„Пътуващо кино“ е историята на трима кинаджии и един овехтял кемпер, с който те предприемат авантюра, осигурена им от млад, начеващ кинорежисьор, завърнал се от Америка с проект да покаже в дълбокия Прованс образците на българското и световно кино. По пътя всеки от тях разголва душата си, за да подреди разпилените парчета любов и да започне начисто.
Ако обичате киното с такава сила, както е на екрана, непременно ще си припомните знакови кино образци като „Великолепната седморка“, „Птиците“, „Апокалипсис сега“, „Ново кино "Парадизо“, „Любовта е лудост“, „Козият рог“, а някои дори ще си припяват заедно с чудните старчета от един дом за стари хора рефрена от „На всеки километър“.
Илия Костов винаги е бил верен на своя афинитет към историята на киното, нека само си припомним заглавия, в които той в качеството на сценарист или сценарист и режисьор е навлизал в душевността на артиста с кауза: „Мадам Бовари от Сливен“, „Асистентът“, „Васил Гендов - мит и реалност“ и най-новият му документален филм, посветен на изкуството „Колелото Балкански“ ще има премиера на МФФ „Любовта е лудост“ на 30 август във Варна. Историята на киното е вплетена в сюжета на „Пътуващо кино“, защото уви, съвременникът, докато хрупа пуканки в МОЛ-а не си дава сметка, че преди всичко киното е изкуство, разгадаващо смисъла на важният въпрос „Защо сме тук?“
„Пътуващо кино“ ще има своя успех сред зрителите, защото говори на езика им, но и подсказва, че красотата на живота ни е открадната от пошлостта на политици, икономически кризи и бездуховност, защото днес съвременникът ни предпочита да напълни хладилника си с бира, кренвирши и яхния, да стои пред телевизора, в унес от сапунени сериали или пък да „избистри“ погледа си на някой конкурс за МИС „РАЙНА КНЯГИНЯ“. „Пътуващо кино“ намигва на същността на фестивалите – модерният социален хит в градове и паланки, които се превърнаха в сборища на пишман експерти, определящи как и какво да празнуваме, за да има хляб и зрелища. А ние по подобие на стари снимки с филмови герои, стоим разкъсани и забравени на някоя стена от вече несъществуващо лятно кино и чакаме. Чакаме поредният европроект, който да ни възбуди с обещанието си за светли бъднини. Малка България е „пътуващо кино“, което се лута из обезлюдени селища, старци, гладни и безработни хора, тричане, бежанци и депутатки-бивши шивачки.
На вашето внимание предлагаме размислите на режисьора, свързани с процеса по заснимането на „Пътуващо кино“ по време на пресконференцията на МФФ „Любовта е лудост“ 2019 г.
Илия Костов „Наскоро завърших книгата на Иржи Менцел, който казва, че всеки, който посегне към комедията от самото начало държи в ръката си картата на Черен Петър. Никога не можеш да бъдеш печеливш, защото този жанр е вече профаниран и ти трябва добре изчислена драматургия. Времето предполага същността на комедията, „Мадам Бовари от Сливен“ го снимахме в края на 80-те и усещанията и сетивата на обществото бяха други, различни. Времето променя стилистиката на комедията като жанр. Нашият филм разказва за неща, които в друг драматичен и трагедиен филм биха изглеждали по-лесно, ако се вторачим в драмата на един човек, който живее трудно, който преодолява времето. При нас сатирата и наличието на определена мелодраматичност трябваше да бъдат организирани на подсъзнателно ниво. Историята трябва да бъде забавна и интересна и ако социалното послание е разпознато, значи сме си свършили работата добре. Комедията не може да бъде печеливша в съревнованието с тежката драма. Успехът на един филм е в кастингът, друг герой във филма казва, че успехът е в сценария. В началото всеки режисьор се лута в изборите си за актьор. Но на финала всичко се основава на интуицията, комбинацията между Любо, Юри, Катето и малкият Крис е режисьорско попадение. Аз и моят оператор Яшата направихме подобни 20 – 30 прожекции с пътувания преди години с „Време за жени“. Ходихме в читалища, в Твърдица, в Сливен, в Нова Загора, по селата. Загубих година и половина – две, но никога няма да повторя това нещо, не заради бюджетите за разпространение на българското кино, които са смешни, а повече заради онова унижение, което изпитва екипът в подобна инициатива, доста е тъмничко. Филмът има някаква препратка от „Трака-трак“ и много харесвам „Мис Слънчице“, който носи своята социална провокация. Но ние търсим една бруталност, която идва от нашето живеене, за разлика от стилистиката на „Мис Слънчице“. Всеки път, когато гледам „Пътуващо кино“ изпитвам притеснения, защото бих направил промяна на някой епизод, но вече „край“ всичко остава в този вариант".