"Кой ги пише тези нови български филми, бре!"
"В кръг" започна и завърши плавно, с леката насмешка, с която животът изкусно се гаври с нас, сложена наместо поанта. Все още усещам топлината и липсата на въздух в залата, дори и след края на това преживяване. Странно защо се почувствах по-близък до всички други зрители около мен. Сякаш споделихме два часа живот. Два часа смях, два часа мъка в постоянното движение на три полицейски патрулки, сякаш неуморно преследващи хаотичния ход на живота, докато всичко не започне там където е завършило - легнало рамо до рамо с един жив труп, сред възпоменанията на починалите - най-сетне толкова абсурдни, колкото и съдбата им.
Внимателно анализирах играта на Ирини Жамбонас, в опит да открия повода за присъждането на Сърцето на Сараево. Защото Ирини Жамбонас изобщо не игра. Имах чувството, че всички тези събития действително й се случват, по-естествени дори и от красивата дистопия на декора на Софийските улици.
Добре обмислен, филмът сякаш се лее, сякаш тича в опит да настигне сам себе си. Подвижността на кадъра и непрекъснатия полет на трите патрулки блестящо пресъздава усещането за непрестанния, почти невротичен бяг на живота. Сцена по сцена, ден по ден и никакво време да си поемеш въздух между двете.
Смело мога да кажа, че "В кръг" е не просто кино портрет на нашия малък, объркан свят, изгубен измежду границите на участъците "минало" и "бъдеще", а цяла една енциклопедия на човешкото. Не толкова филм, колкото откровение.
Александър Габровски, 11 клас, Първа езикова гимназия, Варна