В песента се разкрива всичко, което смразява битието на лирическия герой от онова време... Незнайно как, но вчера след танца на безумно артистичната камера на Александър Крумов, която се понесе плавно над своя бездиханен герой в една снежна нощ, аз почуствах именно този хлад, излъчван от една руска песен, с клип- дело на Алексей Балабанов. Дали пък най-после родното ни кино не откри своя Балабанов в лицето на режисьора на „Обичам те, Бойдин“, който уважеми кинаджии, е мой колега, защото е завършил театралния „департамент“ на НАТФИЗ, т. е. идва от средите на театралното мислене. Каквото и да си кажем, съпоставяйки нивото на теориетизиране, плодовете на театралната част от академията винаги имат едно по-съсредоточено концептуално мислене за нещата в изкуството. И наистина, установих, че дизайнерският професионализъм на режисьора е намерил своя пристан в особеността на плътта на този филм. Облекло, начин на позициониране на камерата в пространството и особено музиката-дело на варненеца Давид Кокончев, всичко е така изпипано, сякаш някой задължително е минал курса на композитора Асен Аврамов в НАТФИЗ „звук и музика на спектакъла“. Дебютният пълнометражен филм на Борис Михайловски е повече спектакъл-зрелище! Артистично обобщение на позора, в който живеем не само в онези „45 години стигат“, но и след това, та чак до наши дни.
„Обичам те, Бойдин“ е филм за останките-хора преди и след прословутия преход. Между него и „Безбог“ откривам обща енергия, макар че в „Обичам те, Бойдин“ поне според мен с много повече артистизъм и игра на цветовете се разкрива безпътицата на съвременника ни.
Няма да се разпръсвам в конкретния сюжет на филма, ситуиран около протестите през 2013 г. и живота на един мечтател, вярващ в красотата, който се лута между зависимостта си от алкохола, съпруга, която ту се опитва да му помогне, ту истерично не знае какво да прави с перманентно пияния си съпруг. В проблясъците си, Бойдин трябва да се погрижи и за баба си – разтърсваща е Меглена Караламбова в тази роля, която живее със своя съпруг, страдащ от деменция. Бойдин пие, плаче, разпродава вещи от миналото си, но Балканчето от детските си години пази като очите си, пази до кръв. Бойдин иска да бъде с дъщеричката си, рисува й мечета в ъглите на една тетрадка, за да й подари послание за мече с безстрашно сърце, Бойдин е заекващо голямо дете в този свят на черно и бяло, където „Хей,Балкан, ти, роден наш“ и носталгията по времето на „Бай Тошо“ все повече обсебва съсиреците ни от безпаметност. Бойдин опитва промяната, дори някак си я пожелава, но дали промяната иска Бойдин, дали промяната не е най-обикновен фалшификат, който си играе на жмичка с мечтите ни.
Не се сещам за друг филм освен за филма „Виктория“ на Майя Виткова, който коментираше през подобна ниша съвремието ми, но във „Виктория“ разпиляването в обобщенията бе голямо и най-силното им въздействие бе във финала на филма. В „Обичам те, Бойдин“ разпиляване в посланията – да кажеш всичко с един филм не откривам, но има един друг проблем – покрай неговата театралност – стремеж към зрелищност, въздействията придобиват повече контурите на артистичен език, отколокто на език на естесвения свят, делник, живот. Струва ми се, че при един по-обран от епизоди вариант, филмът ще бъде се превърне именно в бомбата, която би трябвало да ни извади от зоната на комфорт. Да, филмът подтикна зрители да напуснат салона, но не заради липсата на талант, а точно заради таланта в широк мащаб. Зрителите не издържаха, това, което гледаха, не издържаха смъртта, не издържаха падението на персонажите, защото според мен никой не иска да се вижда в този вид, а това е най-съществената ни форма на съществуване. Може би тази характерна претенциозна артистична декларативност на филма изтормози част от феновете на иначе лежерния МФФ „Любовта е лудост“.
Безспорните качества на „Обичам те, Бойдин“ са изпълненията на актьорите. Разбира се Дeян Донков има тренинг в тази посока от „Потъването на Созопол“, а и ние вече сме виждали заекващ и харизматично отчаян от света ни персонаж във филма „Слава“, но пък както казва Мечо Пух: „колкото повече, толкова повече!“. Другото достойнство е играта на цветовете, безспорен инстинкт към аскеза и силен динамизъм на цветовете. Един от най-вълнуващите саундтраци от тази година, със специално писана музика.
За съжаление организацията на фестивала показа, че няма усет към това как да се презентира този филм, защото пресконференцията му бе два дни преди варненската премиера. След прожекцията журналисти от варненски медии започнаха да издирват авторите на филма и да си уговарят интервюта, защото вече бяха гледали филма и имаха впечатления. Оказва се, че организираната преди два дни конференция с медиите била бонус за екипа, защото по регламент филми от програмата на дебютантите не се представят пред медии с прес среща. По кой регламент? Не съм чела регламент на фестивала. Дори на сайта му няма точен регламент за това. А и аз вече се обърквам какво се разбира под младежка конкурсна програма-филми, създадени от творци до 35 години, филми на дебютанти или филми с младежка тематика? Както и да е.
Ако имате възможност гледайте „Обичам те, Бойдин“ заради себе си, заради възможността да се откажете от избора на Бойдин, ако сте тръгнали в неговата посока, трудно е, но пък усилието да не си играеш със слепоочието си заслужава, най-вече заради нашите деца! И не забравяйте: истинският Ален Делон говори на френски!