, като свръхреактивната я запазва за финала. За Стив остават 12 години, след което и майка му го изоставя. Следват пансионът за трудни деца в Калифорния, боксовият ринг, барът, телевизионният сервиз, дъскорезница в Канада, петролна платформа… До 1951 в Гринуич Вилидж, където се записва в актьорски курсове. Година по-късно заедно с Мартин Ландау вее се учи при Лий Страсбърг в „Актърс студио”. Докато учи актьорско майсторство, той се е издържал частично с участие в мотоциклетни състезания. Започват ролите в театъра, телевизията и киното. Дълбоките му сини и хладни очи бързо се запомнят. Става звезда със „Великолепната седморка”. Редува качествените роли с комерсиални заглавия както го прави с моторите и колите. Отношението му към жените в същото. След поредица от впечатляващи герои, които се превръщат в пример за подражание най-вече сред младите хора през 60-те години, Маккуин прави обратен завой с „Мотористите” и „Льо ман”. Тук може да отдаде на страстта си без да го спират катаджиите. Преследването с коли в „Булит” все още стои в класическата витрина на киното, а неговия Ford Mustang GT 390 се нарежда на седмо място сред 10-те най-известни автомобили в историята на седмото изкуство.
Стив Маккуин не само е страстен състезател, но и колекционер. При това на коли с биография. Пример за това е модела Ford GT40 от 1968. използван и в във филма „Льо Ман”. Маккуин реже покрива на колата и монтира седалка от външната страна колата, за да може операторът да снима състезанието докато Маккуин кара с 240 км./ч. Още преди Маккуин да се насочи към нея Хенри Форд II си я поръчал., за да участва в състезание. След като не успява да си купи Ferrari, Форд се насочил към колата, която в четири поредни години между 1966 и 1969 печели първо място. Наскоро на публичен търг колата бе продадена за 11 мил долара. Но все още има надежда – неговият мотоциклет Husqvarna 400, все още си търси купувач, след неуспешен търг с начална цена от 250 000 долара.
Междувременно Маккуин става почетен член на Асоциацията на филмовите каскадьори, като един от малкото актьори, които сами изпълняват каскадите на своите герои не само на пътя. Става зависим от кокаинът наравно със скоростното каране, а коктейлът между тях през 1970 г едва не му коства живота.
Отказва ролята, която изигра Мартин Шийн в „Апокалипсис сега”, но пък до края на живота си настоява да заснеме сценария на „Бодигард”, в който години по-късно Кевин Костнър спясява Уитни Хюстън. Печели наградата за мъжка роля на Московския филмов фестивал през 1963 за ролята си в „Голямото бягство”, партнира на Пол Нюман в „Ад под небето”, а в свободното си време проектира и патентова специалните спортни седалки и "транс-спирачките" за състезателните автомобили. На 7 ноември 1980 г сърцето му не издържа и смъртта го сварва в Хуарес, Чихуахуа в Мексико. На 50 години.
Киното има нужда от скорост. Тя се движи с 24 кадъра в секунда, а Холивуд има нужда от своите пилоти, които да залъжат ретината. Но техният живот не е зрителна измама.
Защо се залъгваме, че животът на лошите момчета винаги е бил на максимална скорост. Колко? 150, 180, 240 километра в час… Дали пък ние не живеем на бавни обороти?
*Текстът е публикуван в бр. 37 на списание L'EUROPEO април/май 2014