„Сестра“ – от другата страна на истината

След „Сестра“ съм убедена, че Светла Цоцоркова е от онези режисьори, в които има чернозем, защото историите, които разказва изглеждат езкозитчно почти невъзможни, но когато се потопиш в тях, си казваш: „странни същества сме хората, странни, но прекрасни!“. И наистина ние живеем в парадоксален свят,в който грозното може да бъде красиво, истината – лъжа, лъжата-истина.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему, казваше един руски класик. Бих добавила към тази мисъл, че във всяко семейство между братята и сестрите присъства специфична конкуренция, ревност, омраза и обич. Навярно психолозите имат по-достоверен поглед върху тези специфични отношения, но въпреки негативите, когато всичко е на живот и смърт в семейството, кръвта вода не става.

Райна (Моника Найденова) е по-малката сестра, която подобно на героинята на Анжела Недялкова в „Аве“ лъже като за световно първенство, но между лъжите, зрителят постепенно е склонен да й прости, дори е готов да й симпатизира, защото Райна е повече от поредния ядосан тийнейджър, който си проси шамарите. Миро-Гробарят (Асен Блатечки) е нещо като местният Дон Жуан, под чиято опаковка на мачо се крие чувствителна природа. Миро и по-голямата сестра на Райна имат връзка, Райна ги следи като агент 007 и тайничко си мисли разни неща, а майка им (Светлана Янчева) се чуди как да се справи с двете си дъщери – диви като пантери. Майка и дъщери оцеляват от труда си, в който глината създава живот. Докато Райна продава своите фигурки, разказва истории, разказва ги така вещо сякаш е Шехерезада и хората плащат не толкова заради чудните й човечета, а заради невероятните драматични ситуации, в които нейното второ аз е попаднало. Прекрасни са статичните кадри, в които звучат историите на Райна, а отбилите се от пътя хора я слушат. Кадри, в които непознатите лица се превръщат в хайку за света, а от очите им струи вяра и наивност.

Странна птица е Райна: хем лъже, хем иска Миро да опровергае неистината за тях: да отиде и да каже на майка й и сестра й, че никога не са били заедно и го прави ВЪПРЕКИ. Въпреки побоят над Миро, въпреки задържането на Миро в полицията, въпреки загубата на доверие от страна на най-близките й. И успява с твърдостта на терминатор. Покрай цялата суматоха около любов, изневери, сестрите научават, кой е техният баща, научават, че майка им (Светлана Янчева) се държи с тях не защото е лоша и деспотична майка, а защото тя не може да бъде друго освен „БАЩА И МАЙКА“.

Лаконични, но ударни диалози, аранжирани находчиво с ирония-сценарият на Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова ме впечатли, защото в него е съсредоточено битието ни, такова е то, там, някъде извън столицата. Хората са груби, цинични, но емоционално много по-интересни и харизматични от голямото „добро утро“ на столичния хай-лайф. Да, в Прованса си говорим така, пеем така, пием така, ние от другата България сме такива, живеем по този аршин-дори и да не ви харесва. Под маската на сурови същества, ние сме крехки и жилави едновременно, но не обичаме да говорим за наратива на фината душа и да философстваме излишно, не разбираме от наративи, ние сме чернозем, защото здраво работим, здраво се цапаме, силно обичаме и силно мразим, защото при нас животът е оцеляване. Първични сме!

Харесвам магията на едрия план в този филм, харесвам статичните му кадри, в които има живот-обобщение на всичко около нас. Харесвам тази сила на сестрите, да си прощават въпреки взаимните предателства и да си останат верни, въпреки взаимните лъжи. Харесва ми тази борба за живот ВЪПРЕКИ! Харесва ми, че в „Сестра“ актьорите не са актьори, а самият живот! Харесва ми, че сестратата Райна е чуден маргинал за пример! В Райна има жажда за живот и любов, но преди всичко Райна е онази шантава сестра, от която имаме нужда! Райна е съвременна версия на Алиса, която всеки ден живее в страната на тъгата, в търсене на истината за себе си.