Атмосферата на фестивала бе попарена, липсваше идеята за голямото събитие, а не забравяйте, че смисълът на всеки фестивал от памтивека е в празника. На този фестивал празнуващият априори е зрителят. Публиката обикновено се радва на всяка среща със своите любими актьори. Новото тази година бяха срещите с актьорите – тази година фестивалът бе като сборен ансамбъл от най-успешните нови български филми, защото една от посоките му бе да се покажат отново български филми вече имали премиера през годината. Преди всяка прожекция, зрителите си правеха селфи с актьорите, те пък раздаваха автографи и всичко бе като свободен полет на пеперуди: Весела Бабинова, Дарин и Деян Ангелови, Ники Илиев, Саня Борисова, Башар Рахал и др. разговаряха с варненци. Липсваха обаче актьорите-чудовища, които са отгледали пред големия и малкия екран поне пет поколения българи – обичайните заподозрени във всенародната обич Емилия Радева, Гинка Станчева, Татяна Лолова, Мария Статулова, Мартина Вачкова, Васил Михайлов, Михаил Мутафов и още и още не присъстваха. Хит отвъд кулоарите бе подхвърленият шум, че поради дефицита в бюджета на фестивала, тази година е решено да се канят за по-кратък период предимно млади актьори, които да освежат фестивалния имидж.
Дали този шум е истински не зная, но във вечерта на откриването на фестивала поздравих една от живите легенди актриси с варненска следа - Грациела Бъчварова, която с тъга в очите призна, че няма фестивален бадж и аз предложих да й отстъпя личния си, защото ако настоящите фестивалци-организатори на МФФ „Любовта е лудост“ не знаят коя е Грациела Бъчварова, то веднага трябва да започнат с гледане на добрите български филмови образци!
МФФ „Любовта е лудост“ постепенно изгубва специфичната си варненска идентичност, все по-рядко в киносалоните, а по червения килим въобще не се случва да мине варненски актьор. Някой определено е забравил, че тук има два талантливи екипа – актьорите на ДТ“Стоян Бъчваров“ и актьорите от Държавния куклен театър, те дори могат да се ползват и като водещи на откриването на фестивала или да се поканят да присъстват на церемониите по откриването и закриването на МФФ „Любовта е лудост“. Преди три години 90% от тези актьори участваха във филма „Бартер“ на режисьора Атанас Киряков, филмът бе в програмата на фестивала. Варненските актьори нямат заслужения достъп до фестивала. Лесно е да се осигури покана за някои от филмите.
Ако забравим трудния ритъм на пресконференциите, те бяха с много интересни герои от руското, българското, британското кино. Фестивалът предложи чудесни филми, някои безспорни артистични постижения като: „Студена война“, „Крадци от магазини“, конкурсните: „Безкрайната градина“, „Слънцето в нас“, „Помирение“ бяха личните ми фаворити в програмата. Тази година за втори път имаше конкурсна селекция от филми, които бяха журирани от младежи, те определиха своя отличник „Разделени светове“. Забелезях една тенденция-във втората конкурсна програма филмите постепенно надскачат миналогодишния маркер за млад режисьор или младежка тематика – пример за това са норвежкият филм „ Дванадесетият“ или пък испанският „Невидимият гост“. „Неведимият гост“ участваше в селекцията „По глобуса“ и в младежкия конкурс. Добрата новина е, че „Дванадесетият“ бе отличен с наградата „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и медийни отношения към Софийския университет „Св.Климент Охридски“.
Италианската селекция от нови кино заглавия бе посрещната от варненци с изключителен интерес, имаше филми, които предизвикаха извъредни прожекции, а „Мястото“ изправи на нокти зрители, организатори и журналисти. Последните не бяха допуснати до прожекцията, защото нямаше места и се наложи филмът да има специална прожекция за представителите на медиите. Подобно приключение имаше и българският филм „Дъвка за балончета“ - втората по големина зала във ФКЦ, зала „Европа“ се оказа тясна за публиката и организаторите предложиха нова извън регламента прожекция.
Руската панорама винаги се е радвала на интерес във Варна. И тази година зала „Европа“ едва успя да побере почитателите на руското кино. Сред предложените филми бих откроила: „Собибор“, „Нашествието“, „Подхвърлен“, „ Блокбастър“, „Давай“, „Монах и демон“, „Селфи“. Различни по жанр, тематика, но обединяващото в тях бе, че новото руско кино е велика индустрия, притежаваща могъщ ресурс, въпреки трудностите и финансовите кризи. Ще запомня тази програма и с присъствието на младия руски режисьор Иван Твердовский, който сподели пред варненци, че неговият филм „Подхвърлен“ е артистичният му отговор срещу сагата с режисьорите Кирил Серебренников и Олег Сенцов.
Заглавията извън конкурсната програма, които задължително трябва да види всеки ценител на седмата муза, и на които се насладих са: „На война“, „Лице“, „Под дървото“, „Не ме докосвай“, „Три лица“, „Невидими цветове“.
Имах и своята любовна среща с киното-режисьорският дебют на Галин Стоев „Безкрайната градина“. Това е специален филм, изискващ специален подход на дистрибуция, а новината е: разпространител за България на „Безкрайната градина“ ще бъде Cinelibri. Филмът тръгва по родните кина от 5 октомври. За съжаление международното жури не оцени достойнствата на филма, но пък Съюзът на българските филмови дейци показа своето отношение и награди „Безкрайната градина“.
За първи път след 26 години история в рамките на фестивала се случи ателие с водещи експерти от света на продуцирането и млади български продуценти. Бюджетът на това ателие по думите на художественият директор на фестивала проф.Александър Грозев се доближава до 10 000 EUR. Дано след проявата на международната филмова платформа Майнхайм-Хайделберг във Варна, участниците покажат нужните умения, за да се преборят с комисии и конкурси, финансиращи техните проекти!
И МФФ „Любовта е лудост“ 2018 приключи. Струва ми се, че тази година фестивалът излъчваше напрегната умора. Празникът бе изтласкан встрани, а делникът със свъсени вежди нахлуваше в сърцата. Може би не е време за веселие, когато битието ни е сграбчило в напуканите си длани, но би било добре да вярваме, че всички работим заедно в името на една кауза. МФФ „Любовта е лудост“ е безспорен артистичен факт в културния календар на Варна и нека съхраним неговото лице, да пазим добрите традиции, а дали днес сме се справили с предизвикателствата, бъдещето ще покаже. Нека фестивалът да не сменя своята „кожа“ в търсене на други имагинерни хоризонти, защото Хоризонтът е (винаги) един!