Когато един шофьор на автобус обича да чете Емили Дикинсън – това също е поезия. Когато шофьорът се казва като града, в който живее и това е поезия. Може би е поезия и фактът, че шофьорът Патерсън от американския град Патерсън пише стихотворения в тетрадка, наричана от него „тайната тетрадка“. Животът на шофьора Патерсън е филм, заснет от легендарния Джим Джармуш. Почитателите му знаят, че в неговото кино чашата с кафе, шахматната дъска, масата, празния стол, кибритената кутия, джу боксът, книгите и още много предмети от битието не са обикновени, а вълшебни посредници на времето. Тяхната промяна доказва, че времето има свое агрегатно състояние - отлитане.
„Патерсън“(2016) е последният филм на американския режисьор Джим Джармуш, в който се дефинира в образи същността на поезията. За Джармуш поезията е съвкупност от думи, творящи емоционално и естетически свят - отражение и донякъде копие на света около нас. Този нов творчески свят е следствие на вълненията ни, предизвикани от околната среда. „Патерсън“ е филм-стихотворение за поетическата дарба, която обаче е присъща на хора от специален орден-те се разпознават, усещат се... Поетите, мечтателите, хората на изкуството успяват да уловят ритъма на живота, в думи, в картини,в изразни средства. Ритъмът е разкрит, напуснал е цветната опаковка на мистерията. Идеята за копията в живота не е случайна, всеки ден шофьорът Патерсън се натъква на близнаци-момиченца, момчета,всеки ден в неговия автобус хората си разказват истории, всеки ден си прилича с предхождащия и въпреки това, настоящето е като реката на Хераклит- то не може да ти се случи еднакво, то винаги наслагва чертите на времето и така видоизменя представите ни за него.
В град Патерсън е живял поетът Уилям Карлос Уилямс. Шофьорът Патерсън чете на своята любима Лора неговите стихове, докато тя пече сладки, приготвя вечерята, домакинства или просто си седят на дивана и разговарят за живота.
В своя творчески път, формулирайки собствената си представа за това каква трябва да бъде поезията, Уилямс Карлос Уилямс (1883-1963) предлага 4 пункта. Първо, поезията трябва да се обърне към делничното, черпейки от него теми и мотиви. Поетът трябва да пише за такива неща, които ще предизвикат непосредствен отклик у хората. Поетът е длъжен да говори за реалните събития с такъв език, който ще бъде разбираем за всеки и трябва внимателно да се вслушва в речта на обикновените хора. Четвъртият принцип на поетиката на Уилямс е да се пише за “локалното”, тъй като цялостната картина на живота се открива само пред този, който подробно е проучил малък фрагмент от нея. Като че ли Джим Джармуш е следвал стриктно тези правила, макар че неговото кино отрича правилата и се е получил прекрасен филм за магията на настоящето.
„Патерсън“ е ситуаиран като съвкупност от асоциации, свързани с битието ни, което същевременно е представено в яснота до краен предел-от понеделник до неделя всички правим познати неща. „Патерсън“ е деликатна и дълбока творба, независимо, че понякога наблюдаваме комедийни ситуации с персонажите: кучето Марвин има свое отношение към хобитата на стопаните си, към пощенската кутия, към тайната тетрадка на Патерсън, към артистичните хрумки на Лора, Еверет и Мари-разглобените Ромео и Жулиета са също комедийна подправка в „Патерсън“, туристът-поет от Осака е прекрасен със своето забавно възклицание „Аха!“, колегата-мърморко Дони или пък мъдрецът барман Док-всички те са симпатични чешити, обрулени от живота, уж обикновени, но цветни и нестандартни.
Патерсън е съвременен наследник на Америка, той носи нейната биография, бил е в армията (на една фотография в дома си той е с униформа), но Америка се променя, тя е хората, сградите, новата история-в бара на Док на стената са залепени статии за различни именити съграждани, сред които е и тази със снимка на астронавтката от НАСА Кетрин Съливан. Така филмът „Патерсън“ предлага и едно обобщение за връзката между поколенията, изграждащи обществото, града, държавата.
Във филмите си Джармуш обича да се заиграва с лиричното съзерцание, да го обагри с драматични нюанси, а после изведнъж да промени посоката на жанра, и в „Патерсън“ по подобие на „Кафе и цигари“, „Прекършени цветя“,“Границите на контрола“, „Само любовниците остават живи“, повторенията от срещи, събития, разменени реплики изострят напрегнатата статичност, но на финала на същата все пак има промяна-в „Патерсън“ домашният любимец Марвин унищожава поезията на Патерсън. Ала една нова празна тетрадка се превръща във възможност за нова поезия.
Патерсън на актьора Адам Драйвър е тих, спокоен, чувствителен, преодоляващ рутината на професията, понякога не толкова спонтанен, колкото се иска на Лора (Голшифте Фарахани). Лора е хаотична експериментаторка, копнееща светът да открие „прекрасните стихотворения“ на Патерсън. Те се допълват, те са цялост, единение и като персонажи от една прекрасна приказка за света на малките неща около нас и като актьорски постижения.
„Да превеждаш поезия е като да си взимаш душ с дъждобран“ казва във финала на историята Патерсън и наистина всеки език е специфично богатство от усещания, аромати, лекота и словесност. Но това няма никакво значение, ако си намерил пътя към живота, ако си открил подхода към единението, помиряването със себе си. Времето не чака, то лети и всеки миг е ценен с детайлите си. Всеки ден обичайното се редува с неповторимото до такава степен, че от тяхната взаимност се ражда поезия. „Патерсън“ ни подсказва каква е рецептата за съхраняването на мига - да цениш и да обгрижващ съкровеността на отлитащото време.