Струва ми се, че в тази посока Мина Милева и Весела Казакова са категорични-нужна е промяна, рестарт в манталитета, но за да се достигне до нея трябва да се извърви дълъг път, необходимо е и търпение. За мен разказването на истории чрез средствата на киното при подобни тематични провокации е по-интересно в зоната на интимността и психологизма. Мисля си, че дори една по-аскетична трактовка на проблема в деликатното нюансиране на аспектите би била много по-вълнуваща и полезна като творческо развитие. И все пак, ако киното трябва да е вик, да поставя важни проблеми без компромиси, добър пример е филмът на Робен Кампийо „120 удара в минута“.
Предложих задача на абитуриент, който има намерение да продължи образованието си изучавайки тайните на кино драматургията: да се опита да анализира „Жените наистина плачат“ през призмата на качествата на сценария и крайния резултат. На вниманието на читателите на kinoto.bg предлагам опит за анализ на Георгия Крумова, ученичка от Първа езикова гимназия, която е посещава занятията на кино школа „Братя Люмиер“ – Общински детски комплекс
Елица Матеева-художествен ръководител на кино школа „Братя Люмиер“
„Жените наистина плачат“
„Жените наистина плачат“ има за цел да разкаже за отношението на българското общество към жените, за трудностите, пред които те са изправени, за потъпкването и омаловажаването, на които са подложени. Филмът носи ясното послание за нуждата от промяна. Показва ни липсата на емпатия и толерантност, както и пълното нежелание за развитие от страна на социума.
Антагонистите във филма – докторът, протестиращите в името на „традиционното семейство“ и „патриархалните ценности“, поругават достойнството на Соня, на Лора, на всички жени, лишени от общочовешките права, които им се полагат (като например медицински преглед). И сякаш на никого, освен на пряко засегнатите, не прави впечатление, че случващото се е неправилно. Двете страни на конфликта – главните героини и всички останали, водят битка. Личните драми се случват на фона протестите за и срещу правата на хомосексуалните, въвеждането на трети пол и други проблеми, които занимават и разделят обществото ни.
Заразяване със СПИН, семейни неразбирателства и робуването на стереотипите са само част от многото микротеми, които филмът разглежда. Малко от тях обаче достигат до развръзката си. Актуалността и нуждата от подобен филм са извън съмнение.
Може би щеше да е добре, ако той представяше начин за справяне с проблема, а не само разбиването на темата на парчета и вмъкването на „от всичко по малко“. Много от конфликтите остават неразрешени, докато някои от сцените са по-скоро ненужни. На моменти филмът сякаш затъва на място. Диалогът в някои случаи не допринася за развитието на историята, а я забавя. Често чуваме рева на бебето, който изпълнява ролята си на показващ напрежението елемент, но сцените с него се нуждаят от прецизиране.
Разривът в отношенията на Лора и Соня не е обяснен. Между тях се усеща огромно напрежение, но така и не стигаме до източника му. С всяка минута връзката между сестрите се променя – виждаме ги както загрижени една за друга, така и готови да се отрекат от семейството в името на личното си спокойствие. Героинята на Соня изпада в състояния на истерия, за които можем само да предположим, че са причинени от поставената диагноза и предизвикания стрес. Виковете и скандалите са съпътстващ елемент във всяка от семейните сцени, което ги прави натоварващи, но също показва състоянието на „нормалното семейство“, което се е превърнало във фикс-идея за някои от героите на филма.
Георгия Крумова, XII клас