Асен Владимиров: "У нас хората не се интересуват много от своята история"

Впоследствие Марко Марков е съден от т. нар. Народен съд, оттегля показанията си и е оправдан. Сложна е съдбата му, както е сложно и времето. А Асен Владимиров добавя: „Много лесно се идентифицирам с него, защото съм изпитвал страх и аз. Исках да представя епохата през този човек, защото всеки е имал някакви противоречия. Вярно, че цялата нация сега са дисиденти и това ми беше предизвикателството. Това е по-интересно драматургически”. Той казва, че е избрал това име на филма, защото е термин от професионалния речник на шахматистите. Те употребяват „жертва на пешки", именно когато жертват пешки, за да се получи някое друго предимство. А по думите му жертви са полските военнопленници, както и лекарите от комисията - българският лекар д-р Марков, и колегите му от другите националности, които, произнасяйки се според професионалната си съвест, се озовават в менгемето на интересите на големите. В случая става въпрос за една голяма политическа игра между великите сили във военно време, в която малкият човек няма значение. Германците, които откриват труповете в Катин, искат да използват това, за да противопоставят съюзниците Англия и Америка, от една страна, и СССР от друга. Самият Гьобелс нарича разкритието „изключителен шанс с поразителен ефект, който трябва да бъде използван в съответствие с всички правила на пропагандата, докато американците и англичаните накрая проговорят"…, отбелязва режисьорът.

Според него Чърчил и Рузвелт от самото начало са подозирали чие дело са разстрелите в Катин. Но застават твърдо зад СССР, защото не могат да си позволят да се лишат от такъв мощен съюзник. Не бива да се забравя, че в началото на 1943 току-що е завършила Сталинградската битка, провела се е Техеранската конференция на тримата големи… Точно тогава Германия обявява за разкритията край Катин, въпреки че ямите на смъртта са открити малко по-рано, с надежда да вбие клин между тримата съюзници. Целият замисъл на филма е да се покаже съдбата на един човек, лекар, на фона на една голяма игра и едно голямо лицемерие. От една страна, е цинично мълчанието на Рузвелт и Чърчил, но от друга страна е било жизнено важно да опазят съюзничеството със Сталин - представете си да се бяха скарали! Войната можеше да не се развие по този начин…, казва още Владимиров. За него този филм е повод да представи и една българска гледна точка към трагедията в Катин. А за нея е научил при посещението си преди години още преди промените в Полша по различни фестивали. И тогава на техните прословути „ночни размувки” до сутринта е ставало дума и за това.

А по-късно, докато работил по филм с режисьора Светослав Овчаров му попаднал кинопреглед от 1952 г., в който имало пресконференция с д-р Марков. По онова време е започнала Корейската война и американците обвиняват севернокорейската армия, че екзекутира американски военнопленници и начинът на екзекуциите със завързани ръце напомня на разстрелите в Катин. Тогава в САЩ създават сенатската комисия „Мадън”, за да разследва Катинската трагедия. Американската комисия призовава участниците от международната комисия за Катин от 1943 г., които живеят на Запад, да свидетелстват. Те се отзовават, някои с маски, тъй като се страхували от съветските служби. Призован е бил и д-р Марков от България - доста лекомислен ход от страна на американците: по това време да получиш писмо от САЩ, и то от такава комисия, представяте си какво означава, Държавна сигурност е нащрек, отбелязва Асен Владимиров. И по този повод тук се организира естествено кампания срещу американците. В „Правда” излизат огромни материали, тук правят една пресконференция, викат д-р Марков да каже същото това. Сенатската комисия излиза с твърдо заключение, че разстрелите в Катин са дело на съветското НКВД, но то остава засекретено до 2012 година. Комисията дори препоръчва да се създаде Международен съд за съдене на виновниците, но не се предприема нищо. Просто спазват договореностите си от Техеран, Ялта, Потсдам. Но има и друго - един международен съд може да постави въпроса защо, след като са имали достатъчно доказателства още от 1943, САЩ и Англия нищо не са предприели, казва Асен Владимиров.

Пред Народния съд в България д-р Марков е имал късмет, че не е подписал първия протокол за преглеждане на труп. Той не е подписан, но подписва заключителния протокол. Д-р Марков наистина не е подписал индивидуалния протокол за датирането на труповете, а само този, които той лично е аутопсирал, и това е бил неговият шанс пред Народния съд. Колко време труповете са престояли в земята е решаващото - дали са от 1940 или от 1941 г. Ако са от 1940, значи са руснаците, защото немците още не са окупирали тази територия; ако са от 1941 - значи са немците. Той пред свои колеги и близки е казал, че самият не бил убеден, защото почвите са съвсем различни и му е трудно да даде заключение. Самият Марков се е колебал дали да участва в тази комисия, но е получил обаждане от кабинета на министър-председателя и съдбата му се обърнала. А и тогава е минала Сталинградската битка и хората започнали да се замислят за бъдещето на войната и своето… А и немците са вършили такива работи и много хора са вярвали, че това е така. По-късно д-р Марков участва и в Нюрнбергския процес. Разпитва го съветският прокурор Смирнов, защото Катин е част от съветското обвинение. От другата страна го разпитва д-р Щамер, адвокатът на Гьоринг на процеса. Д-р Марков отговаря внимателно, конкретно на въпросите, от филма може да се види какво казва.

Сложна е и съдбата на останалите участници в комисията, както се вижда от екрана. Самият Асен Владимиров казва, че в известна степен съжалява, че се е хванал с този филм. Защото е бил много труден. И то не само от гледна точка на трудоемкото събиране на факти. Започнал от Държавна агенция „Архиви” - там са материалите от Народния съд, Българска национална филмотека, американски архиви, Катинския музей във Варшава, където преди две години бе открита новата му експозиция, изключително въздействаща, с хиляди предмети извадени от ямите на смъртта …. Предметите придобиват и символично значение. Например съпругите на убитите докрай се надяват да дочакат живи мъжете си, в ямите са намерени техните брачни халки… Изложени са в музея, казва режисьорът.

Но самият той е изключително депресиран от работата си по филма: „Седиш тук, монтираш, цял ден си в трупове”. Колебаел се дали да използва във филма факти за разстрелите, които извършвал Василий Блохин – палачът на Сталин. Той собственоръчно извършил огромна част от екзекуциите. Най-ужасното дело на този прокълнат ум се случило в Катинската гора през 1940 г., когато съветските войници екзекутирали общо около 22 хил. полски военни. Блохин играел водеща роля в това. Поляците са екзекутирани в 28 последователни нощи и телата им са заравяни с булдозер на друго място. Самият Блохин застрелвал по един човек на всеки три минути и така по десет часа на нощ. Той убивал неуморно и не обичал да бъде прекъсван. По този начин руснакът се превърнал в най-масовия убиец в историята на човечеството. Убил е над 15 000 души, а по някои сведения 30 000. Само в Катинската гора около 6 хиляди души са били разстреляни собственоръчно от Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“ в Москва. Носил си немски пистолет, защото съветските засичали…

Асен Владимиров споделя, че като че ли над тази драма тегне проклятие. Както му разказвала една историчка преди началото на филма. А това ѝ го споделила нейна колежка, участничка в конференция за Катин точно по времето, когато става катастрофата със самолета на полския президент. И тя казала на българката, която имала публикации по темата: не се занимавай, това е проклятие. Но въпреки това, Асен Владимиров смята, че това е важно. Защото не бива да забравяме историята. А и затова, че много хора у нас не са чували нищо за Катин. Те не знаят даже за пакта Молотов – Рибентроп през 1939 година, който развързва ръцете на Германия да нахлуе в Полша.

„Това ми беше аргументът – че трябва да се говори. Не знам как хората възприемат тези неща. Потискащо е. Филмът не е весел”, признава режисьорът. А въпреки, че Горбачов и Елцин дават през 1990-91 година документите за участието на съветското НКВД в разстрелите в Катин, 70 процента, ако не и повече от руснаците не вярват на това. Има цели форуми, които с това се занимават и привеждат показанията на Марков, казва Асен Владимиров.

Заговаряме и за другите му филми - като сценарист, режисьор, но и като продуцент. Споделя, че макар и продуцент на няколко игрални филма с режисьорите Ивайло Христов и Светослав Овчаров /на когото е продуцент и на документални филми/, все пак пристрастието му си остава документалното кино. Дълги години работи с режисьорката на документални филми Елдора Трайкова, но истинското начало и възпитание в неговата работа си остава срещата му с големия документалист, покойния Юлий Стоянов, с когото има и сценарии, и съвместна режисьорска работа. Иначе за себе си казва, че деветдесет процента от филмите, които е правил, са свързани с историята. С Юлий Стоянов работи от 1978 година, първо като асистент, после сценарист и на някои от филмите като сърежисьор. Юлий Стоянов беше известен със своята изключителна педантичност към историческите факти. Но Асен признава, че с него е било трудно да се работи. Защото Юлий, както си го спомняме, беше етичен и възпитан човек, но както се казва, може с памук да ти извади душата. И това важеше за най-близките му сътрудници. „Сега е по-лесно да се набира материал. Но тогава като ходихме по архивите, Иван Цонев /операторът на филмите на Юлий Стоянов – б.а./ заснемаше стотици снимки. След това тия снимки се гледат, вкарват се във филм, после се изкарват от филм. При Юлий беше така. Той натрупваше, после отнемаше, такъв му беше методът. Но това продължаваше месеци. Моментът на завършването на филма при Юлий беше много труден. И това малко ми пречи”, признава Асен Владимиров.

И обяснява с усмивка, че е въпрос на „лошо” възпитание, с което не може да се пребори. Казва, че прекалено много материал набира, въпреки че сега е много по-лесно, отколкото по времето, когато са работили с Юлий Стоянов. Казва, че вече две години прави филм за чуждите военни кореспонденти в Руско – турската война. Той е озаглавен Breaking News. Твърди, че материалът е интересен, чете английски вестници, абонирал се за съответен сайт и има достъп. Но влиза съвсем малко материал и сега се бори с дължината. И добавя, че не може лесно да се пребори с възпитанието на Юлий, това му става втора природа. 

„При Юлий всяка снимка беше от това време, за което ставаше въпрос. Защото много от колегите сега са джаста – праста. Ако е снимка пред Банята, те ще сложат снимка от 50-те години и въобще няма да им дреме от това, въпреки че става въпрос за 20-те. И на това Юлий ме възпита. Той ме караше да проверявам всяко нещо, ние сме се карали. Иди да провериш, още един път, още един път… Засичаш ли? Беше абсолютен маниак на тази тема. Такава някаква етика на работата”, споделя Асен.

Питаме го дали обаче това има някакво значение за този, който гледа такъв филм. Според него сигурно има хора, които обръщат внимание, извън етиката на самия творец. И дава пример с историк, с когото работи по филма за Руско – турската война. Той се занимавал с униформи и като гледа гравюрата пита – какъв е този австроунгарски офицер на първи план. Художниците по онова време често са работили доста условно и бъркали униформите. Първо се правели зарисовка от бойното поле. После – по-хубава рисунка в лагера и се изпращала в Европа – Париж, Лондон, Мадрид… Имало е около 100 кореспонденти, много повече от Френско-пруската война. Съществувал е бум на илюстрования печат. И вече като пристигнели в редакцията, гравьорите се занимавали с това дни, за да направят гравюрите. И понеже и те са художници, почвали да си прибавят. Та и тогава са си измисляли, разбира се, но е имало и някои, които не са си измисляли, казва Асен Владимиров.

Питаме го какво е какво е важно за него в документалния филм като документ. „Напоследък ми става все по-важно да се дава знание, научно-популярната част на филма. Това затруднява от една страна, защото губиш филмово време. Но от друга, се натъкнах на пълно непознаване на историята. И при този филм, абсолютно /„Жертва на пешки” – б.а./. Показвах го пробно на няколко души, не само че не бяха чували за Катин, но не бяха чували за договора Молотов – Рибентроп, дори. И това някак си от една страна уж ти разширява знанието, но става много по-повърхностно. Ти вече като правиш филм за Руско – турската война, трябва да кажеш, че е имало такава война”, казва Асен. И добавя, че като че ли у нас хората не се интересуват много от своята история.

Става дума за истинските факти, а не за някакви патриотични мантри. Това важи и за интереса към истинското документално кино, което става все по-бутиково. И единствено остава да се прави по-задълбочено.

Продължаваме темата за историята и отношението към нея. „Мисля, че българите са с много ниско самочувствие и това избива в някакъв патриотарски уклон. Самият факт да се говори, как Джон Атанасов е българин са пълни глупости. Разбира се, баща му е българин, но майка му е ирландка. И самият той не е изобретил компютъра. Имал е принос, а ние тръбим наляво надясно, има паметник… Ако бръкнеш в енциклопедията няма да прочетеш такова нещо. Аз самият съм правил интервю с Джон Атанасов. Едно филмче такова правихме – казваше се „Една по-сложна сметачна машина”, казва Асен Владимиров. И припомня, че в един филм с Юлий Стоянов „България - база данни” се иронизираше този наш пусти стремеж към възвеличаване по линията „И ний сме дали нещо на света”. „Какво българите са дали – чуто, недочуто, някаква мегаломания, ниско самочувствие”, казва Асен. А ние си припомняме филма на Юлий Стоянов – „След години” /1977 г./, който заедно с „Любен Каравелов - материали от едно проучване“ /1979 г./ предизвикаха на времето недоволството на идеологическите комунистически фактори, заради недостатъчния според тях патриотичен патос…

Не ни се говори за скандалите във филмовата общност напоследък. Парите за субсидиите са малко, режисьорите станаха много, а пък и често няма достатъчно професионални критерии при изборите за подпомагане на дадена продукция. Пък и фестивалите станаха много, всеки си хваща някакъв, размахва го и аз съм правил така, споделя с горчивина Асен… Но в крайна сметка, все пак остава удовлетворението, когато откриеш нещо неизвестно.

Така е било във филма „Книжарят” за Ромен Гари със сценаристи и режисьори Катрин Бернщайн /Франция/ и Асен Владимиров /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. Всъщност Асен е успял да намери първи досието на известния писател и дипломат за известно време в България. А да намериш нещо ново носи определено удовлетворение, признава режисьорът и продуцент. При работата си с Юлий Стоянов за всеки филм са намирали нещо, което не е известно. Малки дреболии като този от филма „Към биографията на Димитров”, където неговият адвокат събира трамвайните билети, за да му се осребрят. „Детайлът е много важен в киното. И в игралното, и в документалното. Понякога се оглежда цяла личност в няколко детайла. Или цяло историческо събитие. И е интересно често пъти и за зрителите”, убеден е Асен Владимиров.