“Бащата” е дебютният филм на френския писател и драматург Флориан Зелер, eкранизация на неговата едноименна пиеса, отличена с няколко номинации и награди в Париж, Лондон и Ню Йорк. Филмът ни представя Ан (Оливия Колман), която губи търпение с 80-годишния си баща Антъни (Антъни Хопкинс), страда от влошаваща деменция. Антъни упорито отказва грижите на болногледач. Предстои промяна в живота на Ан и тя търси сигурен заместител на усилията, за да помогне на баща си. За Антъни, животът се е превърнал в мъгла и докато се опитва да осмисли променящите се обстоятелства, той започва да се съмнява в близките си, в ума и спомените си.
“Бащата” прави нещо, което малко други истории за психическия статус в напреднала възраст съумяват да развият така силно със средствата на кинематографията. Филмът ни представя събитията през погледа на човек губещ връзка с реалността и крайният резултат е мрачен и съкрушителен! Сюжетът е хаотичен, сцени от всекидневния живот се сливат в едно, но винаги нещо е различно - в един момент столовете ще са преместени, в друг картината на Люси ще липсва над камината, а единствената постоянна величина е старият ръчен часовник- мост между реалността и ума на Антъни.
Това, което ме впечатли в този филм бе начинът, по който беше развита силната връзката между дъщеря и баща, въпреки стената по между им. Оливия Колман прекрасно изиграва загрижена и всеотдайна дъщеря, която е готова на всичко за родителя си, но и която въпреки това не може напълно да го разбере и да достигне до него. Актьорът, който изпълва екрана с неистова енергия е Антъни Хопкинс- изключително присъствие! Той перфектно вае душата на чаровния и добродушен старец, който един ден може да танцува степ, а друг път ни убеждава, че е играл в цирка, в трети епизод не може да разпознае себе си.
Имаше истинско кино в този филм и на няколко пъти възкликвах тихо от удивление. Тази семплост на средата допълваше преживяването и помагаше допълнително да заблуди зрителя. Преобладаващият цвят беше синият - символ на тъга и празнота, а симетрията и подредбата в някои от кадрите контрастираха на хаоса и мъглата, обладали мозъка на Антъни.
"Бащата" е тежка и искрена история за заблудата, забравата и отчаянието; за ужасната деменция и пречките, които създава в живота на хората. Препоръчвам този филм, на всеки готов да се потопи в съкрушителната реалност на старостта.
Кристина Стефанова – 12 клас - IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри", Варна
“Бащата” за болката от старостта
“Бащата” е режисьорският дебют на френския писател Флориан Зелер, върху неговата едноименна пиеса. Филмът разказва историята на Антъни (Антъни Хопкинс), мъж в напреднала възраст, който отказва някой да се грижи за него. Докато се опитва осмисли своя променящ се живот, той започва да се съмнява в своите близки, в себе си, и дори в самата реалност.
Филми, коментиращи тежки заболявания и страданието на хората в тях са предопределени да бъдат сурови преживявания. “Бащата”, обаче, се оказа повече човечен, отколкото тежък. Подходът към болестта тук е сюрреалистичен, почти поетичен. Фокусът е вътрешната борба на измъчения герой. Начинът, по който Антъни губи връзката с реалността изглежда странен сън, сън - кошмар. Но за него този кошмар е ежедневие. Той е в капана на своето собствено чистилище, на своя перверзен свят. Еднаквостта на различните му дни е щит, който го пази от тъжната истина за живота му. Но той изпитва щастие в тази своя изкривена реалност. Това е единственото място, където той все още може да бъде с любящата си дъщеря (Оливия Колман).
Стилът на разказване ми напомни на работата на режисьора Чарли Кауфман. На показ бива вътрешната борба на героя с едно от големите човешки страдания, в този случай остаряването. Но въпреки трагичната предпоставка, филмът не се страхува да се шегува с Антъни, с Ан или със зрителя- филмът е човечна “усмивка през сълзи”, нещо рядко и труднопостижимо. В по-голямата част от “Бащата”, ние не напускаме вътрешния затвор на Антъни – неговият апартамент. Кадрите на кухня, коридор, хол превръщат жилището в най-красивото място на света. Такова, каквото го вижда Антъни. Зрителят няма представа къде се намира в историята на филма. Няма представа кое от това, което вижда е истината, и кое е истина от тази объркана реалност. Зрителят не само се чувства като Антъни, той се превръща в Антъни.
“Бащата” се позовава на една стандартна трагическа история и я разиграва по свой собствен начин, отличаващ я от останалите. Но колкото и добър да е начинът на представяне на тази история, филмът никога не би бил толкова въздействащ без двете невероятни роли, които Антъни Хопкинс и Оливия Колман правят. Добрият актьор е този, който премахва онази завеса и те кара да бъдеш с него от началото до края на историята. В година, в която кино изкуството бе много измъчено поради кризисната обстановка, “Бащата” се откроява като един от малкото лъчи светлина и като един от най-добрите филми за 2020.
Никола Йорданов – 12 клас - IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри", Варна