Ингмар Бергман: Латерна магика

Откъс от автобиографична книга на Ингмар Бергман "Латерна магика". превод Васа Ганчева

"Когато съм се появил на бял свят през месец юли 1918 г., майка ми боледувала от „испанската инфлуенца“, моето състояние било плачевно, та се принудили да ме кръстят в самата болница. При едно свое посещение в дома ни старият семеен лекар ме поогледал и заявил: „Това бебе май ще умре от изтощение“. Тогава баба ми (по майчина линия) ме взела със себе си в своята лятна къща в Даларна. По време на пътуването с влака (някога то продължавало цял ден) баба ме хранела с бисквитка, наквасена във вода. Когато най-сетне сме пристигнали, аз едва-едва съм дишал. Баба се погрижила и да ми намери кърмачка – млада жена, мила и светлокоса, от съседно село, та постепенно съм започнал да наддавам на тегло, но все ме измъчвали болки в стомаха.

На всичко отгоре постоянно ме сполетявали разни загадъчни болести, сякаш съм бил обзет от колебания дали си струва да живея. Някъде дълбоко в съзнанието си съм съхранил спомен за своето тогавашно състояние: неприятната миризма, просмукваща се от тялото, овлажнените дрешки, протъркващи кожата, меката светлина, струяща от нощната лампа, полуотворената врата към съседната стая, дълбокото дишане на бавачката, прокрадващите се стъпки, шептящите гласове, слънчевите зайчета, заиграли в каната с вода. Не съм забравил всичко това. Не помня само да съм изпитвал някакъв страх. Страхът дойде по-късно.

Прозорците на трапезарията гледаха към тъмен заден двор, ограден с висок тухлен зид. Там се намираха нужникът, кофите за боклук, стойката за тупане на килими, мяркаха се охранени плъхове. Седях все в нечий скут, тъпчеха ме с млечна каша. Чинията биваше поставяна върху мушамена покривка – сива, с червен кант. Емайлираната ѝ повърхност бе бяла, изпъстрена със сини цветчета, в нея се отразяваше светлината, скъпернически процеждана от прозореца. Навеждах се на различни страни, напред и назад, изпробвах разни гледни точки. Ето, според това накъде движех главата си отраженията в чинията с каша се сменяха с други, образуваха се нови фигури. И внезапно повръщах върху всичко.

Като че това е всъщност и моят най-ранен спомен: тогава семейството ни обитаваше първия етаж в ъглова къща между две улици – „Шепаргатан“ и „Стургатан“. През есента на 1920 г. ние се преместихме на „Вилагатан“ 22 в квартал Йостермалм. Жилището е изпълнено с мирис на прясна боя и политура за паркет. Подът в детската стая е покрит с яркожълт линолеум, транспарантите светлеят, изрисувани са с рицарски замъци и полски цветя. Ръцете на мама са меки, тя не скъпи времето си, за да ме разтушава с приказки. Една сутрин, ставайки от леглото, баща ми стъпва в нощното гърне и гръмко изругава. В кухнята шетат две млади селянки от Даларна, които често и с удоволствие пеят песни от своя роден край. На отсрещната страна на стълбищната площадка живее семейство с дъщеря, моя връстница на име Типан. Бива я да измисля разни неща, въображението ѝ е богато. Веднъж сравняваме телата си и откриваме интересни разлики. Някой ни изненадва в тази игра, но не казва нищо.

Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми и това коренно променя ситуацията: едно тлъсто уродче внезапно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, баща ми сияе от радост, склонèн над пискливия вързоп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, мятам се неистово, рева, акам по пода и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз – инак смъртни врагове, сключваме примирие и измисляме какви ли не начини да се отървем от тази отвратителна твар. Не знам защо брат ми решава, че аз съм по-подходящият от двамата за осъществяване на нашия план. Чувствам се поласкан и двамата чакаме удобния случай.

В един тих и слънчев следобед, убеден, че освен мен у дома няма никой друг, аз се промъквам в спалнята на родителите, където противното създание спи в своето розово кошче. Придърпвам стол, покатервам се на него и впивам поглед в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни указания за действие. Ала очевидно не съм ги разбрал правилно, защото вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния ѝ кош. Бебето тутакси се събужда с пронизителен вик, запушвам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болка, аз правя крачка напред, та хватката ми да е по-силна, но губя опора и падам от стола.

Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро чувство на наслада, която почти мигом премина в ужас.

Да, обичах я и тя наистина е много привлекателна на тази снимка с гъстата си коса, разделена с път по средата и бухнала над ниското широко чело, с мекия овал на лицето, с деликатно чувствената уста и с топлия, открит поглед под тъмните, красиво извити вежди, с малките, силни ръце.

Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешки предана любов.

Отношенията ми с нея обаче съвсем не бяха толкова прости. Обожанието, което ѝ засвидетелствах непрестанно, извикваше у нея раздразнение и досада, а проявите на нежност от моя страна, бурните ми изблици направо я тревожеха. Тя често ме отблъскваше от себе си със студена ирония. Разкъсвах се от плач, породен от гняв и мъка. Отношението на мама към брат ми далеч не бе тъй усложнено, тъй като тя постоянно трябваше да го брани от баща ни, чийто възпитателен метод се характеризираше със сурова твърдост и включваше жестоки телесни наказания в качеството на неопровержими и постоянно привеждани аргументи.

Постепенно разбрах, че моето обожание, ту смирено, ту несдържано изразено, не оказва търсения от мен ефект върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към поведение, което би ѝ допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен неизменно предизвикваше у нея съучастие и интерес. А тъй като и бездруго си бях хилаво дете, все страдащо от какво ли не, такова състояние ми се струваше неприятен, но сигурен начин да завоювам нежността ѝ. Моите преструвки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана медицинска сестра) и аз получавах съответно наказание.

Имаше и друг способ за привличане на вниманието ѝ, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха нейното оръжие), аз започнах да полагам усилия да обуздавам страстта си, впускайки се в невероятна игра, главни елементи в която бяха арогантността и хладната любезност. Не помня с подробности до какви уловки прибягвах, но любовта наистина прави човека изобретателен и не след дълго бях успял да събудя интерес към моето кървящо чувство за лично достойнство.

Най-големият проблем се състоеше все пак в това, че аз така и на получавах шанс да разкрия своята игра, да хвърля маската си и да изпитам щастието на споделената обич. Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за нашия живот. Признах ѝ своята детинска страст, а тя сподели с мен колко се е измъчвала от всичко това, ала съвсем не така, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един прочут детски лекар и той – с изключително сериозен тон (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите „болестни домогвания“, както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме увреди за цял живот.

Пазя съвършено отчетлив спомен за едно посещение при същия този лекар. Причината да ме заведат при него бе моят отказ да ходя на училище, въпреки че бях навършил шест години. Всеки ден насила ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, обзет от ужас. Повръщах върху всичко наоколо, припадах, залитах поради нарушения в равновесието. В края на краищата победих и посещенията ми в училище бяха отложени, но пък визитата при светилото на педиатрията нямаше как да се избегне.

Докторът имаше голяма брада, носеше висока корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя невзрачен член, а с показалеца на другата описа около слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала малко встрани зад мен в палто, обточено с пухкава кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с воалетка: „В това отношение момчето ви е все още съвсем дете“.

Когато се върнахме у дома, отново ми надянаха бледожълтата престилка с червени краища и с котка, избродирана на джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където сега се ширех сам – брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде (надявах се, естествено, че той ще умре, по онова време тази болест беше опасна). От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от училището избледня в приятния спомен за удържана победа".