Фокусната насоченост на изследването в основно към детската публика с възрастовото ограничение на децата между 6 и 12 години (или тъй наречената ранна училищна възраст).
Изследването има теоретична насоченост, но изводите от него са в голяма степен свързани с практиката. Именно поради това текстът може да послужи като четиво за любители, специалисти и студенти в областта на киното и телевизията, на изобразителното изкуство, детската психология, както и в сферата на други медии и изкуства.
В изследването на аспектите на съвременното детско кино вниманието се спира и на проблема за комуникативността при използването на различни технологични средства с детска насоченост. Разгледат се важни постулати, които стоят в основата на развитие на естетическата съдържателност, в отношението на ниво комуникация автор – зрител, екран – въображение и пресътворяването им за детската публика.
Съвремието ни предлага лавинообразен бум в развитието на детското кино. Затова в книгата са подбрани показателни филми-примери, съдържащи специфични и знакови (структурообразуващи) елементи. Място в разработката намират сюжети като тези за „Аги и Ема” (реж. Милутин Петрович, 2007, Сърбия), „Дневниците на принцесата” (реж. Гари Маршъл, 2001), „Златният компас” (реж. Крис Уайц, 2007, САЩ), „Игра на тронове”, (реж. Дейвид Бенкоф и Дан Вайс), „Мъпетите” (реж. Джеймс Бобин, 2012, САЩ), „Огледалце, огледалце” (реж. Тарсем Сингх, 2012), „Пътуване до центъра на Земята” (Ерик Бревиг, 2008, САЩ), „Рапунцел и разбойника” (Нейтън Грино, Байрън Хауьрд, 2011, САЩ), „Хари Потър и даровете на смъртта” реж. Дейвид Йейтс, 2011, САЩ), „Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът” (реж. Андрю Адамсън, 2005, САЩ), “Хрониките на Нарния: Принц Каспиян”, реж. Андрю Адамсън, 2008 г., САЩ.Уоли”, реж. Андрю Стантън, 2008, САЩ), „Цахес” (реж. Анри Кулев), „Магьосници” (реж. Сотир Гелев и Иван Георгиев), „Бащата на яйцето” (реж. Анри Кулев), „Лабиринтът на фавна” (реж. Гилермо дел Торо, 2006),съпоставка между филм и игра „Принцът на Персия: пясъците на времето” (реж. Найк Нюъл, 2010), „Алиса в страната на чудесата” (реж. Тим Бъртън, 2010) и др.
Съвремието ни предлага лавинообразен бум в развитието на образността на детското кино. Освен технологичните и визуални промени във филмите за деца, вече се наблюдава едно много по-наситено и сгъстено драматургично действие, което предполага и по-сложно изграждане на сюжетното действие, дори когато говорим за преработване на вече позната история.
От друга страна, продължава да е в пълна сила класическата реплика, че изкуството за деца трябва да се прави като за възрастни, само че по-добре. Да се прави изкуство за деца е една от най-трудните сфери на творчество. Защото то трябва да бъде най-искрено, най-чисто и едновременно с това завладяващо и поглъщащо. Ако в книга или филм за възрастни може да има повече или по-малко кокетничене, явна заблуда или пре(за)играване, то това може да се приеме от възрастния читател, дори да се изтълкува като вид артистизъм, снобизъм или перфекционизъм. В детската книга децата първосигнално отхвърлят това, което е лицемерно, привнесено и неправдоподобно. Децата са най-мнителните потребители на изкуството. И най-благодарните, ако творбата наистина достигне до сърцето им. Филмите за деца трябва да бъдат с голяма доза искреност, да са забавни, да имат добро чувство за хумор. Драматургията да е изградена с много фантазия, да е препълнена с необикновени, абсурдни, комични ситуации. И ако детският филм предизвика усмивката на детето или неговия смях, то това значи, че режисьорът и целият екип са си свършили добре работата. А спечелят ли веднъж симпатията на малкия зрител, той остава фен на екранното изкуство за цял живот.
Образът на детето е запечатан в голяма част от класическите филми. В тях с изящна визуалност са изследваните елементи на креативен наратив на детството, показано е богатството на възприятия у децата, или силата на приемането или неприемането им. Именно киното, като изкуство работещо основно с образи, би могло лесно да предаде нужния житейски опит на детето, да разкрие „абстрактността“ на думите посредством изображенията, да изгради синтеза на цялостния звуко-зрим образ. Тук акцентът е поставен върху филмите да деца, образът на детето във филмите за неговата собствена възрастова група, естетическото и психологическото възприятие на този вид филми. Интересува ни достигането до обобщения образ, надскачащ реалността и опитващ се да достигне пределите на безграничната детска фантазия и въображение.
Настоящата книга има за цел да разгледа спецификата и екранната визия на съвременните филми за деца. Натрупването на множество филмови произведения в тази област от десетилетия създава специфична неомитология.
Интерпретацията на различни варианти в наратива и във визията е централен обект на изследването. Едновременно с това, базово значение има анализът на различната и специфична психологическа и естетическа разработка на изградения за детска публика екранен образ.
Присъстват и важни моменти, които стоят в основата на развитие на естетическата съдържателност, в отношението на ниво комуникация автор – дете - зрител, екран – детско въображение. С все по-големия напредък на дигиталните технологии възможностите за индиректно общуване все по-вече се приближават до тези на директното. А децата от първия си дъх са тясно свързани с всички тези технологически аспекти. За това и осмислянето на изменението на технологичните елементи в изграждането на екранното изображение в детските филми е интересно за настоящия текст.
Интересува ни процеса на ориентирането на изобразителната стилистика на екранната визия, интерпретираща създадените за деца истории посредством различни визуални технологии в две основни насоки. От една страна е стремежът за все по-голямото и пълно приближаване на екранното изображение до действителността, постигането на висока степен на реалистичност. От друга – в последно време се наблюдава бум на всякакви фантастични и измислени същества. Приказно-фантастичните сюжети са дигитално проектирани в света на невижданото и фантастичното и в историите, и в изображението, и във време-пространството. Същевременно анализът им, независимо от типа визия, може да се структурира методологично в две насоки – социологична и психоаналитична.